Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (22)

20

Отначало Меткалф не позна закръглената, зле облечена жена със забрадка, превързана плътно през главата, която седеше на пейка в Свердловския парк. Толкова добре се бе маскирала. Явно беше взела дрехите от реквизита на Болшой. На стратегически места по тялото си беше сложила подплънки, преобразявайки стройната си фигура, за да изглежда като типична руска селянка на средна възраст, с наднормено тегло.

Чак след като се увери отдалеч, че това е Лана, мина покрай пейката й. Тя се направи, че не го познава, дори не го погледна.

Имаше голяма вероятност да го наблюдават, макар да не беше забелязал никакви признаци за опашка. Но не биваше да изключва възможността русият агент от НКВД с бледите очи да се е скрил някъде наблизо и да гледа. Вероятно не следяха всяка негова стъпка, но за всеки случай той трябваше да приеме, че е така.

На срещата им в конюшнята й даде подробни инструкции как да организират срещата си. Когато и да се срещаме от тук нататък, й каза той, трябва да действаме по „всем правилам искусства“, което означава „по всички правила на изкуството“.

Тя се уплаши, но едновременно изпита облекчение. Потайността я ужаси, но беше благодарна за предпазливостта на Меткалф, тъй като тя щеше да предпази нея и баща й. И все пак, когато той й обясни как ще действат, нещо я накара да попита:

— Откъде знаеш всичките тия номера, Стивън? Откъде си научил тези… правила искусства! Мислех, че си бизнесмен, а не шпионин.

Той вдигна рамене и отговори с нехайство, с което се надяваше да я успокои.

— Гледам много холивудски филми, душа, нали знаеш.

След като задмина пейката й и извървя десетина метра, забави ход, сякаш не беше сигурен дали отива във вярната посока. Точно тогава Лана го забеляза. Тя бе променила не само външността си, но и походката си. Тръгна към него. Тромаво, все едно че я боляха краката или че имаше подагра.

Докато го задминаваше на тясната алея, му прошепна:

— Улица „Василевски“, пряка на „Пушкинская“.

После продължи напред. Той огледа парка несигурно, правейки се, че се опитва да се ориентира, и тръгна след нея, спазвайки прилично разстояние.

Възхищаваше се на майсторския начин, по който имитираше походката на забързана възрастна жена. След като излезе от парка, тя се смеси с уличната тълпа и пресече улица „Пушкинская“ с характерната за възрастна жена сприхава неустрашимост.

С тази процедура според терминологията на Корки и преподавателите му те минаваха през „сухо чистене“, за да се уверят, че нямат опашка. Видя я, че свърна по тясната улица „Василевски“. Той я последва. Лана доближи до дървената входна врата на жилищна сграда. Отляво бяха наредени звънци, обградени с метална рамка, върху които бяха написани на ръка имената на обитателите. Вътре нямаше входно антре, а само стълбищна площадка. Миришеше на развалено месо и махорка. Изкачи се след нея по скърцащите стъпала, покрити с оръфан килим, до външната врата на един от апартаментите.

Влезе в тъмен, тесен и миришещ на плесен апартамент и затвори вратата. Тя веднага го обгърна с ръце. Подплънките под дрехите й бяха странни и необичайни на пипане, но лицето й беше пленително красиво, както винаги, устните й — топли и подканящи.

Тя се отскубна от прегръдката му и каза:

— Мисля, че тук сме в безопасност, скъпи.

— Кой живее тук?

— Една балерина. Или по-точно бивша балерина. Отказа да спи с репетитора и сега е чистачка в ТАСС, където работи майка й. Маша е късметлийка, че въобще си намери работа.

— Сега и двете с майка й са на работа, така ли?

Лана кимна.

— Казах й, че съм срещнала един човек. Тя знае, че бих направила същото за нея, ако се нуждае от усамотено място…

— Любовно гнездо се нарича, доколкото ми е известно.

— Да, Стива — подразни го тя. — Ти най-добре знаеш как се нарича.

Той се усмихна неловко.

— Идвали ли сте тук с Фон Шюслер?

— О, не, разбира се. Той никога не би дошъл на такова място. Води ме в апартамента си в Москва и само там.

— Има ли и друго жилище?

— Извън града разполага с огромна къща, която руснаците са конфискували от богат търговец. Германците си живеят добре тук. Явно Сталин иска да покаже пред Хитлер, че държи на добрите отношения с него.

— Била ли си там? В къщата на Фон Шюслер?

— Стива, вече ти казах. Той не означава нищо за мен. Ненавиждам го!

— Не става дума за ревност, Лана. Искам да знам къде се срещате.

Тя присви очи.

— Защо се интересуваш?

— Имам план. Ще ти обясня.

— Води ме само в московския си апартамент. Къщата в Кунцево е недостъпна за мен.

— Защо?

— Това е огромна къща с персонал, хора, които познават жена му. Предпочита да пази дискретност — тя добави с погнуса. Той е женен мъж, както знаеш. Има жена и деца в Берлин. Очевидно аз съм срамна тайна, която трябва да крие. Там прекарва уикендите, пише мемоарите си, сякаш има какво да каже, сякаш не е нищожна хлебарка. Но защо ми задаваш тези въпроси, Стива? Стига сме говорили за тоя звяр. Ще се видя с него довечера и предпочитам да не мисля за него поне дотогава.

— Защото имам идея, Лана. Как да ти помогна — само като се чу да изрича думите на глас, му призля. Той я лъжеше, използваше я. Манипулираше я, по-точно казано. Но това го убиваше — Той разпитва ли за баща ти.

— Много рядко. Само за да ми напомня от време на време какво знае за татко. За властта, която има над мен. Макар че не е нужно да ми напомня. Да не мисли, че мога да забравя? Че не помня това всяка секунда, която прекарвам с него. — Тя едва не се изплю. — Да не си въобразява, че мога да пропъдя болката?

— Значи, няма да му се стори странно, ако случайно му споменеш, че неотдавна баща ти е получил нов пост, важен пост в комисариата, пост, който му дава достъп до различни документи, свързани с Червената армия.

— Защо трябва да му казвам това?

— За да се зароди в главата му идея.

— О, да — каза Светлана саркастично. — Да, бе, той ще поиска от мен да крада документи от баща ми, така ли?

— Точно така.

— И после… и после ще му дам тези документи, това ли е идеята ти, Стива?

— Правилно. Документи, които разкриват строго секретни съветски военни планове.

Тя обви лицето на Меткалф с ръце, както човек би направил с глупаво дете, и се засмя.

— Умна идея, Стива. А после ще застана на Червения площад и ще уведомя по мегафон всички в Москва какво мисля за Сталин. Имаш ли нещо против да ми правиш компания?

Меткалф продължи, без да обръща внимание на сарказма.

— Документите, разбира се, ще са подправени.

— О, и откъде ще взема тези подправени документи?

— От мен. Аз ще ти ги осигуря.

Тя се дръпна назад и го погледна внимателно.

— И той ще се дискредитира — каза тя, вече без сарказъм, — след като ги предаде в Берлин.

— В крайна сметка, да, ще дискредитира себе си — съгласи се Меткалф.

— И ще го отведат в Берлин и аз ще се отърва от него.

— След време. Но преди това ще го използваш да спасиш страната си.

— Да спася Русия? По какъв начин?

Меткалф си даде сметка, че играе опасна, нечестна игра с нея, и се мразеше за това. Като скриваше половината истина за онова, което искаше от нея, той я подвеждаше, възползвайки се от омразата й към нацизма и любовта й към Русия, от ненавистта й към Фон Шюслер и любовта й към Меткалф.

— Знаеш, че няма споразумение, лист хартия, който Хитлер да подпише и който да го спре да не направи онова, което си науми, че е най-добро за нацистите. Той е решил да завладее света — не е спирал да говори за това още от най-ранните дни. И в „Моята борба“, и в речите си. Той не го крие. Всяка страна, която го заплашва, ще бъде нападната. Включително Съветският съюз.

— Това е нелепо! Сталин никога няма да заплаши нацистка Германия.

— Сигурен съм, че си права. Но единственият начин Хитлер да вярва в това, е, като бъде захранван с информация, разузнавателни сведения, като доказателство. На нищо друго няма да повярва. Разбираш ли? Ще предаваш чрез Фон Шюслер документи, които да убедят Хитлер, че Съветският съюз не е заплаха за него и за Германия. Ако Хитлер не се чувства заплашен, няма да действа агресивно.

— Стива, винаги съм се чудела каква част от онова, което ми говориш, е истина. Твърдиш, че си бизнесмен, говориш много добре, казваш, че майка ти е рускиня…

— Тя наистина е рускиня. Това е истина. И аз съм бизнесмен — донякъде. Е, семейството ми е в бизнеса. Това ме доведе тук първоначално.

— Но не и този път.

— Не съвсем. Тук съм, за да помогна на някои приятели.

— Някои приятели от разузнаването.

— Нещо такова.

— Значи е вярно онова, което пише в „Правда“ за чужденците. Всички са шпиони.

— Не, това е пропаганда. Повечето не са. — Той се поколеба. — Аз не съм шпионин, Лана.

— Тогава го правиш от любов.

Сарказъм ли беше това? Изгледа я внимателно.

— От любов към Русия — отговори той — и от любов към теб.

— Майка Русия е във вените ти — каза тя, — както и в моите. Обичаш я, както аз я обичам.

— В известен смисъл, да. Не Съветския съюз. А Русия, руския народ, езика, културата, изкуството. И теб.

— Май ти се насъбраха много любови?

Дали това, което пробягна по лицето й, беше проява на разбиране? В сумрака беше невъзможно да каже със сигурност.

— Да — прошепна той, придръпвайки я близо до себе си. У него се надигаше страст, примесена с чувство за вина. — Много любови. Но най-вече една.

Беше толкова близо до истината, колкото можеше да се изрази с думи.

Лежаха на тясното легло в мрачния апартамент на чужд човек. Ръката й бе отпусната върху гърдите му. И двамата лепнеха от пот. Дишането им постепенно се нормализираше. Лицето й бе опряно на възглавницата. Той зяпаше в пукнатините на гипсовия таван. След като се любиха, се почувства физически облекчен, но не и емоционално. Напрежението не го напусна, дори се засили от вината, която се надигаше в гърдите му, от което стомахът му се свиваше, а в устата му горчеше. Лана се люби с него с обичайната всеотдайност и сега лежеше със затворени очи и отпусната назад глава. Питаше се дали успя да я разтовари поне за малко от ужасните грижи в живота й. Не искаше да направи или да каже нещо, което да развали удоволствието й. Това, че я мамеше, бе достатъчно противно.

След няколко минути тя обърна лицето си към него. Забеляза, че напрежението й не бе изчезнало.

— Даваш ли си сметка за моя… надзирател, както го наричам?

— Онзи, когото срещнахме при дачата? Който те следи навсякъде?

Тя кимна.

— Изглеждаш ми спокойна с него. Има нещо, което не схващам.

— Изглеждам спокойна, да. Но съм ужасена от него, от онова, което може да ми причини. Досещаш ли се какво могат да ми сторят те, ако решат, че се срещам с агент на американското разузнаване?

— Разбира се — отговори Меткалф, докосвайки пламнало то й лице с пръстите си, копринената й кожа.

— Съмнявам се. Москва сега е много по-различна, отколкото по времето, когато се запознахме. Не можеш да си представиш на какви чистки сме подложени през последните няколко години. Никой не би повярвал, че може да има подобен кошмар. Никой чужденец не би повярвал, че всичко това се случва. Дори на нас не ни се вярва.

— Още не е приключило, нали?

— Никой не знае. Понамаляха в сравнение с преди две години, но никой не знае. А най-ужасното е, когато не знаеш. Не знаеш кога ще почукат на вратата ти, дали няма да се появят агенти на НКВД да те отведат. Не знаеш, когато звънне телефонът, дали няма да получиш някое ужасно известие. Хората просто изчезват, без обяснение, а семействата им се страхуват да споделят с някого. Когато отведат някого, изпратят го в лагер или го екзекутират, избягваш семейството му. Страхуваш се, че близките на жертвата са заразни, че може да прихванеш болестта от тях. Арест в някое семейство е като тиф, като проказа, трябва да се пазиш. Освен това непрекъснато ни набиват в главите да се пазим от чужденците, защото капиталистите са шпиони. Разказах ти за моята приятелка балерина, която се сприятели с чужденец. Знаеш ли какво прави в момента, това красиво и талантливо момиче? Твърди се, че работи в трудов лагер в Томск, че всеки ден трябва да чисти замръзналите екскременти в тоалетните с тел.

— Невинността не предпазва.

— Знаеш ли какво разправят властите, ако въобще успееш да разговаряш с някой от тях? Те казват, че има и невинни жертви, но какво от това? Покрай сухото гори и мокрото.

Меткалф затвори очи и я прегърна.

— Имаме едни съседи, мъж и бременна жена. Арестуваха го. Никой не знае защо. Отведоха го в затвора „Бутирка“, обвиниха го в престъпление срещу държавата и го накараха да подпише фалшива декларация. Но той отказа. Настоя, че е невинен. Закараха бременната му жена в стаята за разпити. Двама мъже го държали, докато други двама хвърлили жената на пода и започнали да я бият, да я ритат, а тя пищяла ли пищяла. И той пищял, молел ги да престанат, но те не искали и да чуят. — Тя преглътна. Сълзите се стичаха по лицето й, мокрейки възглавницата. — А когато родила там, бебето било мъртво.

— Господи, Лана — прекъсна я Меткалф. — Моля те.

— Така че, Стива, ако се чудиш защо съм се променила, защо изглеждам тъжна, вече знаеш. Докато ти пътуваш по света, забавлявайки се с жени, аз живея в такъв свят. За това съм предпазлива.

— Ще се грижа за теб — обеща Меткалф. — Ще ти помогна.

А после си каза наум: Какво й причинявам?