Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Факторът на Хадес (1)

ПРОЛОГ

10 октомври, петък, 19:45 ч.

Бостън, щата Масачузетс

 

Дъблин се тътреше сред забързаните тълпи по главната улица, стиснал в треперещата си ръка еднодоларова банкнота. Имаше уверения вид на човек, който прекрасно знае накъде се е запътил. От време на време бездомникът се олюляваше и се хващаше за челото. Не след дълго той се спря за миг пред една евтина аптека, нашарена с реклами за намаления и отстъпки. Влезе и с разтреперана ръка подаде смачкания долар на продавача.

— Адвил. Аспиринът разяжда стомаха. Трябва ми адвил.

Продавачът сви устни при вида на небръснатото лице и окаяните дрипи, които явно някога са били спретната военна униформа. Присегна се към лавицата зад гърба си и избра най-малката разфасовка от лекарството…

— Ще трябва да намериш още три долара, за да си тръгнеш с това.

Дъблин пусна долара върху тезгяха и протегна ръка да сграбчи опаковката. Продавачът я отдръпна настрани.

— Чу ли ме, приятелче? Още три такива нещица.

— Имам само един долар… Главата ми ще се пръсне.

С изненадваща бързина той се протегна алчно към кутийката с адвил. Продавачът се опита да го спре, но бездомникът бе по-напорист. Борбата се пренесе над шишенцата с витамини, изложени като реклама. Едно от тях падна на пода и съдържанието му се разлетя във всички посоки.

— Остави го Еди! — извика от дъното аптекарят и се отправи към телефона. — Нека го вземе.

Докато шефът набираше номера, продавачът отстъпи назад.

Дъблин трескаво започна да разкъсва опаковката и изсипа нетърпеливо таблетките в шепата си. Отвори широко уста с намерение да погълне цялото съдържание наведнъж, ала се свлече на земята с разкривено от болка лице.

Само след няколко секунди пред входната врата спря патрулна кола. Аптекарят махна с ръка на полицаите да влязат. Посочи сгърчилия се на земята Марио и им се тросна:

— Разкарайте този вонящ боклук. Вижте какво направи с магазина ми! Искам да повдигна обвинение за нападение и грабеж.

Ченгетата извадиха палките си. Забелязаха незначителните повреди и разсипаните по пода витамини, но доловиха и миризмата на алкохол. По-младият побутна Дъблин по рамото и му каза:

— Хайде, Марио, да се поразходим.

Партньорът му подхвана нещастника от другата страна и понесоха несъпротивляващия се пияница към колата. Първият отвори вратата, а другият натисна Дъблин по врата, за да го напъха вътре. Марио изкрещя и отблъсна ръката от главата си.

— Дръж го, Мани! — извика по-младият полицай.

Мани се опита да го сграбчи, но Дъблин успя да се освободи. Полицаят замахна с палката и го удари. С ужасен вик жертвата се свлече на пода в безсъзнание. Двете ченгета се спогледаха.

— Не го ударих толкова силно — заоправдава се Мани.

По-младият се наведе, за да помогне на Дъблин да се изправи.

— Исусе, сякаш гори!

— Да го вкараме в колата.

Повдигнаха едва дишащия Марио и го настаниха на задната седалка в патрулката. Мани даде газ и виещата сирена проряза нощните улици на града. За броени минути бяха пред най-близката болница. Мани изскочи навън и се втурна в чакалнята, викайки за помощ. Партньорът му излезе и отвори задната врата. Когато лекарите и сестрите дотичаха с носилката, полицаят стоеше парализиран с поглед, вперен в подгизналата от кръв седалка.

Лекарят пое дълбоко въздух. Вмъкна се в патрулката, провери пулса, преслуша гърдите. Излезе навън и промълви:

— Мъртъв е.

— Не е възможно! — провикна се по-възрастното ченге.

— Почти не сме докосвали кучия син. Не могат да обвинят нас!

* * *

Тъй като беше замесена полицията, само четири часа по-късно тялото на бездомния Марио Дъблин лежеше върху масата за аутопсии в мазето на болницата.

Медицинският експерт тъкмо се канеше да направи първия разрез, когато двойните врати на залата се разтвориха с трясък.

— Уолтър, не го отваряй!

Доктор Уолтър Пекджик се обърна учудено:

— Какъв е проблемът, Анди?

— Може би никакъв — нервно отвърна доктор Андрю Уилкс, — но кръвта в колата ме плаши до смърт. Синдромът на острото респираторно увреждане не причинява кръвоизлив от устата. Такова кръвотечение съм виждал само веднъж, и то когато служих в Корпуса на мира в Африка. У този тип намерихме документ, че е ветеран. Може би е бил в Сомалия или някъде другаде из Африка.

Доктор Пекджик погледна отново мъртвеца, когото се готвеше да разреже. След това решително върна скалпела при другите инструменти.

— По-добре да се обадим на шефа.

— Както и на отдела по инфекциозни болести — добави д-р Уилкс.

Д-р Пекджик мълчаливо се съгласи — в очите му се четеше неприкрит страх.

* * *

19:55 ч.

Атланта, щата Джорджия

 

Събрани в просторната зала на колежа, родители, приятели и близки представляваха внимателна и тиха публика. На сцената, пред декорите на ресторант от пиесата на Уилям Индж „Автобусна спирка“, стоеше красива тийнейджърка. Движенията й бяха несръчни. Говореше сковано — твърде необичайно за иначе самоуверената гимназистка.

Това ни най-малко не притесняваше майка й, седнала на първия ред. Бе облечена в сребристосива рокля, която би била по-подходяща за венчавка или сватба. Гледаше възторжено любимата си щерка и щом репликите й свършиха, ръкопляскането й отекна ясно сред учтивите аплодисменти.

След падането на завесата, тя се изправи на крака и още по-ентусиазирано запляска с ръце. Бе завършило последното представление от тазгодишния училищен театрален фестивал. Иззад сцената заизлизаха участниците, за да се присъединят към родителите и гаджетата си. От лицата им струеше гордост и нетърпение. Всички предвкусваха купона, който щеше да продължи до късно през нощта.

— Бих желала татко ти да беше тук, за да те види, Били Джо — каза щастливата майка, докато красавицата на класа се качваше в колата.

— И аз мамо. Да се прибираме в къщи.

— В къщи? — обърка се майка й.

— Искам да си почина малко. После ще се преоблека за празненството. Така става ли?

— Изглеждаш зле — огледа я загрижено. Дъщеря й кашляше вече втора седмица, но бе настояла да участва в представлението.

— Най-обикновена настинка, мамо — раздразнено отсече момичето.

Когато наближиха къщата, Били Джо вече се държеше за главата и простенваше. По бузите й бяха избили червени петна. Ужасена, майката се втурна вътре и набра девет-едно-едно. От полицията й казаха да остави болната в колата на топло. Докторът пристигна след три минути.

В линейката девойката скимтеше от болка при всеки опит да си поеме дъх. Майката попиваше потта по челото на детето си и хлипаше.

Пред спешното отделение една от сестрите я подхвана нежно под ръка.

— Ще направим всичко необходимо, госпожо Пикет.

Убедена съм, че скоро ще е по-добре.

Два часа по-късно от устата на Били Джо Пикет блъвна кръв и тя почина.

* * *

17:12 ч.

Форт Ървин, Барстоу, щата Калифорния

 

В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод. Този път денят се случи ясен и слънчев. В уютния си двуетажен офицерски дом, недалеч от подготвителния новобрански център, Филис Андерсън с ведро настроение се зае да приготвя вечерята. Жегата беше трудно поносима и мъжът й, който от две седмици страдаше от лека настинка, все още не се беше събудил от следобедната си дрямка. Жената се надяваше, че горещината и слънчевите лъчи ще го излекуват веднъж завинаги.

Отвън се чуваше ромоленето на пръскалките за поливане. Сред дългите следобедни сенки цветята бяха разтворили късните си есенни цветове и контрастираха ярко с обкръжаващата ги пустош, чието единствено украшение бяха кактусите и черните базалтови скали.

Филис постави макароните в микровълновата печка. Ослуша се дали мъжът й не слиза по стълбите. Довечера щеше да има нощни учения. Топуркането обаче по-скоро принадлежеше на дъщеря им — Кейт младша, която сигурно бе развълнувана от очертаващото се ходене на кино, докато таткото щеше да работи. Все пак беше петък вечер.

— Кейт, престани! — извика Филис.

Не беше детето. На прага се появи мъжът й, полуоблечен в пустинен камуфлаж. Беше плувнал в пот и стискаше здраво главата си, сякаш се боеше да не експлодира.

— Болница… помощ… — изстена той.

Давейки се пред ужасените очи на Филис, той се строполи върху кухненския под.

Жената замръзна шокирана, но след секунда изхвърча от кухнята с решителността и бързината на войнишка съпруга. Излезе на улицата и без да чука, влетя в съседната врата.

Капитан Пол Новак и жена му Джуди я зяпнаха, когато се появи в трапезарията им.

— Филис! — Новак скочи. — Какво е станало, Филис?

Жената на майора не губеше време в излишни приказки.

— Пол, необходим си ми, да вървим. Джуди, ти също идваш с нас, ще наглеждаш момчетата. Бързо! — След което се обърна и напусна къщата, следвана от капитан Новак с жена си. Когато трябва да се действа, войника не задава въпроси. Оказали се в кухнята на семейство Андерсън, Джуди се ориентира.

— Девет — едно — едно^[1]? — Джуди Новак се хвърли към телефона.

— Няма време! — извика Новак.

— В нашата кола! — извика Филис.

Джуди Новак изтича по стълбите към втория етаж, където се намираха децата, чакащи да ги заведат на кино. Филис Андерсън и Новак вдигнаха от пода задъхващият се майор. От носа му течеше кръв. Беше почти изпаднал в безсъзнание и само тихо простенваше поради невъзможността му да говори. Те го замъкнаха към колата.

Новак седна зад волана, Филис се настани на задната седалка до мъжа си. Подтискайки риданията си, тя притегли главата на майора върху рамото си, като го придържаше здраво и нежно. В очите му се четеше ужасът на агонията, като се опитваше сустата си да улови въздуха. Новак започна да си проправя път през територията на лагера, натискайки непрекъснато клаксона. Колите и камионите се разместваха правейки му път, но докато се доберат до военната болница, майор Кейт Андерсън беше изпаднал в безсъзнание.

Три часа по-късно той почина.

В случаите на бърза и неочаквана смърт, съгласно законите на Калифорния, следваше да се направи аутопсия. Тялото на майора го настаниха в моргата. В моментта когато военният лекар — паталог отвори гръдната кухина на покойния, от там изпръска поток кръв изпръсквайки го от главата до краката.

Лицето на лекаря побледня. Той се затича хвърляки гумените ръкавици и излизайки от залата за аутопсии.

Хвана телефонната слушалка.

— Свържете ме веднага с Пентагона и с ААМИИЗИБ^[2]! Веднага! Спешно е!