Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (24)

22

Ресторант „Арагви“ се намираше на улица „Горки“ веднага след централната поща. Беше един от малкото прилични ресторанти в Москва, а Меткалф и Скуп Мартин се нуждаеха отчаяно от вкусна храна. Уговориха се да се срещнат пред ресторанта в седем вечерта.

Имаше още една причина, поради която Меткалф реши да вечерят в „Арагви“, по-важна причина. В тоалетната на ресторанта щеше да се види с Амос Хилиард точно в осем. Хилиард го предупреди повече да не го търси в посолството. Освен това „Арагви“ имаше някои особености, които създаваха удобства за тайни срещи. Ресторантът беше шумен и винаги препълнен. Посещаваха го много чужденци. Хилиард му съобщи, че има също много входове, което щеше да позволи на дипломата да се появи незабелязано. Още повече, че Хилиард познаваше управителя на ресторанта.

— Вече не си спомням колко пари съм изръсил тук, искам да кажа не за храна. Подкупил съм доста хора. Това е единственият начин да получиш нормално обслужване.

Роджър обаче закъсняваше. Обикновено беше точен, но за британеца беше голямо предизвикателство да се оправя в Москва. Тук е по-лошо и от окупирана Франция, оплакваше се той. Там поне говореше езика.

Затова Меткалф не се разтревожи, че Скуп не се появяваше вече четвърт час. Междувременно опашката пред ресторанта растеше. Той стоеше на нея, за да установи дали не го наблюдават. Досега не откри признаци за това.

Меткалф реши, че няма смисъл да виси повече и да чака. Налагаше се да отиде навреме на срещата с Хилиард. Роджър щеше да се досети, че Меткалф е влязъл вътре. Приближи се до входа на ресторанта, задминавайки дългата опашка от чакащи руснаци, които разбраха по облеклото му, че е чужденец, и не протестираха, че ги пререди. Някакъв мъж си подаде главата от входа и кимна на Меткалф да влезе, без дори да попита за името му. Не се наложи да му показва американския си паспорт, за да го пуснат. Само пъхна двайсет долара в ръката на келнера, мъж със странен вид и дълга коса, в дълга бродирана риза и остри обувки. Той носеше пенсне, закачено на черна панделка около врата му.

Келнерът го придружи до маса за двама на балкона, с изглед към главния салон. Под него оркестър свиреше грузински любовни песни. Поднесоха му топъл хляб, масло и черен хайвер. Меткалф ги излапа лакомо и изпи няколко чаши силно газирана грузинска минерална вода „Боржоми“.

Оберкелнерът със странния вид дойде за трети път да вземе поръчката му, проявявайки изключително внимание към американеца, който по всяка вероятност щеше да му пусне тлъст бакшиш, при това в долари, а не в неизползваеми рубли. Меткалф най-накрая реши да поръча за себе си и за Роджър. Явно нещо важно го бе забавило. Когато се появеше, за да обяви, че е направил някакъв удар, поне щеше да има храна на масата. Меткалф поръча повече, колкото двамата можеха да изядат: сациви и шашлик, бифтек и пилешко.

Оркестърът свиреше популярната грузинска песен „Су-лико“, която Меткалф си спомняше още от първото си посещение в Москва. Тя му напомняше за Лана, както повечето неща в Москва. В главата му нахлуха спомени, свързани с нея. Тя непрекъснато беше в мислите му заедно с болезненото, агонизиращо чувство за вина. Той я подтикна манипулативно да се захване с онова, което тя вършеше в момента. Планът на Корки изискваше безразсъдна смелост и посредник, чиято роля можеше да изпълнява единствено Лана. Ако планът успееше, щеше да промени хода на войната. Нещо повече дори — хода на историята. В сравнение със съдбата на планетата, какво беше съдбата на един човек? Но той не можеше да разсъждава по такъв начин, това бе начин на мислене, който водеше до тирания. Хитлер и Сталин вярваха, че съдбата на масите е по-важна от правата на индивида. А той я обичаше. Това бе голата истина. Обичаше тази жена, страхуваше се за нея, страдаше за това, което съдбата й отреди. Искаше му се да вярва, че ако планът успее, тя и баща й щяха също да бъдат свободни. Но съзнаваше, че рисковете са огромни. Много неща можеха да се случат. Например ако я хванат, я чакаше разстрел, а това бе ужасяваща перспектива. И той непрекъснато мислеше за нея.

Погледна си часовника и остана изненадан, беше осем без две минути. Стана бързо от масата и се отправи към мъжката тоалетна.

Амос Хилиард беше там, когато Меткалф влезе. Стоеше до умивалника и си миеше ръцете.

Меткалф тъкмо отвори уста да каже нещо, но Хилиард му направи знак да мълчи, сочейки към една от кабинките. Меткалф погледна натам и видя руски обувки със смъкнати над тях руски панталони. За миг Меткалф не знаеше какво да предприеме. И двамата не се бяха подготвили за такава възможност. Отиде до един от писоарите и се облекчи. Хилиард продължи да си мие ръцете, наблюдавайки внимателно в огледалото.

Меткалф приключи и пусна водата. Руснакът обаче продължаваше да седи в кабината. Съвпадение ли беше? Вероятно, реши Меткалф. Отиде на умивалника до Хилиард, който все още си сапунисваше ръцете, и улови очите на Дипломата в огледалото, хвърляйки му питащ поглед.

Хилиард вдигна рамене. Миеха си ръцете мълчаливо. Сърцето на Меткалф биеше силно. Ако в този момент ги арестуват, зле им се пишеше.

Знаеше, че Хилиард носеше у себе си първия пакет с фалшиви документи, подготвени от техническите специалисти на Корки, пренесени в Москва с дипломатическа поща. Откриеха ли документите в един от двамата, щяха да ги пратят в гулаг, ако не ги екзекутират. Не беше чудно, че Хилиард изглеждаше измъчен и начумерен. Той знаеше какви са рисковете.

Накрая водата в тоалетната зашуртя и руснакът излезе от кабинката. Той хвърли поглед към двете мивки, заети от Меткалф и Хилиард, изгледа ги кръвнишки и си излезе. Хилиард се втурна към вратата с мокри ръце и я заключи.

Със светкавична бързина измъкна плътно сгънатите документи от сакото си и ги предаде на Меткалф.

— Това е само първата партида — прошепна Хилиард. — Идват още.

— Благодаря — каза му Меткалф.

— Възпитанието ми обикновено ме задължава да отговоря „няма защо“ или „пак заповядай“, но ще те излъжа — изръмжа Хилиард. — Тук съм само заради Корки, както знаеш. Ако друг бе поискал от мен да направя това, щях да го напсувам. Не знам какви са тия документи, здраво са запечатани, но ще бъда щастлив, когато се чупиш от Москва.

— Аз също.

— Добре, слушай сега, преди още някой пиян руснак с издут мехур да е нахълтал. Това е последната ни среща лице в лице. Отсега нататък ще използваме явки.

— Добре — съгласи се Меткалф и си помисли, че така наистина ще е по-безопасно.

— Корки казва, че имаш изумителна памет. Използвай я. Не записвай нищо, чу ли ме?

— Слушам те.

Страхът и омразата бяха преобразили Хилиард. Външно той си беше същият — дребен, с мека кожа, оплешивяващ и очилат мъж. Но вътрешно у този прям и чаровен човек от Средния запад нещо се бе пречупило. Той беше разгневен и дълбоко уплашен. Тази промяна засилваше страха и на Меткалф.

— На ъгъла на улица „Пушкинская“ и пряката, на която се намира Художественият театър, ще откриеш два магазина почти един до друг, разбра ли? Единият е магазин номер 19 с надпис „Мясо“, което значи месо.

— Благодаря — каза Меткалф с неприкрит сарказъм. Хилиард със сигурност знаеше, че той говори руски.

— На другия пише „Женская обувь“. Дамски обувки.

Този път Хилиард не му преведе.

Меткалф кимна.

— Входът към сградата е между двата магазина. Неохраняем е, отворен е двайсет и четири часа. След като влезеш, вдясно ще видиш радиатор, закачен за стената с метална скоба в единия край. Между него и стената има пролука от няколко сантиметра. Следващата партида документи ще бъдат там.

— Не е много добра идея — отбеляза Меткалф. — Документите може да се възпламенят, ако радиаторът загрее.

Хилиард се намуси.

— Това е Москва, за Бога. Две трети от радиаторите не работят, а този е един от тях. Повярвай ми. А тук, в Москва, едва ли ще го поправят, преди да са минали поне пет години.

Меткалф кимна.

— Някакъв сигнал?

— Ако съм си в кабинета, а аз невинаги съм там, ще се обадиш по телефона и ще ми съобщиш, че си загубил паспорта си. Ще ти отговоря, че си сгрешил кабинета. Ако съм заредил пратката, ще ти кажа пак да звъннеш и да поискаш да те свържат с консулския отдел. Ако документите ги няма още, просто ще ти затворя.

— А ако те няма в кабинета?

— Резервният сигнал ще е телефон на „Козицки переулок“ номер 2, корпус 8, вход 7. Това е между улиците „Горки“ и „Пушкинская“. Разбра ли?

Меткалф отново кимна.

— „Козицки“ 2, корпус 8, вход 7. Това е съвсем близо до Елисеевския гастроном.

— Ще те препоръчам на момчетата от Бедекер, когато дойдат да се справят с Москва — каза Хилиард сурово. — Вход 7 е между входа към поликлиника номер 18 и магазин „Овощи и фрукты“. — Той отново не преведе значението на думите. — Това е на четири преки от явката между впрочем. Когато влезеш в сградата, ще видиш вляво телефон върху бюфет. Номерът е 746, но той е единственият апарат там. В долния десен ъгъл на бюфета, където фурнирът се е излющил, ще забележиш място с драсканици, оставени от различни хора, които използват телефона, така че знаците, които двамата с теб ще поставим, няма да направят никому впечатление. Когато доставят пратката, ще ти сигнализирам с кръгче с червен молив. Червен молив, запомни ли?

— Запомних.

— Когато приемеш пратката, ще ми сигнализираш с вертикална черта в същото кръгче. Ясно ли е?

— Напълно. Телефонът също ли е достъпен двайсет и четири часа?

— Точно така.

— А отбелязал ли си там фалшиви знаци за отклоняване на вниманието, в случай че някой наблюдава?

— Това е моя работа.

— Сигурността на операцията е и моя работа.

Хилиард го изгледа кръвнишки.

— Ами спешни сигнали?

Хилиард продължаваше да се блещи.

— Сигнал при залавяне. Сигнал, който да ме предупреди, че каналите са мръсни, че са те засекли?

— Ако ме засекат, няма да откриеш нищо. Съвсем близо до ума е. Просто вече никога няма да ме видиш. Нито Корки, нито приятелите ми в Айова и Вашингтон, тъй като ще чукам камъни в Сибир. Или ще съм получил куршум в тила. Разбрахме ли се? Опичай си акъла. Внимавай да не те пипнат.

Той се обърна, без да каже нито дума повече, отключи вратата на тоалетната и си тръгна.

 

Меткалф се върна на масата си. Вечерята му — тяхната вечеря — беше сервирана. Масата бе отрупана с блюда, пълни с агнешки шашлик и кюфтета, наречени кинкали, задушено пилешко, известно като чахохбили. Имаше бутилка „Цинандали“, отлежало грузинско вино, и още бутилки минерална вода „Боржоми“. Но гладът на Меткалф се изпари. Той мушна пачка банкноти под чинията си и излезе от ресторанта, успокоявайки оберкелнера, който го попита дали всичко е наред. Бутна му още една двайсетачка и се извини.

— Предполагам, че се натъпках с хляб.

Естествено го следяха от „Арагви“ до „Метропол“. Не позна опашката си. Бяха ги сменили. Но русият с бледите очи не беше сред тях. Или поне той не го забеляза, тъй като не беше изключено да го следи от разстояние незабелязано. Документите бяха в джоба на сакото му, все още опаковани в целофана. Имаше чувството, че ще направят дупка в гърдите му. Опита се да не мисли какво може да се случи, ако някой го спреше и му отнемеше документите. Подправени съветски военни документи — беше невъзможно да измисли обяснение.

На регистрацията в хотела не го спря никой. Роджър не беше оставил бележка. Тревожеше се за него, но Роджър беше най-малката от купищата тревоги. Той беше професионалист, можеше да се грижи за себе си. За отсъствието му сигурно имаше основателна причина. Лана не беше професионалистка; тя лесно можеше да се издаде.

Дежурната на етажа, жена с каменно лице, което не беше виждал досега, го поздрави с обичайното лошо настроение. Отказа да му даде ключа от стаята.

— Вече го взехте — каза му тя укорително.

— Не — отрече Меткалф. — Има някаква грешка.

Освен ако Роджър не беше взел ключа от неговата стая по някаква причина. Вероятно да му остави съобщение или… Предавател. Сигурно цял ден се е опитвал да сглоби частите, а тъй като познаваше много добре Скуп, можеше да се обзаложи, че сега го очакваше в стаята му, за да го изненада. В никакъв случай той не би оставил в стаята предавател, без да го наглежда някой.

Стаята обаче се оказа заключена и никой не отговаряше на многократните му почуквания. И в стаята на Роджър нямаше никого. Върна се при дежурната.

— Стаята ми е заключена — каза той троснато.

Това бе единственият начин да се справи човек с киселите жени на етажа: на грубостта трябваше да се отговаря с грубост.

— Трябва ми ключът, а ако сте го дали без позволение на друг човек, търсете си нова работа — Той си показа паспорта. — Давали ли сте ключа от стаята ми на друг човек?

Дежурната се стъписа и не каза нищо. Тази жена отговаряше за едно от най-важните неща в съветския начин на живот — порядъка. А давайки нечий ключ не на когото трябва, тя го нарушаваше. Тя подаде на Меткалф резервния ключ сконфузено.

— И да ми го върнете — викна подире му.

Онзи, който бе взел ключа, можеше да е всеки, разбира се НКВД, макар че те се предполагаше да имат достъп до резервните ключове; дори някой от американското посолство. Чак като стигна до вратата на стаята си втория път, се сети за думите на Тед Бишъп:

Един фриц се въртеше наоколо. Негов приятел го помолил да потърси някого. Той не си спомнял името. Някой, пристигнал от Париж. Нещо в тази история намирисваше яко.

Фриц. Нацист. СД по всяка вероятност.

Търсел някой, пристигнал от Париж.

Разтурянето на Пещерата, парижката станция на Корки, явно е било само началото. Мрежата на Корки се разплиташе. По някакъв начин го бяха проследили в Москва. Онова, което се случи с приятелите му в Париж, можеше да се случи и с него. Някой го очакваше в стаята му. Меткалф беше сигурен в това. Чакаше да довърши работата с разплитането на мрежата на Корки. Чакаше да го убие. Беше капан, осъзна Меткалф, но той нямаше да влезе в него. Не носеше оръжие. Така че не биваше да влиза в стаята. Имаше и други начини да слезе до фоайето, без да се наложи да минава пак покрай намусената дежурная и да си губи времето с обяснения. Заслиза на бегом по стълбището, прескачайки по две стъпала наведнъж. Прекоси фоайето, доближи до рецепцията, придавайки си ядосано изражение.

— Този проклет ключ — възкликна той, държейки го високо. — Не иска да отключва.

— Сигурен ли сте, че не сте объркали ключа, господине? — попита го регистраторът.

Той взе ключа и го разгледа. Плочката с номера на стаята висеше от халката. Нямаше грешка.

— Завъртане наляво, господине. В посока, обратна на часовниковата стрелка.

— Знам това. От колко време съм тук. Просто не работи. А сега, ако обичате, изпратете някой да ми отключи вратата. Много бързам.

Регистраторът натисна звънец и от стаята за багажа се показа камериер. Последва кратка размяна на реплики на руски и камериерът, още юноша, се доближи до Меткалф и се поклони срамежливо, после взе ключа. Меткалф го последва в асансьора. На четвъртия етаж те слязоха, минаха край дежурная, която се вторачи в тях, но не каза нищо, и поеха по коридора към стаята на Меткалф.

— Това ли е стаята, господине? — попита момчето.

— Опитай ключалката. Аз не успях да отключа.

Докато говореше, Меткалф стоеше плътно зад камериера. Ако анонимният германец дебнеше в стаята, нямаше да стреля, ако действително беше изпратен да го убие, след като чуеше гласа на младежа. Нацистът убиец не би се разколебал от хуманни съображения като загуба на невинен човешки живот, а от практически. Ненужното проливане на кръв беше анатема за професионалния убиец, тъй като неизбежно създаваше много повече проблеми, отколкото решаваше. Младият камериер щеше да послужи като щит на Меткалф.

Той се отдръпна още по-далече, докато камериерът превърташе ключа, като внимаваше да е извън полезрението на човека в стаята, а следователно и извън огневата линия. Той се стегна, целият в слух, готов да скочи встрани, да побегне, щом започнеше стрелбата.

Но камериерът отключи вратата съвсем лесно. Погледна смутено към Меткалф и бутна тежката врата навътре. Меткалф усещаше как сърцето му бие.

— Всичко наред ли е, господине? — попита камериерът.

Поколеба се пред отворената врата, погледна в стаята, а после към Меткалф. Явно очакваше бакшиш, макар официалната политика да заклеймяваше бакшишите като капиталистическа поквара.

— Благодаря — каза Меткалф. — Не знам защо одеве заяде. Извади петдоларова банкнота, заобиколи иззад гърба на момчето, побутна го по рамото приятелски и погледна в стаята.

Беше празна. Нямаше никой вътре.

Банята.

Вратата беше само открехната. Той я беше оставил отворена. Това не означаваше нищо, разбира се, тъй като в негово отсъствие бяха почистили и камериерката беше влизала в банята.

— Слушай, докато си още тук, ще ми направиш ли услуга да вдигнеш нещо вместо мен? Гърбът ми се къса от болка.

Момчето вдигна рамене: Разбира се, защо не.

— Проклетият ми куфар е в банята и ако го преместиш, ще получиш още една такава.

Той му подаде банкнотата. Бакшишът беше гигантски според представите на момчето, а перспективата за още пет долара — неустоима. Камериерът прекоси стаята и спря пред банята. Меткалф стоеше зад него извън огневата линия.

Камериерът отвори вратата, а очите му се разшириха. Направи една крачка и каза:

— Господине? Не виждам куфара.

— Наистина ли? Камериерката явно го е преместила. Извинявай.

Но момчето бе замръзнало на място с широко отворени очи. Пристъпи една крачка и започна да пищи.

— Боже мой! Боже мой!

Меткалф се втурна в банята и видя в какво се бе вторачило момчето, чиито писъци ставаха все по-силни.

Лицето, което се подаваше откъм ваната, беше толкова синкавочервено и кръвясало, с изцъклени очи и изплезен синкав език, че Меткалф не можа веднага да го познае.

От устата му се изплъзна стон, когато се втурна към ваната, докосна лицето на Роджър Мартин, почувства мъртвешката студенина, която му подсказа, че Роджър е мъртъв от няколко часа. Назъбената ивица, която минаваше през гърлото на Роджър, му бе позната.

Меткалф беше видял съвсем същата рана от удушаване само преди няколко дни в Париж.