Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (40)

36

Час по-късно Меткалф се промъкна тихо през тъмния коридор до най-горния етаж на замъка.

Разположението беше типично за германски средновековен замък. Приземието се използваше от прислугата; на първия етаж имаше параклис и просторна зала с огромна маса, която служеше за трапезария; на втория етаж бяха покоите на господарите. Всеки етаж освен това беше разделен на няколко крила. Едно от крилата с тигрови кожи по подовете и ловни трофеи по стените явно принадлежеше на Рудолф фон Шуслер. Меткалф мина тихо през него, покрай спалнята, която по всичко личеше, че е на господаря. В края на коридора се намираше неговия кабинет: Меткалф мярна лавиците с книги и тежките мебели.

Следващото крило бе царството на децата. До него имаше друго, което ли личеше, че се използва по-рядко. Явно беше за гости.

Лана трябваше да е там.

От онова, което Меткалф бе разбрал за Фон Шуслер, беше логично да се предположи, че Лана ще бъде настанена да спи самостоятелно в това семейно имение. Самата тя със сигурност беше настояла за това.

Под една от полираните орехови врати се провиждаше тънка ивичка светлина. Червеникавият оттенък на светлината му подсказа, че това бе стаята на Лана. Тя беше вътре; нощната ламп с червения воал светеше; вероятно четеше.

Но дали наистина беше сама?

Пред вратата имаше поднос с ленена покривка, върху който се мъдреха намачкана салфетка, кристална чаша, сребърна кана за вода и висока чаша за шампанско.

Беше вътре, при това сама.

Завъртя месинговата топка и отвори бавно вратата.

Дочу гласа й:

— Руди? Ти ли си?

Меткалф не отговори, докато не влезе в стаята и не затвори вратата след себе си. Стаята беше богато украсена с резби, дървен таван и бродирани завеси. Лана беше седнала по средата на огромно легло с балдахин, обградена от възглавници. Тя сияеше така, както първия път, когато я видя на сцената. В копринената си нощница с цвят на праскова, с разпилените си гарвановочерни коси, падащи на вълни около лебедовата й шия, тя изглеждаше великолепно. Лицето й се озари, от гърдите й се изтръгна въздишка на изненада и тя разтвори обятията си, когато той се втурна към нея.

— Стива, золотой — викна тя. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — отговори Меткалф и я целуна по устата дълго и страстно.

Когато се отдръпна, забеляза, че тя плаче.

— Как успя да се промъкнеш тук? Как пристигна в Берлин? — после снижи гласа си до шепот. — Защо си тук?

— Разбрах, че ще танцуваш, а както знаеш, никога не изпускам представленията ти.

— не — каза тя и поклати глава. — Нещо свързано с документите е, виждам го по очите ти. Сериозно е, нали, Стива? — гласът й стана настойчив, уплашен. — Какво става? Има ли някакъв проблем?

Меткалф не можеше да я лъже повече. Твърде много я бе лъгал.

— Дай рученьку — каза той и притисна една от нейните нежни, благоуханни ръце между дланите си. Седна на леглото до нея и й заговори тихо: — За теб не е безопасно да останеш в Москва. Искам да дойдеш с мен.

— Да избягам — очите й се бяха разширили и блестяха.

— Вероятно това е последният ти шанс. Едва ли ще ти позволят вече да излезеш извън страната.

— Стива, голубчик, казах ти вече. Русия е моята родина. Моето аз.

— Тя винаги ще си остане твоята родина. Винаги ще е част от теб. Ланушка, тя винаги ще е с теб. Това не може да се промени. Но поне ще си жива, свободна.

— Свобода — започна тя горчиво.

Меткалф я прекъсна:

— Не, Лана. Слушай. Ти не знаеш какво е свобода. Никой, който е роден и отраснал в затвор, не е наясно какво е затвор.

— Каменните стени не правят затвор, нито железните решетки — клетка, ако съм свободна в любовта си.

— Но ти не разполагаш със свобода в любовта си, Лана. Дори с това. — Моят баща…

— Това е лъжа, Лана.

— Какво говориш?

— Имало е заговор. Всичко това са изфабрикувани доказателства, подхвърлени от нацистите, за да обезвредят съветската армия. В СС са били наясно с параноята на Сталин по отношение на предателите и фалшифицирали документи, уличаващи висшите командири на Червената армия.

— Невъзможно.

— Няма нищо невъзможно, Лана. Твоят баща може тайно да ненавижда Сталин, както повечето здравомислещи хора, но никога не е заговорничил срещу него.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Тя се усмихна тъжно.

— Колко хубаво би било, ако той беше в безопасност.

— Не — каза Меткалф. — Всеки ден от живота му е подарен.

— Спомняш ли си пистолетите на баща ми за дуел?

— Онези, които някога са принадлежали на Пушкин?

— Да. Е, той веднъж ми каза, че в епохата на дуелите поне сто хиляди души са притежавали пистолети за дуели. И все пак по колко дуела са се случвали годишно? Хиляда? Идеята да притежаваш пистолети за дуели и да ги държиш на видно място е била да предупреждаваш потенциалните си врагове, че си готов да се биеш.

— Баща ти е готов да се бие?

— Готов е, но да умре — прошепна тя.

Меткалф кимна.

— Невинността никога не е била в състояние да предпази човека в работническия рай — каза той гневно. — Машината за терор насъсква невинните хора едни срещу други. Тя поставя информатор във всяка жилищна сграда, никой не знае кой е информаторът, така че никой на никого не вярва. Никой не вярва на своите съседи, приятели, дори любими.

— Но аз ти вярвам — прошепна тя. По лицето й се стичаха сълзи.

Меткалф не знаеше какво да отговори. Той я лъжеше и манипулираше и не заслужаваше нейното доверие, повдигаше му се от това. Нейното доверие, нейната доброта го караха да се чувства ужасно. Очите му се напълниха със сълзи: горещи, парещи сълзи на безсилие, гняв, състрадание.

— Не бива да ми вярваш — каза той със затворени очи.

— До тук ли си се докарал? Това ли е направил от теб твоят свят? Твоят свободен свят — да нямаш доверие на никого? Тогава с какво твоят „свободен“ свят е по-добър от моя затвор със златни решетки?

— Лана, милая, чуй ме. Чуй ме внимателно. Чуй какво ще ти кажа — искам да знаеш истината. Не ми пука какво ще си помислиш за мен после, не, не е вярно, пука ми какво мислиш за мен! Но ти трябва да узнаеш истината, а ако това разруши всичко, така да бъде. Дори да се провали операцията, а ти да не пожелаеш повече да ме виждаш, не мога да понасям тази лъжа да ми тежи на съвестта. Ти заслужаваш повече, много повече.

Тя вече не го наблюдаваше. Седеше до него на леглото, сякаш потънала дълбоко в себе си. Той още държеше ръката й, но тя бе станала студена и влажна. Нещо вътре в него също изстина, но това не беше студенината на човек, на когото не му пука от нищо. Това бе замръзналата вътрешна тундра на човек, който се чувства самотен, уплашен, като изгубено дете.

— Искам да ти разкажа за операцията, в която те въвлякох — каза той. Защо го правя — чудеше се той. Беше дошъл тук с единственото намерение да я убеди да избяга, да участва в една последна смела акция, която щеше да спаси едновременно и нея, и операцията „Вълчи капан“. Но сега… нещо вътре в него го подтикваше да каже истината на тази жена, без която не искаше да живее. — Документите, които ти давах и за които ти казвах, че ще убедят Хитлер в мирните на мерения на Русия…

— Знам — прекъсна го тя. Беше отворила очи, но гледаше към пода. — Знам истината, дорогой Стива. Знам какво пишеше в тия документи.

— Ти си ги чела?

— Разбира се. Ти ме подценяваш. Русия, която не представлява заплаха за Хитлер, е покана за Германия да нахлуе. Мъже като Хитлер и Сталин ненавиждат слабостта. Тя не ги успокоява. Провокира ги. Ако Хитлер вярваше, че Русия е слаба, щеше да изпрати войските си в Москва и Ленинград, отдавна щеше да ни е окупирал. Не, единственото, което го кара да стои настрани от Русия, е страхът му, че тя е силен враг. Знам това.

Беше шокиран. Искаше да я погледне в очите, но тя продължаваше да се взира в пода.

— Но вие искате Хитлер и Сталин да влязат във война. Това е истинската цел. Вашите документи подсказват на Хитлер, че Сталин планира да атакува Германия пръв. Хората на Хитлер, ако повярват на тези документи, няма да имат друг избор освен да започнат нападение.

Той се обърна и хвана лицето й с двете си ръце.

— Мили Боже, ти си знаела през всичкото време.

— И одобрявам, Стива. Мисля, че е опасно и дръзко, но гениално. Това е единствената надежда. Ако Хитлер ни нападне, вярвайки, че сме слаби, ще изкопае гроба си. Да, Стива. Знам това от самото начало.

— Ти си красива жена, най-красивата жена, която съм срещал. Но си и най-забележителната жена, която съм срещал някога.

— Сега ми кажи следното. Искам да знам истината.

— НКВД смятат ли, че аз предавам съветски военни тайни? За това ли дойде тук да ме предупредиш?

— Не. Не още, но е въпрос на време, преди НКВД да започне да те подозира. Абверът — германското военно разузнаване, има човек на „Лубянка“. Изтича информация и в двете посоки. Никоя тайна не е в безопасност.

— Човек?

— Шпионин. Някой, който работи за тях, информира ги.

— Шпионин сред шпионите.

Той кимна.

— Германците са започнали да подозират, че много лесно са се добрали до документите. Чудят се дали не е номер на Съветите.

— И ти смяташ, че техният човек на „Лубянка“ ще повдигне въпроси за мен?

— Възможно е. Винаги изтича информация. При всяка операция, в която участват повече от двама души. Винаги има риск.

— Но това е най-голямото ви опасение. Вие се опасявате, че операцията може да се провали.

— Колко ли безмилостен ти изглеждам.

— Аз не съм дете — скара му се тя и се обърна към него с широко отворени очи. — Смятах, че вече си разбрал това. И двамата знаем кое е важно. И двамата знаем, че съдбата на свободния свят е по-важна от живота на някаква си балерина.

Думите й бяха смразяващи.

— Може би искам твърде много — отговори той нежно, — но искам да те предпазя и в същото време да спася операцията.

— Как може да стане?

— Кундров.

— Кундров? Какво искаш да кажеш?

— Ако ни дадеш карт бланш, Лана, Кундров ще докладва за теб на своите началници.

— Да докладва за мен — повтори тя. — Не разбирам.

— Ще докладва подозренията си, че ти, дъщерята на известен съветски генерал, предаваш военни тайни на германски дипломат, който ти е любовник. Ще бъде като гръм от ясно небе в Москва. Ще се вдигне олелия до най-високите етажи. ГРУ ще поиска информация от НКВД и ще бъдат издадени заповеди.

Тя кимна, осъзнавайки ужасната истина.

— Когато ме арестуват, германците ще разберат чрез своя шпионин на „Лубянка“. Тогава Хитлер ще види, че не е съветски номер. Ще стигнат до заключението, че документите са автентични. — Тя сви рамене. Тонът й бе нормален, но не можеше да скрие страха и напрежението си. — Екзекутирането на една незначителна балерина наистина си струва, ако това ще означава края на Хитлер.

Меткалф я прегърна, обви лицето й с двете си ръце.

— Не! Аз няма да те жертвам!

— Аз обаче ще жертвам себе си — отвърна хладнокръвно Лана.

— Чуй ме. Те няма да те арестуват. Знаеш как стават тези неща. НКВД няма да те арестува на германска територия. Ще те примамят да се върнеш. У дома, ще ти кажат, че трябва да се върнеш веднага. Че е спешно. Вероятно нещо с баща ти. Ще използват някакъв претекст. Ще те качат на първия влак и след като стигнеш в Москва, ще те арестуват.

— Да, да — съгласи се тя. — Сигурно така ще постъпят.

— Но ти няма да се качиш на влака. Ще избягаш. Те ще си помислят, че си се досетила за истината и си предпочела да избягаш. Избрала си живота пред екзекуцията. Съвсем логично е.

— И как ще избягам?

— Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш да, Лана, и аз ще се обадя в Швейцария. Британските специални служби и Кралските военновъздушни сили разполагат с малки едномоторни самолети „Лисандър“, които се използват за спускане на агенти в окупираните от нацистите територии. Понякога те прибират и хора.

— Летят в германското въздушно пространство?

— Всичко е съобразено с възможността и обхвата на нацистката противовъздушна отбрана. Те летят ниско и достатъчно бързо и нацистите нямат време да реагират. Тези самолети са извършили десетки полети. Но времето е от изключително значение. Всичко изисква висока степен на координация. След като поръчаме самолета, трябва да сме готови да го посрещнем и да подадем сигнал предварително на уговорено място за среща извън Берлин. Ако всичко не бъде изпълнено с точност до секундата, самолетът дори няма да кацне. Ще се обърне и ще се върне обратно в базата си в Темпсфордфийлдс в Бедфордшър. И тогава всичко става на пух и прах.

— Всичко?

— След като Кундров предаде съобщението за теб в Москва, ще имаме само една възможност да се качим на самолета. Ако я изпуснем, НКВД ще те арестува. Не мога да го допусна.

— А Кундров?

— Вече говорихме за това. Той урежда своята част от уговорката. Аз трябва да се обадя в Берн и веднага щом разбера, че са изпратили „Лисандър“, Кундров ще докладва в Москва. Властите в Москва ще координират арестуването ти със своя човек тук. Механизмът ще се задейства. Няма да може да се спре. Няма да има връщане назад.

— Ти вярваш ли му?

— Той спаси и твоя, и моя живот — Меткалф си спомни изразеното от Кундров желание да избяга. — Имам и други причини да му вярвам. Но, Лана — всичко зависи от теб.

— Да.

— Искам от теб да си помислиш хубаво. Може да звучи ужасно рисковано, но аз смятам, че за тебе е още по-рисковано да се върнеш в Москва, където е само въпрос на време да те арестуват.

— Казах ти, че съм съгласна, Стива.

— Съзнаваш, че няма никаква гаранция и че нещата може да се провалят.

— Казах ти, че не съм дете. В живота нищо не може да се гарантира. Нищо в света, в който живеем, не е безопасно. Това, че ще изоставя баща си, ще ме съсипе, любими. Но аз му казах довиждане за последен път, както правя всяка сутрин. Така че отговорът ми е „да“.

Двамата млъкнаха за около минута-две.

— Трябва да се обадя на две места. Първо на Кундров, който очаква позвъняването ми. — Той извади лист хартия, на който бе написал номера на телефонна будка в центъра на Берлин. — След това трябва да звънна в Швейцария. Фон Шюслер е дипломат, следователно трябва да има телефонна линия с международен достъп.

— Има телефон в кабинета. Той звънна в посолството на Германия в Москва малко след като пристигнахме.

Погледна си часовника и си даде сметка, че тази вечер го правеше непрекъснато.

— Добре. Имаме на разположение пет часа, дори по-малко. Ако всичко се развие според уговорката, след като звънна на Кундров, той ще се обади в Москва. Колелото ще се завърти бързо. Кундров ще се погрижи. Час по-късно ще ти се обадят, някой от НКВД, само че ще се престори, че е от администрацията на Болшой театър, някой, за когото не си чувала. Ще ти каже, че баща ти е много болен и че пристигането ти в Москва е наложително. Ще те инструктират да вземеш от берлинската гара влака Брюксел-Москва, който тръгва от Брюксел в деветнайсет и трийсет и прави кратък престой в Берлин в 4,02 часа сутринта.

— А после?

— А после Кундров ще пристигне в имението и ще те отведе до мястото, където ще дойде самолетът. Това е изоставена филмова площадка край Берлин, която в момента се използва като примамка — фалшив град, който трябва да заблуди съюзническите сили и да отклони бомбените им рейдове от Берлин. Там има огромно поле, достатъчно голямо, за да се приземи на него самолет. Явно, откакто е било изоставено, това място е най-безопасното в радиус от шейсет километра около Берлин. За да може този план да сработи, самолетът не бива да влиза в германското въздушно пространство, преди да ти се обадят от НКВД, но трябва да е тук доста преди часа, в който се предполага, че ще се появиш на гарата. После без съмнение ще разследват фактите и всичко трябва да изглежда правдоподобно. Трябва да изглежда така, че след като са се обадили по телефона, ти си се усъмнила и си говорила с твоите шефове.

— Шефове?

— Хората, за които работиш. Извинявай. Това са термини от моя свят, не от твоя.

— А ти откъде си сигурен, че ще уредиш самолет за толкова кратко време?

— Хората, които познавам, имат огромно влияние. Ако се окаже, че е невъзможно за момента да се уреди самолет, ще изчакаме и ще отложим плана. Кундров няма да се обажда в Москва, докато не сме сигурни, че ще има самолет.

Тя замълча, сякаш обмисляше нещо.

— Ами ако самолетът бъде свален от германската противовъздушна отбрана? А през това време в НКВД вече са задвижени нещата за моето арестуване?

— Не бих искал да мисля за това, Лана — отговори Меткалф след кратка пауза.

— Човек трябва да е подготвен за най-лошото.

— Понякога нямаш избор. Надяваш се на най-доброто.

— Това е доста безотговорно отношение, когато става дума за нечий живот. Или дори за съдбата на света.

— Няма нищо безотговорно. Аз съм американец — следователно оптимист.

— А аз съм рускиня, следователно песимистка. Само един от нас може да е прав.

— Но скоро скъпа, самата ти ще бъдеш американка. Слушай, времето върви, а ние си бърборим. Трябва да действа ме бързо. Ако всичко мине добре, утре по това време ще сме на място, където няма да се налага да бързаме.