Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (6)

5

Наистина нямаше време за губене, както предупреди и Коркоран. Предстоеше да си уреди съветска виза. Това можеше да стане в съветското консулство в Париж на булевард „Ланс“. Германските окупатори на Париж сега бяха партньори на руснаците; Москва щеше да прояви отзивчивост. Още повече, че семейството на Меткалф все още поддържаше макар и ограничени бизнес отношения със съветското правителство. Така че представителите на фамилията би трябвало да бъдат възприемани като важни гости в Москва. Беше сигурен, че ще получи визата без проблеми.

Но се налагаше да се свърже с брат си Хауард в Ню Йорк. Тъй като Хауард ръководеше семейния бизнес, именно той трябваше да уреди чрез съветското правителство пътуването на брат си. Хауард без съмнение щеше да се озадачи от молбата му. Той знаеше, че Стивън сега работи за правителството под някакво прикритие, но от съображения за сигурност не го бе информирал по-подробно.

Когато Меткалф излезе от Пещерата, барът горе бе притихнал. До барплота имаше само няколко от най-върлите пияници, изпаднали в тъпа забрава. Само съдържателят Паскал го забеляза да се качва. Той се бе привел над сметалото, а до него имаше купчина сметки. Изчисляваше печалбата от вечерта. Паскал направи бърз жест с показалеца и средния пръст, имитирайки пушене. Не беше забравил за цигарите, които си поръча. Меткалф го потупа по рамото, минавайки безмълвно през бара, и излезе на улицата.

Погледна си часовника. Малко след един часа сутринта.

По това време на нощта по улиците на Париж не се мяркаше жива душа. Меткалф бе уморен и щеше да е добре да се наспи, но срещата с Корки го превъзбуди и повиши адреналина му. Колкото и да се нуждаеше от почивка, бе наясно, че точно в този момент няма да може да заспи.

Беше късно наистина, но не чак толкова. Познаваше една жена, един от най-важните му източници. Беше шифровчик… нощен бухал, обичаше да стои до късно вечер, макар че изискваха от нея да се явява в девет часа на работа.

Тя щеше да му се зарадва, нищо че бе толкова късно през нощта. Винаги реагираше по този начин. Е, тъкмо сега с посещението си в малките часове щеше да разбере дали наистина е така.

Флора Спинас беше доста обикновена жена, но много мила. Отначало се държеше боязливо и въздържано, но когато започна да се отпуска, стана игрива, а после страстна. Преди германската окупация, пет месеца по-рано, тя работеше като шифровчик в Главната дирекция за национална сигурност. След нахлуването на нацистите Гестапо сложи ръка на службата за сигурност и нейната централа на улица „Сосе“, точно зад ъгъла на Елисейския дворец, се превърна в главна квартира на Гестапо. След като се отърва от ненадеждните служители, Гестапо остави на работа мнозина французи, тъй като страдаше от недостиг на хора с френски език. Повечето от секретарките и деловодителките запазиха работните си места. Французойките не харесваха новите си шефове, но онези, които останаха на работа, бяха достатъчно умни да си държат устите затворени.

Всички имаха свой личен живот, семейна история. Флора Спинас също имаше житейска трагедия. Обичната й баба умря, когато нацистите нахлуха в Париж. Персоналът в Парижката болница, където по това време нейната баба се лекуваше, бързаше да избяга от Париж, но някои от пациентите бяха тежко болни и не можеха да ги местят. Поставиха им смъртоносни инжекции. Между тях бе и бабата на Флора. Тя страдаше мълчаливо, но гневът й от онова, което нацистите направиха с Париж и с нейната баба, продължаваше да гори с пълна сила вътре в нея.

Стивън знаеше всичко за Флора — мрежата на Корки беше свършила добра работа, съпоставяйки болничните регистри със списъците на служителите във важни служби в Париж — още преди да я срещне „случайно“ в парка „Монсо“. Тя бе поласкана и едновременно притеснена от вниманието на този красив и богат аржентинец. Забавляваха се с глупавите надписи, които германците бяха поставили из парка: „Лазен нихт третен“ — „Не газете тревата“. Преди окупацията жителите на Париж можеха да си организират пикници навсякъде в парка „Монсо“. Сега обаче действаха германските порядки.

В полунощ влизаше в сила комендантски час и хората с мозък в главите си по това време си седяха в къщи или поне не на открито. Нарушаването на комендантския час можеше да означава една нощ в затвора. Понякога караха нарушителите да лъскат ботушите на германските войници или да белят картофи във военните кухни.

Имаше доста път пеша до апартамента на Флора на улица „Боети“. Беше оставил старата и мощна кола „Хиспано-Суиса“ пред кооперацията си на улица „Риволи“. И добре постъпи. Ако беше отишъл на приема с автомобила, щеше да се наложи да го изостави на авеню „Фош“. Дочу бръмченето на кола — черен „Ситроен“ на Гестапо. Но явно пътниците му бяха твърде заети, за да спрат и да безпокоят самотен минувач, който трябваше по това време да си е у дома, а не да скита из улиците.

Стана студено, вятърът се усили. Ушите и пръстите на ръцете му се вкочаниха. Съжали, че не си взе връхната дреха, преди да изчезне от приема, но си даде сметка, че нямаше как да стане.

След минута или две край него профуча „Черна Мария“ — французите я наричаха салатиера, — натоварена със затворници. Меткалф почувства пристъп на параноя, после се досети, че повечето от автомобилите нощно време бяха на нацистите. Забелязвайки телефонна кабина, той пресече улицата. Докато приближаваше кабината, на която бе закачена табела „Забранено за евреи“, дочу вик и приближаващи стъпки.

— Хей! Ти! Спри!

Меткалф вдигна очи и видя френски полицай, който тичаше към него. Той продължи да крачи бавно към телефонната кабина.

— Хей! Ти! Покажи си документите!

Полицаят беше малко над двайсет години и си личеше, че още не се бръсне.

Меткалф вдигна рамене, усмихна му се приветливо и му подаде личната си карта на името на Даниел Ейхен, издадена от Префектурата на полицията.

Французинът я разгледа подозрително. След като разбра, че е спрял чужденец, изпъна още повече стойката си.

— Комендантският час е в сила от полунощ — нахока го младежът. — Не е позволено да сте навън, както знаете.

Меткалф посочи официалното си сако и му се усмихна накриво. Аз съм гнусен пияница, пропаднал тип, сякаш казваше с окаяната си усмивка. Беше благодарен, че не му остана време да се преоблече в обикновени дрехи. Смокингът му послужи като добро алиби, нещо като оправдание за това, че бе нарушил комендантския час.

— Никакви извинения — озъби му се грубо ченгето. — Комендантският час важи за всички. Вие сте в нарушение. Това остава у мен, а вие ще трябва да ме придружите до полицейския участък за разпит.

О, върхът — каза си Меткалф. — Голям късметлия съм.

Многократно бе спиран за нарушаване на комендантския час, но никога не го бяха задържали. Това бе истинска беда. Той имаше пълно основание да смята, че подправените документи за самоличност ще издържат на проверка отблизо. Освен това куп влиятелни хора можеха да се застъпят за него. Можеше да звънне на когото си пожелае в Париж и веднага щяха да го пуснат. Но ако нещата опрат до там. Ако този приятел задълбаеше навътре в регистрите… Меткалф не бе сигурен, че самоличността на Даниел Ейхен ще се потвърди. Можеше да не издържи по-задълбочена проверка.

Най-доброто оръжие против представителя на властта бе властта, знаеше Меткалф. Правило номер едно — казваше му често Корки: когато си заплашен от властите, винаги трябва да им противопоставиш по-висша власт. Ако не научиш нищо друго от мен, запомни поне това.

Доближи се до полицая навъсено и го попита на френски.

— Кой е номерът ти? Казвай бързо. Дидие като научи, ще получи удар.

— Дидие? — отговори подозрително младият полицай, смръщвайки вежди.

— Предполагам, че дори не знаеш името на своя шеф, Дидие Брасен, шефа на Префектурата на полицията — продължи Меткалф, клатейки невярващо глава. Той измъкна от джобчето на смокинга кадифената торбичка с пури. — Когато Дидие научи, че един от неговите хора, някакъв си патрул, се е опитал да попречи да получи доставката на пури „Ромео и Жулиета“ в дома си на „Ке де Орфевр“, а тези пури му трябват за спешна нощна среща, ще си изпатиш. Ако Дидие е в добро настроение, само ще те уволни. А сега, ако обичаш, ми кажи номера си.

Полицаят отстъпи няколко крачки. Изражението на лицето му се промени, усмихна се любезно и го удари на молба.

— Съжалявам, господине. Не се обиждайте. Може да продължите, господине. Моите извинения.

Меткалф поклати глава, обърна се и преди да продължи, каза:

— Внимавай да не се случва пак.

— Няма, господине. Беше грешка.

Меткалф закрачи бързо покрай телефонната кабина, решавайки да не се обажда. Щеше да изненада Флора Спинас.

Жилищната кооперация, в която се намираше апартаментът й на улица „Боети“, беше занемарена и в окаяно състояние. Малкото входно антре, като всички останали стени в сградата, беше боядисано в противно жълт цвят като на горчица, а боята се лющеше. Той си отвори и влезе — Флора му бе дала ключ от входната врата — и взе асансьора до петия етаж. Почука на вратата, използвайки тайния им код. Три бързи почуквания, последвани от две с интервал между тях. Отвътре се чу кучешки лай. Мина доста време, докато вратата се отвори. Флора се облещи, като го видя.

— Даниел? — каза тя. — Защо си дошъл? Кое време е?

Беше облечена в дълга памучна нощница, а косата й бе навита с ролки. Пуделът й Фифи тичаше около краката й, ръмжейки.

— Може ли да вляза, скъпа Флора?

— Защо си дошъл? Да, да, влез — мили Боже! Фифи, чиба!

Тя не изглеждаше много добре, малко жени можеха да изглеждат добре в този ранен час. Флора се смути, попипа с ръка ролките на главата си, после нощницата, без да знае кое да прикрие по-напред. Затвори бързо вратата след него.

— Даниел — опита се тя да каже нещо, но той я целуна по устата, а тя му отвърна със страст.

— Всичко наред ли е? — попита най-накрая Флора, след като се освободи от прегръдката му.

— Исках да те видя — отговори Меткалф.

— Но, Даниел, първо трябваше да звъннеш. Много добре ти е известно, че не можеш да нахълтваш в апартамента на жена, когато не се е приготвила.

— Флора, ти не се нуждаеш от подготовка. Нямаш нужда от грим. Изглеждаш най-добре в естествения си вид, както неведнъж съм ти казвал.

Тя се изчерви.

— Сигурно имаш неприятности, това трябва да е причината.

Той огледа малкия беден апартамент. Прозорците бяха покрити с черен сатен заради тревогите. Имаше тъмносиньо покривало дори за настолната лампа в ъгъла на дневната. Флора бе млада жена, която спазваше строго правилата. Най-голямото й прегрешение беше връзката й с чужденец и информацията, която му предоставяше. Това бе единственото непослушание в живота й, който иначе бе подреден изцяло по правилата. Но то не бе никак безобидно като нарушение.

Меткалф се бе убедил, че най-добрите агентки стават от невзрачните жени. На тях им обръщаха по-малко внимание, смятаха ги за предани и изпълнителни. Но тайно, дълбоко в душите им, мъжделееше пламъчето на бунта. По същия начин по-обикновените момичета бяха по-пламенни и неизто-щими любовници. Красавици като Женевиев, суетни и самовлюбени, обикновено бяха нервни и себични в леглото. Докато Флора, макар да не бе кралица на красотата, имаше ненаситен апетит за секс. Понякога Меткалф намираше желанията й за изтощителни.

Не, Флора със сигурност се радваше, че го вижда. Той бе сигурен в това.

— Тук е кучешки студ, скъпа — каза й той. — Как можеш да спиш?

— Имам въглища колкото да топля тази стая по няколко минути на ден. Пазя ги за сутрините. Свикнала съм да спя на студено.

— Мисля, че се нуждаеш от някой да те стопли в леглото.

— Даниел — каза тя учудена, но доволна.

Целуна я отново, бързо и страстно. Пуделът Фифи бе седнал на задните си лапи върху килима пред леглото и ги наблюдаваше с любопитство.

— Няма да е зле да ми осигуриш малко въглища — каза Флора. — Знам, че можеш. Погледни само какво горя.

Тя махна към камината, в която имаше полуизгорели хартиени топки от вестници и картонени кутии, дори книги, натопени във вода, докато се превърнат в каша, а после направени на топчета. В цял Париж французите използваха такива хартиени топчета, за да се топлят, тъй като никой не разполагаше с достатъчно въглища. Често горяха собствените си мебели.

— Моята приятелка Мери е щастлива. В тяхната кооперация се настани офицер от Гестапо. Сега всички получават достатъчно въглища.

— И ти ще имаш въглища, любима моя.

— Колко е часът? Трябва да е два. А утре сутринта, не тази сутрин, трябва да ходя на работа.

— Моите извинения, че те обезпокоих, Флора, но е важно.

Но ако предпочиташ, мога да си тръгна…

— Не, не — възрази тя. — Ясно е, че утре ще съм развалина на работа и сивите мишки ще ми се присмиват.

Така наричаха нацистките жени, които работеха за Гестапо, носеха сиви униформи и на човек му се струваше, че Щъкат навсякъде.

— Искаше ми се да имам истински чай да ти предложа. Да ти направя ли „Виандокс“?

На Меткалф му се повръщаше само при споменаването на „Виандокс“, нещо като телешки бульон, направен от неясен екстракт от месо, който се сервираше из цял Париж. За много хора в тия времена чаша „Виандокс“ и няколко бисквити бе основната храна.

— Не, благодаря, нищо не искам.

— Сигурна съм, че можеш да ми намериш истински чай, и то веднага.

— Ще се опитам.

Флора не спираше да проси от аржентинския си любовник стоки, които се намираха само на черния пазар. Тя нямаше милост, беше неуморима и той вече нямаше чувството, че я използва като източник на информация, а че тя използва него.

— Наистина, Даниел — скара му се Флора. — Що за идея да нахълташ при мен по този начин! Посред нощ! Не знам какво да кажа.

Тя влезе в банята и затвори вратата. Появи се след десетина минути в красива копринена нощница, без ролки на главата и с прическа, с червило на устните и лек грим. Макар да не беше красавица, сега изглеждаше почти хубава.

— Изглеждаш невероятно — каза Меткалф.

— Я, стига — отговори Флора, махна с ръка и се изчерви.

Меткалф знаеше, че й доставя удоволствие с ласкателствата си, тъй като тя не получаваше често комплименти. — Утре ще си направя студено къдрене.

— Нямаш нужда от къдрене, Флора.

— Какво разбирате вие, мъжете. Някои жени се къдрят всяка седмица. Нямам с какво да те почерпя. Направила съм шоколадов кейк по рецепта на една съседка — от фиде и малко шоколад, ужасен е. Искаш ли да го опиташ?

— Благодаря, няма нужда. Вече ти казах.

— Ех, ако имах истински шоколад…

— Няма проблем, скъпа, ще ти намеря.

— Наистина ли? О, би било чудесно. Вчера в бакалията всичко, което успях да купя, бе калъп сапун и пакет фиде.

Така че нямам масло за закуска.

— Ще ти донеса и масло, ако искаш.

— Масло? Наистина? Колко прекрасно. О, Даниел, нямаш представа колко ужасно е положението ми. Нямам с какво да храня Фифи. Няма пилета, няма дивеч. — Гласът й стана съвсем тих. — Знаеш ли, говори се, че някои хора изяждат собствените си кучета.

Фифи наостри уши и изръмжа.

— Хората ядат котешка яхния, Даниел! Онзи ден видях уважавана възрастна жена да прибира гълъб от парка, за да го сготви!

Меткалф изведнъж се сети за малкото плоско шишенце с парфюм на „Герлен Вол дьо Нюи“ в джобчето на смокинга. То беше от същата партида, която подари на мадам Дю Шатле. Беше предназначено за Женевиев, но забрави да й го даде. Той го извади от джобчето и го пъхна в ръцете на Флора.

— Това е за теб.

Очите на Флора се разшириха и тя издаде лек писък. Прегърна силно Меткалф. — Ти си чудо!

— Флора, слушай. Един приятел заминава за Москва тази седмица — току-що ме уведоми — и аз искам да му възложа да ми свърши малко работа там.

— Работа? В Москва?

— Германците там са също така алчни, както тук, както знаеш.

— О, германците. Те ни отмъкнаха всичко! Тази вечер някакъв фриц ми отстъпи мястото си в метрото, но аз отказах да го използвам.

— Флора, искам една малка услуга от теб.

Тя присви очи.

— Сивите мишки непрекъснато ме наблюдават. Опасно е. Трябва да внимавам.

— Разбира се. Ти винаги си била предпазлива. Слушай, скъпа. Трябва ми пълен списък на служителите в германското посолство в Москва. Можеш ли да ми го доставиш?

— Ами… ще опитам…

— Отлично, скъпа. Това ще ми е от огромна полза.

— В такъв случай ще поискам две услуги от теб.

— Разбира се.

— Можеш ли да ми осигуриш пропуск за неокупираната зона? Искам да посетя мама. Меткалф кимна.

— Познавам някои хора в префектурата.

— Чудесно! И още нещо.

— Разбира се! Какво е то?

— Съблечи ме, Даниел. Веднага.

Беше много рано сутринта, когато Меткалф най-после се прибра в апартамента си на петия етаж в сградата от Бел епок на улица „Риволи“. Беше огромен и луксозен апартамент, скъпо обзаведен, както подобаваше за международно известен плейбой. Неколцина от съседите му бяха нацистки офицери, заграбили апартаментите в сградата от собствениците им евреи. Те оценяваха по достойнство шанса да имат подръка богатия аржентинец, който им доставяше луксозни стоки, каквито липсваха на пазара, така че бяха оставили Даниел Ейхен на мира.

Тъкмо пъхна ключа във входната врата на апартамента си и замръзна. Нещо трепна у него, някакво предчувствие. Нещо му подсказа, че не всичко е наред.

Внимателно измъкна ключа, после се протегна и провери горния край на вратата, където преди да излезе, поставяше карфица. Нямаше я.

Някой беше влизал в апартамента му. Никой освен него нямаше ключ.

Макар да се чувстваше изтощен, тъй като цяла нощ бе на крака, инстинктите му се изостриха до краен предел. Отдръпна се от вратата, огледа тъмния и празен коридор, после допря ухото си до вратата и няколко секунди се ослушваше. Не дочу никакъв шум, което не изключваше възможността някой да се е вмъкнал вътре.

Откакто живееше в Париж, подобно нещо се случваше за първи път. Живееше под прикритие, ходеше на вечери и приеми, обядваше в „Максим“ или в „Ше Кариер“ на улица „Пиер Шарон“, вършеше си работата и събираше поверителна информация за нацистите. Досега не бе усетил и най-малкия признак, че го подозират. Никога не бяха претърсвали апартамента му; никога не го бяха прибирали за разпит. А може би бе притъпил вниманието си?

Нещо се бе променило. Доказателството за това бе липсата на карфицата в горния край на вратата. Нещо означаваше, беше сигурен.

Попипа кобура за глезен под панталона си, за да се увери, че пистолетът му „Колт“ 32-ри калибър си е на мястото, в готовност да бъде използван в случай на необходимост.

Имаше само един вход към апартамента, припомни си Меткалф. Не, не съвсем. Имаше една врата към апартамента.

Той тихичко изтича до края на коридора. Прозорците там рядко се отваряха, само в непоносимите жеги през лятото, но той ги бе пробвал и знаеше, че са в изправност. Винаги трябва да разполагаш с резервен изход — му набиваше непрекъснато в главата Корки по време на обучението във Фермата във Вирджиния.

Дървените капаци винаги стояха вдигнати, за да влиза светлината. Погледна през прозореца и потвърди спомените си, че аварийната стълба минава от тази страна на сградата и че достъпът към нея бе през този прозорец. На алеята не се виждаше никой, но той все пак трябваше да побърза. Слънцето вече бе изгряло; беше светло, ясно утро и имаше риск да го забележат.

Действайки бързо, той завъртя дръжката на бравата по средата между двете крила. Механизмът се завъртя с леко скърцане. Разтвори прозореца навътре, излезе на перваза и от там се прехвърли върху металната аварийна стълба.

Качвайки се внимателно, той стигна до прозореца, който гледаше към спалнята му. Беше, разбира се, затворен, но Меткалф винаги си носеше джобно ножче „Опинел“. След като се увери, че в спалнята няма никой, промуши острието на ножчето и разби затварящия механизъм, после отвори прозореца. Тихо — напомни си той. Пантите бяха смазани наскоро, така че можеше да действа, без да вдига голям шум, но не и безшумно. Надяваше се лекото скърцане от отварянето на прозореца да е било заглушено от шума на улицата. Прехвърли се в спалнята, падайки леко на краката си и прикляквайки, за да омекоти звука от удара. Сега бе вътре. Постоя, без да мърда, известно време, ослушвайки се. Нищо не чу.

После му се наби на очи нещо, което външен човек не би забелязал. Беше отражението от слънчевите лъчи върху махагоновото нощно шкафче.

Сутринта отгоре имаше тънък слой прах, не предната сутрин. Жената от Провансал, която почистваше два пъти седмично, щеше да дойде на следващия ден, а в този стар апартамент всичко прашасваше много бързо. Меткалф не беше бърсал, естествено. Някой друг бе почистил праха явно за да заличи следите от претърсването. Някой беше влизал тук, вече бе сигурен.

Но защо! Нацистите не разбиваха като правило апартаментите в Париж. Тайните прониквания не бяха в техен стил. Когато претърсваха къщите за престъпници или укриващи се британски войници, винаги го правеха посред нощ, но открито. И винаги с позоваване на закона. Вадеха документи, подписи и прочие. Тогава кой беше идвал тук? И дали нарушителят бе още вътре? Меткалф никога не бе убивал човек. Беше свикнал с оръжия още от времето, когато бе момче в имението в пампасите. В тренировъчната ферма във Вирджиния го бяха обучили на смъртоносни техники. Но досега не бе убивал човек и съвсем не търсеше такава възможност. Но ако се наложеше, щеше да го направи.

Трябваше много да внимава. Дори да имаше чужд човек в апартамента му, можеше да стреля само ако е заплашен животът му. Иначе биха изникнали много въпроси. Ако пък убиеше германец, въпросите нямаше да имат край. Прикритието му щеше да се провали.

Вратата на спалнята бе затворена. Това бе друг признак за чуждо присъствие. Той винаги я оставяше отворена. Живееше сам и когато не бе вкъщи, нямаше причини да затваря вратата на спалнята. Малките неща, дребните, незабележими навици. Те съставяха маскировъчната мрежа на нормалността, мозайката на всекидневието. Сега тази мозайка бе нарушена.

Отиде до вратата на спалнята, спря на място и се ослушва около минута. Мъчеше се да долови стъпките на чужд човек, който не знае къде паркетът скърца. Нищо: нито звук.

Заемайки позиция за стрелба пред прага, той завъртя лекичко топката на бравата и открехна вратата, после я отвори широко. Сърцето му биеше лудо. Надникна в дневната, очаквайки да зърне трепване на светлина или движение на сенки.

После обходи с поглед стаята, спирайки на местата, където някой можеше да се скрие, уверявайки се, че няма никой. Протегна ръка и измъкна пистолета от кобура.

С рязко движение пристъпи в стаята, насочи пистолета и извика: — Стой!

Оглеждайки се, освободи предпазителя, постави пръста си на спусъка и се приготви да стреля. Стаята беше празна.

Нямаше никой. Беше напълно сигурен. Не усещаше присъствието на чужд човек. Все още с оръжието в ръка, той се заобръща на всички страни, напредвайки покрай стената към вратата на малката библиотека.

Вратата беше отворена, както я бе оставил. Библиотеката, която всъщност бе още една, по-малка дневна, мебелирана с бюро, стол и рафтове с книги, беше празна. Виждаше всяка педя от стаята. Нямаше нито едно скришно място.

И все пак не биваше да бърза. Изтича до кухнята, бутна рязко двукрилата врата и влезе с насочен пистолет. В кухнята също нямаше никой.

Провери местата, където някой можеше да се скрие — трапезарията, пералното помещение, огромния дрешник, килера. Убеди се, че апартаментът е празен.

Отпусна се малко. Почувства се донякъде като глупак, но не можеше да рискува.

Върна се в дневната, където забеляза някои промени. Обикновено етикетът на бутилката с коняк на бара гледаше навън, сега бе навътре. Бутилката беше местена.

Отвори кутията за цигари от абаносово дърво и видя, че цигарите, разположени на два реда, също бяха разместени. Преди да излезе, липсваше третата цигара от края, сега бе празно мястото на петата. Някой бе вадил цигарите, за да провери дали под тях няма нещо скрито. Но какво? Документи? Ключове? Той не криеше нищо в кутията, но онзи, който бе влизал, не можеше да знае.

Други следи. Ключът на старинната бронзова нощна лампа беше отдясно, а не отляво, което показваше, че някой я бе вдигал, за да претърси основата й. Добро скривалище, което той не използваше. Телефонната слушалка бе поставена обратно, не както я бе оставил. Някой я беше вдигал, за да се обади? Или просто за да провери вътре в апарата? Часовникът със сложни орнаменти върху мраморната поставка над камината беше преместен с няколко сантиметра, виждаше се от следите върху тънкия слой прах. Личеше си, че претърсването е било доста щателно, тъй като някой бе разровил и пепелника — друго умно скривалище, което той не използваше.

Меткалф се отправи бързо към дрешника в нишата в спалнята му. Костюмите и ризите висяха в обичайния си ред, макар че разстоянията между закачалките бяха различни. Явно някой внимателно бе претърсил джобовете му.

Но той или те, слава Богу, не бяха забелязали сейфа, майсторски вграден и замаскиран на стената от хората на Корки. Премести фалшивата стена и видя, че ключалката на железния сейф все още бе на цифрата седем и че тънкият слой прахоляк не е нарушен. В сейфа имаше пари, кодирани телефонни номера и документи за самоличност на различни имена. Не бяха докосвани. Това бе голямо облекчение.

Който и да бе претърсвал апартамента му — при това с огромна вещина, — не бе открил сейфа му, единствената улика, че Даниел Ейхен е всъщност прикритието на американски шпионин. Не бяха разбрали истинската му самоличност. Не бяха намерили онова, което бяха търсили. Но… какво точно бяха търсили?

Преди да излезе от апартамента, той звънна на брат си Хауард в Ню Йорк.

Брат му остана изненадан, ако не доволен да го чуе. Още по-голяма изненада за него бе и проявеният неочаквано от Стивън интерес към семейната концесия за добив на манганова руда в съветска Грузия, която семейство Меткалф продължаваха да използват в сътрудничество със съветското Министерство на търговията. Бизнесът не беше голям и при характерните ограничения от съветска страна и таксите, които се налагаше да плащат, не носеше почти никаква печалба. Руснаците отдавна се опитваха да изкупят концесията от Меткалф. Стивън намекна, че това не е лоша идея и че би могъл да замине в Москва, да се срещне с някои хора и да обсъди предложението.

След дълга пауза, при която пращенето от трансатлантическата връзка се чуваше доста силно, Хауард разбра какво искаше от него брат му. Той веднага се съгласи да направи нужните постъпки.

— Нямам думи да изразя учудването си — каза му студено Хауард, — че моето малко братче е решило да поеме по-активна роля в семейния бизнес.

— Не е честно цялата тежест да пада върху теб.

— Изобщо не си мисля, че някаква балерина има нещо общо с възродения ти интерес към бизнеса.

— Защо се опитваш да поставиш под съмнение мотивите ми? — отвърна Меткалф, усмихвайки се.

Той бързо се преоблече с костюм и вратовръзка, които прилягаха на международен бизнесмен, на какъвто се правеше. За късмет на мода напоследък бяха широките панталони, които даваха отлична възможност за укриване на пистолета, който държеше в кобур на глезена си.

Излезе от жилищната сграда в ясното и студено утро, без да успее да потисне чувството си на страх.

Час по-късно седеше в мрачна църква на „Пигал“. През мръсните витражи на абсидата не проникваше почти никаква светлина. Единствените други посетители бяха няколко възрастни жени, които се помолиха и запалиха свещи. Мястото миришеше приятно на восък и тамян.

Тази малка църква бе доста запусната, но поне оцеля след нацисткото нашествие. Не че германците разрушиха или затвориха някоя църква. Съвсем не. Католическата църква сключи с нацистките окупатори споразумение, надявайки се, като приеме новите диктатори, да опази правата си. Отново провери дали пистолетът е на мястото си. В този миг Меткалф забеляза да влиза римокатолически свещеник в расо и качулка. Тънката му фигура бе почти изцяло скрита под широките черни дрехи. Отчето коленичи пред статуята на някакъв светец. Запали свещ и после се изправи на крака. Меткалф го последва към старинната врата, която водеше към криптата в подземието.

Малкото усойно помещение се осветяваше от електрическа крушка, която висеше от тавана. Коркоран махна качулката на расото и седна до малка кръгла маса до непознат мъж. Беше невзрачен нисък мъж с грубо, сбръчкано лице. Яката на ризата му бе прекалено стегната, вратовръзката му възкъса, сакото на костюма му бе евтино и му стоеше зле. До елегантния Корки той сякаш не си бе на мястото.

— Джеймс — каза Корки, сочейки към Меткалф. — Искам да ти представя Чип Нолън.

Любопитно: Корки го нарече с измислено име. Разбира се, той бе прочут със своята параноя, стараейки се едната ръка да не знае какво върши другата. Зачуди се дали „Чип Нолън“ беше истинското име на мъжа.

Меткалф се здрависа с непознатия, поемайки дребната му ръка.

— Радвам се да се запознаем — каза той.

Нолън стисна ръката му силно; ясните му очи го изучаваха подробно.

— Аз също. Работиш на терена за Корки, доколкото разбрах и това е всичко, което знам за теб. Но достатъчно, за да ме впечатли.

— Чип ни бе изпратен от ФБР като технически специалист по разните джаджи.

— Отиваш в Москва, а? — попита Нолън, след което вдигна от пода голям кожен куфар и го постави на масата. — Нямам идея каква е задачата ти и така ще си остане. Тук съм да те екипирам и да те снабдя с необходимите играчки. Торбата с магиите, както я наричаме — той прокара длан по износения куфар. — Това е за теб, между другото. Съветски модел куфар от Красногорск. — Той отвори капака. Вътре бяха подредени внимателно сгънати дрехи, включително костюм. Всичко бе увито в опаковъчна хартия. — Оригинални съветски дрехи — продължи Нолън. — Произведени в текстилната фабрика „Октомврийска революция“ и купени от ГУМ, съветски универсален магазин на Червения площад. Изкуствено овехтели и деформирани. Руские не си купуват често дрехи, така че си носят парцалите по-дълго от американците. Всичко е ушито по твоя мярка — Той разопакова чифт евтини кафяви обувки. — Тези неща също са оригинални. Повярвай ми, там няма откъде да си купиш елегантни обувка като на Запад. А първото нещо, което руснаците забелязват, са обувките, сам ще се убедиш. Така веднага разпознават чужденците.

Меткалф погледна към Корки, който се бе замислил, все едно не го интересуваше какво става тук.

— Всъщност аз няма да бъда инфилтриран в Русия под прикритието на местен — каза Меткалф. — Ще действам открито под истинската си самоличност.

Коркоран прочисти гърлото си.

— Ще пристигнеш без прикритие, Джеймс, това е вярно. Но човек никога не може да предвиди обстоятелствата. Винаги трябва да разполагаш с изход. Може пък да ти се наложи да се преобразиш в някой друг.

Меткалф кимна. Старикът както винаги беше прав.

Следващото, което Нолън извади, бе миниатюрна камера, която Меткалф разпозна като „Рига Минокс“. Той кимна: не бяха нужни обяснения. Човекът от ФБР измъкна след това колода карти за игра и ги разпиля на масата.

— Разгледай ги добре.

— Какво е това?

— Строго секретни карти на Москва и нейните околности. Нали не искаш да те хванат с карта там, иначе ще те пъхнат на „Лубянка“ и ще изхвърлят ключа. Между предната и задната страна на картите е скрит номериран сектор от картата. Просто изтъркваш допълнителния слой от лицевата страна. Може да се махне дори с нокът.

— Хитро — отговори Меткалф.

Човекът от ФБР извади също набор от различни оръжия, каквито Меткалф бе виждал и преди: пистолет за китката, колан, в чиято катарама беше вграден модифициран 22-ри калибър пистолет „Уебли“, който се задействаше с връвчица. После измъкна кутия за бръснарски принадлежности, разтвори ципа и измъкна отвътре самобръсначка и четка за бръснене. Нолън търкулна четката с дръжка от слонова кост на масата, Меткалф я пое и я разгледа. Опита се да отвърти дръжката, за я издърпа, но изглеждаше солидна.

— Можеш да я оставяш в хотелската си стая без притеснение — каза му Нолън. После грабна четката и завъртя дръжката в посока на часовниковата стрелка, откривайки кухина, от която измъкна навита на руло хартиена лента с еднократен код — система за кодиране на съобщения, която не можеше да се разбие. Меткалф кимна. Беше обучен да използва еднократни кодове. — Отпечатани са върху целулозен нитрат, лесно запалим, в случай че се наложи веднага да бъде унищожен, ако те пипнат.

Нолън му показа също тубичка с паста за зъби „Ипана“, от която изстиска бяла ивичка.

— Иван няма да прояви подозрителност от това, че е почти празна.

Той разтвори долния край на тубата от метално фолио и измъкна отвътре кутийка, в която имаше навит на руло копринен плат с гъсто изписани числа. Меткалф веднага разбра, че е списък с кодове, отпечатани върху коприна за по-лесно съхраняване. Той кимна.

— Още еднократни кодове. Пушиш ли? — Нолън му подаде пакет „Лъки Страйк“.

— Не често.

— Вече пушиш по-често. Тук има още кодове — Нолън му показа перодръжка. После постави нов куфар на масата. Този беше кожен „Хермес“.

— За случаите, когато ще пътуваш като американец.

— Имам си куфар, благодаря.

— В металните закопчалки на този, приятел, са вградени важни компоненти на радиопредавателя. Без тях предавателят няма да работи.

— Какъв радиопредавател?

— Този.

Нолън извади трети кожен куфар върху масата. Изглеждаше доста тежък. Той го разкопча. Вътре имаше черна метална кутия с неравна повърхност. — БП-3 — обяви Нолън гордо. — Най-мощният двустранен комуникатор, който някога е създаван.

— Това е първият прототип — намеси се Корки. — Създаден е от група полски емигранти, към които проявяваше интерес МИ-6, но аз успях пръв да ги вербувам. Не ме питай как. Този апарат прави всичко останало да изглежда старомодно като музейни реликви. Но моля те, пази го с цената на живота си. Теб можем да те заменим, но апарата — не.

— Вярно е — съгласи се Чип Нолън. — Това е красива модерна играчка. В Москва ще имаш нужда от нея. Доколкото знам, досега единственият начин за свръзка с базата е по нелегалните канали, нали?

Нолън погледна Корки, който само кимна.

— Но това трябва да се използва само при спешни случаи. Иначе използваш това или предаваш кодираните съобщения чрез посредници.

— Има ли такива? — попита Меткалф. — Имам предвид посредници, на които мога да се доверя?

— Има един — проговори най-накрая Корки. — Аташе в посолството ни. Ще ти съобщя по-късно името му и как да се свързваш с него. Един от моите хора е. Но те предупрежда вам, Джеймс. Там разчиташ изцяло на себе си. Никакво подкрепление.

— Ами ако нещо се издъни? — попита Меткалф. — Нали винаги повтаряш, че трябва да има авариен изход.

— Ако нещо се издъни — започна Коркоран, оправяйки расото си, — те отписваме. Ще трябва да се оправяш сам.