Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (15)

13

Меткалф спа лошо и се въртя през цялата нощ. Не само защото леглото беше неудобно, чаршафите твърди и груби, а хотелската стая непозната, макар че всичко това допринесе. Дължеше се на вълнението, което бе обладало тялото му и което караше мислите му да блуждаят, а сърцето да бие силно. Вълнението, което го обзе, след като видя Лана и осъзна колко много обича тази жена, макар да се самозаблуждаваше от години, че тя не означава за него нищо повече от десетките жени, които бе имал. Вълнението, породено от нейната реакция предната вечер — някакво кокетничене, свенливост, притаен гняв, укор и презрение. Дали го мразеше? Така изглеждаше. От друга страна, той сякаш все още я привличаше, както тя него. Дали не си въобразяваше? Меткалф се гордееше, че уж е трезв, никога не се самозалъгва, но когато опреше до Светлана Михайловна Баранова, губеше дарбата си за обективност. Виждаше я през изкривени лещи.

В едно обаче бе сигурен. Тя се бе променила по начин, който едновременно го възмущаваше и тревожеше. Вече не бе уязвимо и лекомислено момиче. Беше станала жена, самоуверена и уравновесена, примадона, която бе наясно с въздействието си върху хората, съзнаващи силата на нейната красота и знаменитост. Беше по-красива от всякога, но и някак по-твърда. Нежността, уязвимостта — той си мислеше за вдлъбнатото място в основата на шията й, тази нежна и крехка като порцелан плът, която обичаше да целува — бяха изчезнали. Бе развила твърда обвивка. Сигурно я предпазваше, но я правеше също по-далечна и недостижима. Откъде идваше тази твърдост? От кошмара да живееш в Русия на Сталин? От това, че бе пораснала?

Чудеше се също до каква степен тази твърдост бе реална. Защото Светлана беше не само изключителна балерина, но и завършена актриса. Дали не беше обвивка, която надяваше и сваляше?

А също и този неин германски любовник, Фон Шюслер. Беше високопоставен служител от нацисткото външно министерство. Как бе възможно тя да се влюби в такъв човек? Тя и Меткалф никога не бяха разговаряли за политика, а последния път, когато се видяха, нацистите току-що бяха дошли на власт в Германия. Така че нямаше представа какво е отношението й към нацистите, но баща й бе герой на съветската революция, а нацистите бяха врагове на комунистите. Дали баща й, този голям руски патриот, знаеше за връзката й с Фон Шюслер?

Мисията, с която Корки го натовари, да стигне до Фон Шюслер чрез Лана, да прецени предаността на германеца и да се опита да го вербува, сега му се струваше невъзможна. Тя никога нямаше да сътрудничи на Меткалф, особено ако разбереше какви са намеренията му. Нямаше да позволи да я използват.

Но той не можеше да се откаже сега. Твърде много залагаха на него.

Силно почукване по вратата го събуди напълно.

— Да? — викна той.

Отново се почука — два пъти, още два пъти и накрая веднъж. Беше уговореният сигнал с Роджър Мартин.

— Доброе утро — каза дрезгав глас с лошо руско произношение.

Явно беше Роджър.

Меткалф отвори вратата и Роджър веднага нахлу вътре. Беше облечен смешно, в дрипава тъмносиня ватенка, плъстени ботуши и кожен калпак. Ако Меткалф не го познаваше, щеше лесно да го обърка с руски селянин или работник.

— Господи, Скуп, смърдиш ужасно — каза Меткалф.

— Как мислиш, че човек може да си купи тук някакви дрехи? Купих тези от един тип на улицата, който остана много доволен от сделката.

— Е, изглеждаш автентично, бих казал. Все едно идваш направо от колхоза — засмя се Меткалф.

Роджър посочи към плъстените ботуши.

— Тези валейки са дяволски топли. Не е чудно, че руснаците разгромиха Наполеон. „Жабарите“ така и не разбраха какво стана. А защо, по дяволите, не ме предупреди да взема тоалетна хартия?

Той мъкнеше тежък куфар, който остави на пода. Меткалф се досети, че вътре се намираше радиопредавателят.

Не биваше да остава в хотелската стая, разбира се, а Меткалф не можеше да го вземе със себе си на срещите си в министерството на търговията или в Болшой.

— След като си се облякъл като московчанин, карай докрай — каза Меткалф. — Използвай парчета от „Правда“.

Роджър направи физиономия.

— Не се учудвам защо руснаците изглеждат така потиснати. Да не говорим, че след като се обръснах, минаха десет минути, преди водата в мивката да се оттече. Пробва ли мивката? Абсолютно задръстена.

— Хей, тук да разполагаш със собствена баня е рядка привилегия, Скуп.

— Някаква привилегия. Какво стана снощи?

Меткалф отправи предупредителен поглед към Роджър и посочи към тавана, за да му напомни, че има вероятност стаята да се подслушва. Роджър примигна, отиде до нощната лампа и започна да говори в нея.

— Това откритие, направено от капиталистите и наречено тоалетна хартия, е наистина невероятно. Надявам се руснаците да не откраднат технологията от нас.

Меткалф разбра защо Роджър се държеше по този начин. Шегите и закачките бяха форма на самохвалство, което прикриваше вътрешния му страх. Британецът бе един от най-смелите мъже, които Меткалф познаваше, и бе свикнал да работи под прикритие, но тук, в Москва, нещата стояха по различен начин. Чужденците се брояха на пръсти, следяха ги внимателно и да се смеси човек с местните бе много по-трудно, отколкото във Франция. Имайки предвид произхода му, Роджър лесно минаваше за французин. Ако във Франция работата на шпионина беше рискована, то в Русия бе направо опасна.

Меткалф се облече бързо и двамата слязоха във фоайето да поговорят. В този ранен час сутринта фоайето беше празно, с изключение на неколцината набити мъже, облечени в измачкани тъмносини руски костюми, които бяха седнали във фотьойлите и се правеха, че четат вестници. Меткалф и Роджър седнаха в дъното на фоайето, достатъчно далеч от агентите на НКВД, за да не ги подслушват.

Роджър говореше бързо и тихо.

— Предавателят не работи вътре, трябва да изберем подходящо място навън, за предпочитане отдалечено. Освен това се налага да го скрием час по-скоро. Казвай какъв е графикът ти за днес, за да измисля как да действаме.

— Има прием във вилата на американското посолство в гората на югозапад от Москва — каза Меткалф. — Корки ме уведоми за това. Неговият човек в Москва ще ми уреди покана.

— Отлично. Там сме. Но как да се придвижвам из тоя проклет град без кола? Няма никакви таксита, а руският ми не е достатъчно добър да използвам градския транспорт. Искам да кажа, за Бога, че уж съм твоят шофьор, а те дори няма да ни отпуснат автомобил!

— Ще ни отпуснат — увери го Меткалф.

— Кола с шофьор, който ще е придружител, охрана и надзирател.

— Пробвал ли си в британското посолство?

Роджър кимна.

— Ударих на камък. Тия типове нямат коли дори за себе си.

— Ще попитам в американското посолство.

— Опитай всичко, за което се сетиш. Междувременно успях да си купя стар „Харли-Дейвидсън“. Руският ми е ужасен, но е удивително колко далеч може да отиде британската лира. А също обувки за сняг и компас. Сега трябва да измисля как да се снабдя със самолетно гориво. Почти не се намира в тия времена на купони.

— Без съмнения номерът ще мине само със стратегически подкуп.

— Само да измислиш кого да подкупя — каза Роджър. — За целта ще се наложи пътуване до летището. Ще ми е необходима твоята карта на Москва. Това е моя работа. Ами ти? Влезе ли в контакт снощи?

— Да, влязох в контакт — отговори Меткалф мрачно. После добави тихо:

— Това е моя работа.

След като Роджър си тръгна, Меткалф влезе в ресторанта на хотела да закуси. Настани се на малка маса до пълен, оплешивяващ мъж с червени бузи и нос вследствие на злоупотребата с джин. Мъжът, облечен в костюм от туид на ярки карета, се здрависа с Меткалф.

— Тед Бишъп — представи се той на английски. Явно бе разбрал веднага, че Меткалф е западняк. — Кореспондент в Москва на „Манчестър Гардиън“. Бишъп говореше британския жаргон кокни.

Меткалф се представи с истинското си име. Забеляза, че повечето от масите в слабо осветения ресторант бяха празни, но това бе обичайно за съветските хотели. Те винаги настаняваха чуждестранните си гости заедно, особено онези, които говореха на един и същ език. Вероятно така бе по-лесно за тях да ги следят.

— И ти ли пътешестваш? — попита Бишъп.

Меткалф поклати глава.

— Тук съм по работа.

Бишъп кимна бавно, докато слагаше бучка захар в чашата с горещ чай. Изражението му се промени, явно нещо се сети.

— „Меткалф Индъстрис“ — каза той. — Имаш ли нещо общо?

Меткалф бе впечатлен. Името му не беше обикновено.

— Да — отговори той.

Очичките на Бишъп светнаха.

— Но ще ми направиш ли една услуга? — каза Меткалф. — Предпочитам визитата ми да остане дискретна, така че не споменавай името ми в информациите си…

— Разбира се — Бишъп се оживи от удоволствието, че трябва да пази тайна.

На Меткалф му мина през ума, че макар да се налагаше да внимава с репортера, той можеше да му бъде от полза тук.

— Надявам се, че не си много гладен — попита Бишъп.

— Умирам от глад. Защо?

— Забележи, че захарта в чая дори няма да се разтвори. Толкова чаках, че чаят ми изстина. Така е всяка сутрин. Обслужването е под всякаква критика, толкова бавно, че човек си мисли, че чакат яйцата да бъдат снесени. А когато ти сервират закуската, се оказва две филии черен хляб, масло и едно мазно яйце. И въобще не се опитвай да им казваш как ги обичаш. Те винаги ги поднасят, както на тях им харесват. А това зависи от настроението на Олга в кухнята.

— В такъв случай ще се задоволя с дървени трици.

— И ще ги получиш — отговори му Бишъп с кикот. Целият му корем се разтресе, както двойната брадичка. — Не яж нищо бъркано, предупреждавам те. Вътре наистина слагат дървени стърготини. Казвам ти, че кашата им от трици не става и за изгладнели термити, да ги вземат мътните. — Той снижи гласа си. — И като стана дума за буболечки, не забравяй, че има бръмбари, където и да отидеш. Гнусните им микрофончета са навсякъде. Обзалагам се, че сега ни подслушват от рецепцията, което обяснява физиономията на регистратора.

Меткалф се засмя, оценявайки чувството му за хумор.

— Руската диета е най-хубавата в света — продължи Бишъп. — Откакто съм тук, съм отслабнал поне десет кила.

— От кога си тук?

— Четири години, седем месеца и тринайсет дни. — Погледна часовника си. — О, и шестнайсет часа. Но кой ти брои.

— Сигурно познаваш Москва много добре.

Погледна подозрително към Меткалф.

— Повече, отколкото бих искал, страхувам се. Какво те интересува?

— О, нищо — отговори небрежно Меткалф. — Нищо конкретно.

Щеше да дойде времето за въпроси, не сега. По-кротко с тоя тип, каза си Меткалф наум. Той е журналист в края на краищата, обучен да търси новини, да задълбава, да разгадава лъжите на другите. Въпреки това изпитваше истинска симпатия към този английски журналист на тежък пост. Познаваше този тип хора: солта на земята, от нищо не им пука, единственото, което ги плаши, е скуката.

— Нали знаеш как да си обмениш парите, а? Направи го в посолството на страната си, курсът ще е много по-изгоден, отколкото тук, в хотела.

Меткалф кимна. Той вече обмени малко пари тук.

— Ако искаш препоръка за ресторант, може да ти помогна, но списъкът е кратък и тъжен. Интересува ли те истински американски щрудел? Можеш да го намериш само в Кафе „Насионал“. В „Арагви“ на улица „Горки“ срещу централната поща сервират приличен шашлик. Също и хубав грузински коняк. В „Прага“ на площад „Арбат“ храната е гадна, но има добър цигански оркестър, а също и танци. Доскоро там свиреше свестен чешки джазов оркестър, но през 1937 година ги изритаха и ги обвиниха, че са шпиони. Сигурен съм обаче, че истинската причина беше, че в сравнение с тях руските джазови изпълнители изглеждаха смешни. Като стана дума за шпиони, Меткалф, не знам дали си бил тук преди, но внимавай.

— Какво означава това? — попита равнодушно Меткалф, прикривайки внезапното безпокойство, което усети.

— Ами, оглеждай се. Предполагам си забелязал момчета та от УМСА?

Бишъп показа с изобилната си брадичка към фоайето.

— УМСА?

— Това, което ние наричаме НКВД. Болшевишките ченгета. Лоши актьори. Те непрекъснато се интересуват къде ходиш, така че внимавай с кого се срещаш, тъй като ще те наблюдават.

— В такъв случай ще е адски досадно. Имам срещи предимно в Министерството на външната търговия. Това ще ги приспи.

— О, не се съмнявам, че си на ниво, но това не е достатъчно в тия времена. Често червените гледат да скалъпят някое лъжливо обвинение срещу вас, капиталистите, ако преговорите не им отърват. Чувал ли си за британската инженерингова фирма „Метро-Викърс“?

Меткалф беше чувал. Година преди да дойде за първи път в Москва, се стигна до сериозен дипломатически скандал, след като арестуваха двама служители на фирмата по обвинение в промишлен саботаж.

— Онези двамата инженери бяха осъдени в Москва на по две години затвор — спомни си Меткалф, — след като две от турбините, които инсталираха, дадоха дефекти. Но не ги ли освободиха, след като нещата се пренесоха в дипломатическата кухня?

— Да — отговори Бишъп. — Но причината, поради която болшевиките се осмелиха да ги закопчеят, бе, че момчетата контактуваха съвсем малко с британското посолство и в Кремъл решиха, че са безопасни мишени, помислиха си, че британските власти ще се отрекат от тях. Имаш солидни връзки с американското посолство, нали?

— Не съвсем — отвърна Меткалф.

Всъщност той имаше само една връзка там, аташе на име Хилиард, с когото Корки му препоръча да поддържа контакти. Но го предупреди, че аташето ще бъде предпазлив и сдържан към Меткалф. Ако нещо му се случеше, ако Съветите го хванеха в компрометираща ситуация, посолството щеше да се разграничи от него.

— Е, предполагам, че ще се сприятелиш с тях съвсем скоро — посъветва го британецът. — Имай предвид това, което ти казах. — Той отпи от чая си. — Може да ти потрябва съюзник. Никога не оставай в Москва без подкрепа.

— Или какво?

— Ще забележат, че си слаб, и ще те ударят. Ако имаш протекцията на някоя институция, вестник или правителствена служба, ще си поне донякъде в безопасност. Но без това ще си уязвим. Ако решат, че си опасен за тях, няма да се поколебаят да те пипнат. Казвам ти го от опит, Меткалф.

Денят бе ужасно студен, толкова студен, че лицето на Меткалф замръзна. От коментарите на московчани разбра, че това бе една от най-студените зими от години. Влезе в магазин за търговия на консигнация на улица „Горки“, където се продаваха дефицитни стоки, недостъпни за руснаците, срещу валута. Купи си кожена шапка — не за маскировка, а за да се топли. Имаше си причина, поради която руснаците носеха тези шапки — нищо друго не бе в състояние да държи топло на главата и ушите през лютата руска зима. Спомни си какъв кучешки студ можеше да скове Москва, такъв студ, че ако оставиш прозореца на дома си открехнат, мастилото в мастилницата ти замръзва. Когато бе тук предишния път, нямаше хладилници дори за привилегированите гости. Двамата с брат си държаха нетрайните продукти отвън на перваза на прозореца, в найлонови торби. Млякото и яйцата ставаха твърди като камък.

Внезапно забеляза, че го следят. Поне двама от набитите агенти на НКВД, които видя във фоайето на „Метропол“, го следваха тромаво, без да се прикриват, което говореше, че или имат слаба подготовка, или умишлено се стремят Меткалф да разбере, че е следен. Меткалф смяташе, че е второто. Отправяха му предупреждение. Ако нямаше представа за методите на руската тайна полиция, можеше да се притесни, да се зачуди дали не го подозират, че не е пристигнал тук само по делови причини. Но Меткалф знаеше много добре как действа тукашната тайна полиция или поне така смяташе. Те следяха стриктно всички чужденци. Бяха като кучета пазачи, които ръмжаха срещу всеки непознат, предупреждавайки го да не доближава. Тези грубияни — защото те наистина бяха грубияни, биячи — се движеха на групи и следяха всички чужденци, за да ги сплашат, да накарат външните посетители в Москва да усещат, че съветската полицейска държава им диша във врата.

Меткалф обаче намираше присъствието на тези тъпаци от НКВД за успокоително. То бе доказателство, че НКВД не го подозира, колкото и странно да бе. То означаваше, че тайната полиция го смята за обикновен чужденец и нищо повече. Ако подозираха, че е нещо повече, ако знаеха истинската причина, поради която беше тук, НКВД нямаше да пусне по петите му екип от посредствени агенти, а опитни. Не, тези грубияни бяха най-обикновени улични кучета, които го предупреждаваха да стои настрана. Той намираше това за успокоително.

Същевременно присъствието им беше проблем за Меткалф. В определени моменти нямаше нищо против да го следят, дори приветстваше това — например при посещенията си във външнотърговското министерство. Дори предпочиташе да върши работата, която му служеше като прикритие, пред очите на НКВД. Но точно тази сутрин трябваше да им се изплъзне, без обаче да се разбере, че го прави. Ако избягаше на опашката си от НКВД прекалено умело, това щеше да породи всякакви съмнения на „Лубянка“, главната квартира на НКВД, от която всички трепереха. Не само щяха да разберат, че върши нещо подозрително, но и че е нещо повече от обикновен американски бизнесмен. Щяха да узнаят, че е разузнавач.

Тази сутрин щеше да се прави, че разглежда забележителностите, нищо повече. Турист, излязъл на обиколка из руската столица. Трябваше да се държи по подобаващ начин, което предполагаше набор от поведения: никакви явни опити за изплъзване, никакви внезапни стъпки и все пак движенията му не биваше да изглеждат преднамерено спокойни. Не трябваше да създава впечатление, че отива на конкретно място да се срещне с някого, с когото има предварително уговорена среща, а да придаде на поведението си известна доза случайност, спирайки се да разглежда разни неща, привличащи погледа му като при обикновен турист.

Но по някакъв начин трябваше да се изплъзне от агентите.

Възрастна жена продаваше мистериозна безалкохолна напитка от количка. Според табелката беше лимонада, както руснаците наричат всяко газирано питие. Дълга опашка от руснаци с кожени ушанки, чиито краища стърчаха като магарешки уши, чакаха с волско търпение да изпият срещу няколко копейки разредения с газирана вода червен сироп, при това от една-единствена чаша. Меткалф поспря, давайки вид, че опашката е възбудила любопитството му, очите му уж оглеждаха тълпата, установявайки в същото време позицията на хората, които го следяха. Единият беше на неколкостотин метра зад него и вървеше бавно. Другият — в телефонната будка на отсрещната страна на улицата се правеше, че говори по телефона. Бяха в готовност.

Наблюдаваха го, спазвайки една и съща дистанция, като по този начин му показваха, че е следен. Ако се приближат, нямаше да е така правдоподобно; да се отдалечат щеше да е непрактично.

Меткалф продължи да върви по широкия булевард, без да бърза, с поведението на турист, който наблюдава живота в непознат град. Вятърът бе пронизващ и навяваше от време на време снежинки и ледени кристалчета. Обувките му — лъснати кожени обувки на богат американец, а не валенки — хрускаха върху снежните преспи. Не след дълго му се лепна възрастен мъж, който продаваше „Труд“, „Известия“ и „Правда“. В едната си ръка държеше няколко броя малка червена книжка, която развя пред Меткалф.

— Половин рубла за тази песнопойка — викна беззъбият старец отчаяно. — Съдържа всички най-велики съветски песни. — Той запя с тънък, насечен глас: — „Сталин, велик баща, нашето слънце, нашият съветски пътеводител…“

Меткалф му се усмихна, кимна и спря. Хрумна му една идея. Идваше трамвай, който се движеше по линията „У-кашка“, известна още като „болшая кругосветская“, която минаваше покрай „Садовое кольцо“. Забеляза с периферното си зрение, че се движи бавно. Единият от агентите беше на отсрещния тротоар и разглеждаше витрината на магазин с надпис „Обувь“ /обувки/. Всъщност той наблюдаваше отражението му върху стъклото. Другият вървеше откъм неговата страна на улицата, спазвайки дистанцията. Всеки момент той щеше да се изравни със старицата, която продаваше лимонада, и ако Меткалф уцелеше момента, видимостта на преследвача му щеше временно да се изгуби. Доближи до беззъбия възрастен продавач на вестници и измъкна портфейла си. Наблюдателят му по-надолу на улицата виждаше как Меткалф спира да си купи песнопойка, което щеше да отнеме около трийсет секунди поне, тъй като старецът без съмнение щеше да се опита да му продаде и още нещо. Така човекът от НКВД щеше да е спокоен, че през няколкото секунди, когато щеше да загуби видимостта към Меткалф, няма да изпусне нищо.

Меткалф подаде на стареца една рубла.

— Ай, вот, спасибо, барин — каза продавачът, изразявайки благодарността си с учтивия, почти угоднически език, на който мужиците в миналото са се обръщали към дворяните. Руснакът остави малката купчина книжки върху сергията си, за да може да прибере рублата, но Меткалф не го изчака да му подаде песнопойката. Вместо това се стрелна край мъжа към бордюра и скочи в движещия се трамвай. С десния крак стъпи на железния ръб на трамвая с три вагона, докато с дясната ръка се хвана за метален фланец и така успя да се закрепи. За щастие трамваят не се движеше бързо, че Меткалф да се нарани. Отвътре се чуваха викове. Беше женски глас, най-вероятно на стрелочничката, възрастна жена, която помагаше при завъртането на ръчката, за да се движи трамваят по релсите.

Обърна глава и установи, че се е качил на трамвая, без да го видят. Докато вагоните се клатушкаха с грохот по улицата, Меткалф забеляза, че единият от наблюдателите, онзи, който зяпаше във витрината на магазина за обувки, не бе мръднал от мястото си. Не беше видял нищо. Другият крачеше покрай дългата опашка за лимонада; от равнодушния му поглед се разбра, че той също не бе съзрял нищо нередно. Явно си мислеше, че американският обект все още се пазари с едноръкия вестникар. Само старецът видя как скочи върху трамвайната платформа, но докато преследвачите му стигнеха до него да го разпитат, Меткалф щеше да е изчезнал.

Меткалф си проправи път през претъпкания трамвай до кондуктора, пускайки шепа копейки в кутия за монети. Всички дървени седалки бяха заети — повечето от мъже, макар че жени на всякаква възраст стърчаха прави.

Измъкна се, макар и временно. Само че сега правилата щяха да се сменят. След като им станеше ясно, че е изчезнал, те вече щяха да го наблюдават с по-голямо подозрение. Щяха да подсилят наблюдението и да го смятат за враг. Вече никога нямаше да може да ги изиграе толкова лесно.

Слезе от трамвая на „Петровка“, един от главните булеварди в центъра на града. Там се намираха огромни къщи, където някога бяха живели най-богатите руски търговци, палати, превърнати в хотели, посолства, жилищни сгради и магазини. Веднага позна четириетажната сграда с класическа фасада. В нея живееше Лана заедно със своя стар баща Михаил Иванович Баранов, генерал от запаса, сега мобилизиран в Комисариата по отбраната. По време на престоя си в Москва преди шест години Меткалф я бе посещавал няколко пъти; можеше да намери апартамента й по памет.

Той обаче не спря пред сградата, а я задмина и продължи към хотел „Аврора“ през една пресечка. Мина покрай няколко магазина: хлебарница, месарница, където Меткалф се съмняваше, че има какво да се купи, и магазин за дамска конфекция, чиито витрини му позволиха да огледа пешеходците зад гърба си. Някои от хората бяха слезли от трамвая заедно с него — няколко жени на средна възраст, една млада жена с две малки деца, старец. Никой от тях не будеше тревога. Спря уж да разгледа изложените на витрината стоки, но всъщност разучи останалите пешеходци. След като се увери, че не го следят, се обърна, пресече улицата, давайки вид, че чете туристическа обява, рекламираща красотата на Сочи. Резкият завой щеше да обърка преследвачите му и да ги принуди да променят позициите си. Но явно никой не го следваше. Уверявайки се, че не е довел опашка до жилището на Лана, той измина разстоянието до следващата пресечка, свърна по нея, заобиколи сградата и мина на отсрещния тротоар.

В Болшой Лана беше под охрана като всички балерини, особено прима балерините. Тук обаче достъпът до нея щеше да е по-лесен; такъв поне бе замисълът на Меткалф. Той вдигна глава към четвъртия етаж и огледа редицата прозорци от апартамента на баща й. Забеляза сянка.

През тънките завеси на единия прозорец се очертаваше силует, който той разпозна и от който дъхът му секна. Стройна млада жена стоеше до прозореца с едната си ръка на хълбока, а с другата жестикулираше явно към събеседник, който не се виждаше. Беше Лана извън всякакво съмнение. Дори само като очертания беше изключителна, до болка красива. Изведнъж осъзна, че не може да понесе да стои навън в мразовитата и ветровита Москва, като знае, че вътре само на неколкостотин метра от него се намира Лана. Предната нощ тя го отблъсна презрително, отритна го със смесица от ненавист и без никакво съмнение — страх. Тя едва ли щеше да изпита по-малко уплаха, ако го видеше сега.

Но откъде идваше този страх? Дали това бе фобията, която всички руснаци изпитват към чужденците, притеснение Да не я видят, че контактува с капиталист? Или страхът й бе свързан по някакъв начин с отношенията й с Фон Шюслер?

Дали не я бяха предупредили? Каквато и да бе причината за страха й, Меткалф можеше да разбере само като се срещне с нея. Той трябваше да я увери, че я разбира. Да й помогне да преодолее този страх.

Застанал близо до входа на Лана, той измъкна сгънат на руло брой на „Известия“ и се направи, че чете. Постоя така няколко минути с вестника в ръка и зачака. Накрая, когато наоколо не се виждаше никой, влезе в жилищната сграда. Вътре не се забелязваше охрана, тъй като тук не живееше нито един високопоставен член на правителството. Качи се на бегом по стълбите до четвъртия етаж.

Входната врата на нейния апартамент, като много входни врати в тази и в други жилищни сгради в Москва, беше облицована с ватирана кожа. Меткалф знаеше, че предназначението на ватата не беше само да пази по-добре от студа; тя предпазваше също от подслушване. Хората тук непрекъснато се притесняваха да не ги подслушват.

Натисна звънеца и зачака. Обзе го странно предчувствие. Пулсът му се ускори. След около минута чу тежки стъпки. Не бяха стъпките на Лана. Дали не бяха на баща й?

Вратата се отвори бавно и отвътре се показа сбръчканото лице на старица, която го изгледа подозрително, малките й очички бяха влажни и почти скрити зад бръчките. Беше облечена в груба жилетка с фина дантелена яка и носеше ленена кухненска престилка.

— Да? Кого вам надо? — попита го тя. Меткалф веднага позна не лицето, а типа. Старицата принадлежеше към един особен отколешен вид, руската бабушка, дума, която означаваше баба, но в действителност с нея назоваваха всяка възрастна жена и в това имаше дълбок смисъл. Бабушката беше централната фигура в огромното руско семейство, корава, но любеща, трудолюбива родоначалничка в едно общество, в което мъжете умират преждевременно от войни или пиене. Беше майка и баба, готвачка и прислужница едновременно.

Меткалф знаеше, че тя не беше баба на Лана, нейните баби и дядовци не бяха живи. По-вероятно беше готвачка и прислужница, рядка привилегия, от която се ползваха определени членове на руския елит.

— Добро утро, бабушка — заговори нежно Меткалф на руски. — Дошъл съм да се видя със Светлана Михайловна.

— А вие сте? — попита старицата, мръщейки се.

— Моля, кажете й, че е… Стива.

Бабушката се намръщи дори още повече и го изгледа накриво, а очите й съвсем потънаха в гънките на кожата й. Тя блъсна вратата. Меткалф чу гътренето на краката й към вътрешността на апартамента. Лана и баща й нямаха домашна прислужница преди, спомни си Меткалф. Прислужница или готвачка бе рядка привилегия в тия времена. Дали това не беше привилегия, която Лана бе получила като прима балерина на Болшой?

След минута вратата отново се отвори.

— Тя не е вкъщи — каза старицата със заядлив и груб тон.

— Знам, че е тук — настоя Меткалф.

— Не е тук — сопна се бабушката.

— Добре, а кога ще се прибере? — попита Меткалф.

— Тя никога няма да се прибере. Не и за вас. Никога. Никога вече не идвайте тук.

И тя тресна вратата.

Лана беше не само уплашена, тя беше ужасена. Отново го отблъсна, точно като предната вечер, но защо? Това не беше импулсивна реакция на влюбения, който се чувства отритнат. Не, имаше нещо по-дълбоко. Не можеше да е само страхът от контактуване с чужденец. Това не обясняваше защо тя го отпрати, след като прислужницата се увери, че е сам. Дори само от любопитство щеше да го пусне, да попита какво иска, защо е в Москва, защо толкова настоява да я види. Той познаваше Лана. Тя беше любопитна жена, непрестанно го разпитваше за живота в Америка или за пътуванията му по света. Беше като дете в това отношение, въпросите й никога не свършваха. Не, при условие, че можеше да разбере защо Меткалф е дошъл, защо иска да я види, тя не би устояла на изкушението. Освен това се бе убедил, че на нея лесно й минаваше ядът. Нямаше логика в това, че продължаваше да го отпъжда, и той не можеше да се начуди защо.

Припомни си намръщеното и сбръчкано лице на прислужницата. Защо имаха прислужница, след като нито Лана, нито баща й се нуждаеха от нея? Домакинството им се състоеше само от двама души и винаги Лана готвеше на своя овдовял баща.

Дали бабушката беше истинска прислужница? Или нещо като пазач, наблюдател, прислужница, прикачена към нея? Дали старата жена не беше изпратена в къщата на Лана да я следи, да я надзирава?

Но в това нямаше логика. Лана не бе някаква важна личност. Беше балерина, нищо повече. Все имаше някакво просто, правдоподобно, логично обяснение за присъствието на тази прислужница: бабушката не беше нищо повече от перчене от страна на една толкова видна артистка от национален мащаб. Сигурно беше това. Ами отказът на Лана да се види с него? Сега през 1940 година бе доста по-различно в сравнение с началото на 30-те години. Съветското общество тъкмо се бе измъкнало от периода на големите чистки. Страхът и параноята бяха повсеместни. Ами ако аферата на Меткалф беше известна на властите и те я бяха предупредили да не установява контакт с него? Вероятно това бе причината.

Надяваше се да е така. Защото едно друго обяснение бе започнало да се промъква в главата на Меткалф, една зловеща теория, за която не му се щеше дори да мисли. Беше ли възможно съветските власти да са наясно защо е пристигнал, да знаеха за секретната му мисия? Ако случаят бе такъв, съвсем логично беше Лана да е предупредена да не се вижда с него. А ако беше вярно…

Не му се мислеше за това. Ако случаят бе такъв, щяха да го арестуват още при пристигането му в Москва. Не, не беше възможно.

Слезе по стълбите, погледна през тясното прозорче на стълбището и забеляза нещо, от което се смрази. В задния двор на жилищната сграда стоеше някакъв мъж и пушеше цигара. Стори му се познат. Имаше типично руско лице: високи скули и изваяни черти, с характерното сибирско излъчване в погледа, но с жестоко, безмилостно изражение. Косата му бе гъста и сламеноруса, очите — бледи. Къде беше виждал този мъж? Изведнъж си спомни, че забеляза мъжа пред хотел „Метропол“ да разговаря с друг мъж. Двамата бяха така увлечени в разговора си, че Меткалф ги погледна съвсем бегло. Той имаше навика да хвърля бърз поглед към лицата на хората и да ги съхранява някъде дълбоко в паметта си. Често го правеше. Нито един от мъжете не му обърна внимание и той не се постара да ги огледа по-подробно. Но беше сигурен, че е същият мъж. Как така? Меткалф се увери, че не са го проследили до тук. Беше се изплъзнал на двамата грубияни от НКВД от фоайето в хотела. Веднага след като скочи от трамвая, провери внимателно кой слезе заедно с него, видя, че всеки тръгна по пътя си. Никой не се мотаеше в околността, беше напълно убеден в това!

Но беше също толкова убеден, че русият мъж с безмилостното лице е същият, когото мярна пред „Метропол“.

А това означаваше, че мъжът не го бе следвал по петите до тук. Наистина бе тревожно. Спомни си стария лозунг, който Корки обичаше да повтаря често: „Единственото по-лошо нещо от това да те следят е да не те следят — защото знаят къде отиваш“.

Русият мъж беше дошъл от „Метропол“ до тук отделно, сякаш е знаел къде отива Меткалф. Откъде? Меткалф не бе споделил с Роджър къде отива, така че няма как да са го подслушали във фоайето.

Явно русият мъж и неговите началници знаеха за връзката му с Лана. За разлика от долнопробните надзиратели от фоайето този агент явно действаше по инструкции от добре информиран източник, който имаше достъп до досието на Меткалф. Това означаваше, че агентът не беше от обикновените оперативни работници, той беше от друга категория, по-опасна категория.

Меткалф остана на стълбищната площадка, наблюдавайки русия мъж от място, където той нямаше да го забележи. Мислеше трескаво. Агентът не го бе видял да влиза в сградата, беше сигурен. Бяха го изпратили да наблюдава, тъй като знаеше как изглежда Меткалф и как е облечен. Затова висеше пред хотела, да огледа крадешком Меткалф и да запомни как изглежда.

Не ме е видял да влизам — осъзна Меткалф. — Той не знае, че се опитах да се видя с Лана.

И няма да узнае, зарече се Меткалф. Беше решен да предпази Лана при всички обстоятелства.

Слезе по стълбите на най-долния етаж и продължи към мазето. Миризмата на пушек се усили: тази сграда се отопляваше не с въглища, а с дърва като повечето сгради в Москва в тия времена на недостиг на въглища и изобилие на дърва. Очукана тежка дървена врата водеше към тъмна изба, чийто под бе зарит от боклуци. Меткалф постоя, за да могат очите му да привикнат към мрака, след което си проправи път покрай струпани купчини от нацепени дърва и изпочупени стари мебели. Стигна до място, където подът бе кален и хлъзгав, и осъзна, че тук обитателите на сградата си бяха направили нещо като незаконна баня. Горещите бани бяха забранени със закон за жителите на Москва. Системите за топла вода бяха откачени в повечето жилища, за да не могат обитателите им да се къпят по друг начин, освен като си загреят вода на печката. Тази незаконна индустрия процъфтяваше в мазетата на някои от по-големите жилищни сгради, където московчани плащаха безбожни суми за удоволствието да се изкъпят под гореща течаща вода.

Дървата все някак трябваше да се внесат вътре, помисли си Меткалф. Следователно имаше сервизен вход, служебен вход. Огледа се и накрая откри малко грубо стълбище от бетон, което водеше към аварийния изход. Отключи тихичко вратата и бутна бавно едното крило, после надникна към задната уличка. Огледа внимателно и установи, че наоколо няма никой. Русият мъж без съмнение все още стоеше на наблюдателния си пост и чакаше да забележи чужденец, който влиза или излиза от сградата. Едва ли щеше да мръдне от мястото си, тъй като рискуваше да пропусне обекта.

Меткалф излезе от аварийния изход, затвори вратата след себе си и се втурна по уличката, пресечка между няколко големи артерии, която се използваше главно за доставки. Част от магазините, които задмина, докато вървеше по „Петровка“, имаха служебни входове откъм уличката. Обикновено ги заключваха, затруднявайки достъпа. Задмина тичешком задните входове на хлебарницата, месарницата и магазина за конфекция и когато наближи задната част на хотел „Аврора“, започна да крачи бавно и мързеливо.

Огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава, изкачи се по дървените стъпала, до които бяха струпани кофи за боклук, и бутна с юмрук металната врата. Тя не реагира. Отново опита, после натисна бравата и за негова изненада вратата се отвори.

Вътре слабо осветен коридор, където вонеше на цигари, водеше до по-широк коридор. През отворена двойна врата в дъното се виждаше огромната хотелска кухня. Пълна жена с червена коса бъркаше нещо в огромна метална тенджера; мъж на средна възраст в синя униформа пържеше някакъв мистериозен вид котлети. Те го изгледаха с любопитство, явно опитвайки се да си обяснят какво прави тук един добре облечен чужденец, без да знаят как да реагират.

— О, извинете — каза Меткалф на английски. — Мисля, че се загубих.

— Не понимаю — отговори червенокосата жена, вдигайки рамене.

Меткалф им пусна неразбираща, но учтива усмивка, сви на свой ред рамене и мина през кухнята, а от там — в празния ресторант на хотела. Продължи към фоайето с висок таван, излющена мазилка по стените и персийски килими върху пода. Препарирани глави на елени се блещеха откъм дървени поставки.

Двама млади мъже с делови вид стояха на рецепцията. Те му кимнаха, докато минаваше покрай тях. Никой не го позна, но и не каза нищо. Той беше добре облечен чужденец, който се появи от вътрешността на хотела, следователно беше негов гост. Той кимна леко, но учтиво и се отправи към изхода. Тук можеше просто да се слее с минувачите, след като бе оставил русия мъж пред жилищната кооперация на Лана.

На спирката на трамвая забеляза позната фигура.

Русият мъж с бледи очи. Беше се облегнал на навеса на спирката и пушеше, изглеждаше така, сякаш чакаше някого.

Меткалф извърна глава, правейки се, че гледа в друга посока. Мили Боже, помисли си той, тоя човек е добър. Който и да беше, откъдето и да беше, го биваше и нямаше нищо общо с кретените от НКВД. Беше първокласен оперативен агент.

Защо?

Какво можеше да означава това, че бяха пратили след него човек с такива професионални умения? Можеше да означава… можеше да означава много неща. Но едно бе ясно: по някаква причина съветското разузнаване смяташе, че Меткалф трябва да бъде наблюдаван особено внимателно. Иначе нямаше да пратят подобен професионалист по дирите на най-обикновен бизнесмен.

По челото му избиха капчици пот, след като вените му се изпълниха с адреналин. Дали прикритието ми е компрометирано? — чудеше се той.

Дали знаят защо съм тук?

Единственото решение бе да прецака агента и да го направи безполезен. Беше прекалено добър, опасно добър. Но когато един агент бъде идентифициран от обекта си, той става безполезен на терена и не остава нищо друго, освен да се оттегли.

Придавайки си приятелско, ако не безгрижно изражение, Меткалф се завлече до дървения навес на спирката, репетирайки наум ролята си: Ужасно съжалявам, но имате ли нещо против да ме упътите? Изглежда, съм се загубил… Срещата лице в лице щеше да доведе до смяна на агента.

Меткалф обиколи спирката втрещен от изумление, сърцето му щеше да изскочи.

Тоя тип наистина си го биваше.

Беше изчезнал.