Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (33)

30

Кошмар беше неподходящата дума да опише положението си. Кошмарите винаги са съпроводени със смътното усещане, че не са нищо повече от сънища, че човек се събужда и се освобождава от ужаса. Меткалф знаеше, че това не е кошмар, а реалност, неговата реалност. Най-ужасното от всичко бе, че нямаше изход. През последната година, откакто работеше за организацията на Алфред Коркоран, се бе озовавал само няколко пъти в ужасни ситуации. Веднъж за малко да го разкрият, няколко пъти се отърва на косъм от ареста. Беше раняван, едва не го убиха. Стана свидетел на няколко убийства на скъпи за него хора.

Но всичко това бледнееше в сравнение със сегашното му положение.

Хвърлиха го в килия в затвора с най-лоша слава „Лубянка“. Попадна в друг свят, където бягството бе невъзможно, където уменията, които притежаваше и благодарение на които се бе измъквал от безброй сложни ситуации, бяха безполезни. Нямаше никаква идея от колко време е в килията: десет часа? Двайсет? Нямаше как да отмерва времето, нямаше изгрев или залез, никакъв график или обичайно повтарящи се действия.

Беше в тясна единична подземна килия, без отопление, леденостудена. Лежеше върху твърд железен креват с дюшек около пет сантиметра, вонящ от неизброимите затворници, които бяха лежали върху него. Разполагаше с грубо сиво вълнено одеяло, дълго не повече от метър, което покриваше само стъпалата и коленете му.

Меткалф се чувстваше изтощен до смърт, но не можеше да заспи: килията му се осветяваше с ярка крушка, която никога не загасяха, някъде отвън прииждаха ослепителни лъчи от електрическа светлина. Нарочно не му позволяваха да заспи; искаха да се изтощи физически и психически. През половин минута някой отваряше металния капак на шпионката и през нея надничаше око. Всеки път, когато дръпнеше одеялото да закрие главата си, надзирател отваряше шпионката и му крясваше да си открие лицето. Ако се обърнеше към стената, надзирателят му заповядваше да се върне в предишната поза.

В килията беше толкова студено, че от устата му излизаше пара. Не спираше да трепери. Накараха го да се съблече, разпориха дрехите му с бръснарски ножчета, отрязаха металните копчета и му взеха колана. Претърсиха тялото му. Заповядаха му да се изкъпе под душа, но не му дадоха хавлия да се подсуши. После облече съсипаните дрехи върху влажното си тяло. Преведоха го през мразовития двор в другата част от сградата, за да му вземат пръстови отпечатъци, да го снимат в профил и анфас.

Знаеше много за „Лубянка“, но това бяха сухи, безпристрастни знания от книгите и разузнавателните доклади, а понякога и от слухове. Знаеше, че най-старата сграда в комплекса „Лубянка“ преди революцията е принадлежала на застрахователна компания „Россия“; че ЧК, първообразът на съветската тайна полиция, беше превърнал стаите в тази сграда в помещения за разпити и затворнически килии.

Знаеше, че това е фабрика на смъртта, най-опасните затворници екзекутираха в приземието на улица „Дзержински“ номер едно, най-секретната секция от комплекса „Лубянка“. Бяха му разказвали, че затворниците, които подлежаха на екзекуция, ги откарвали в камера в приземието, постилали на пода мушама, после ги застрелвали в тила с автоматичен пистолет с осем патрона „Токарев“ или още докато влизали, или когато застанели с лице към стената. На екзекуторите плащали добре, били само неуки мъже. Алкохолизмът и самоубийствата се срещали често при тях.

После отнасяли тялото и го погребвали в общ гроб. Преди това идвала жена да го почисти. Смъртта се освидетелствала от лекар на служба към НКВД, а смъртният акт, последния документ на жертвата, прилагали към досието й. Ако жертвата беше известна личност, винаги казвали на близките, че човекът е осъден на десет години затвор без право на посещения и кореспонденция и това било последното, което роднините чували за него.

Всичко това го знаеше, но това, което не знаеше, беше далеч повече. Дали беше предаден от някого, или просто в НКВД бяха решили, че е време да го задържат. Проследиха го до явката, претърсиха хотелската му стая, откриха радиостанцията и имаха десетки улики да го арестуват.

Но защо именно приятелят на Лана, нейният асистент и гримьор Иля, човек, комуто тя вярваше безрезервно, който я предупреди за идването на агентите, в крайна сметка го доведе тук?

Беше напълно възможно Иля да е информатор, сътрудник на НКВД като много други съветски граждани. Тайната полиция лесно принуждаваше хората да й сътрудничат — заплаха срещу член на семейството или разкритие за някое дребно прегрешение беше достатъчно. В НКВД подозираха Меткалф, знаеха за редовните му срещи с Лана. От тяхна гледна точка беше логично да вербуват или да притиснат асистента на Лана, да накарат Иля да докара Меткалф. Но беше ли възможно… беше ли възможно Лана да го е предала?

Тя би направила всичко да предпази баща си. Ако окажеха над нея натиск — голям, неустоим натиск, — беше ли възможно тя да се поддаде и да стане доносник на НКВД?

И още нещо, напомни си той: Защо смяташ, че е немислимо Лана да те измами, след като ти също я измами?

Не знаеше какво да мисли. Беше толкова изтощен, че не можеше да мисли нормално.

Скърцане на метал, превъртане на ключа на килията. Меткалф се изправи в седнало положение и зачака да разбере какво ще се случи. Трима униформени надзиратели влязоха вътре, двамата с насочени оръжия.

— Стани — каза водачът им.

Меткалф стана, наблюдавайки внимателно и тримата. Не само че го превъзхождаха като бройка. Дори да се опиташе да избие оръжието на единия, дори да успееше да го насочи към главата на някой от тях и да го вземе за заложник, знаеше, че няма да може да се измъкне от тук. Трябваше да се подчинява, докато се появеше някаква друга възможност.

— Колко е часът? — попита той.

— Ръцете зад тила — викна му единият надзирател.

Поведоха го през мрачен вестибюл до желязна врата с решетка по средата. Оказа се примитивен асансьор. Накараха го да застане с лице към стената на асансьора. Вратата се блъсна и той потегли.

Слязоха в дълъг коридор с ориенталска пътека върху паркета и бледозелена боя по стените. Единственото осветление идваше от бели глобуси, които висяха от тавана.

— Гледай само пред себе си — изкомандва единият. — Ръцете на тила. Не се оглеждай встрани.

Меткалф крачеше, от двете му страни вървеше по един надзирател, а зад него — третият. С ъгълчетата на очите си забеляза, че минаха покрай дълга редица кабинети, някои с отворени врати. Вътре работеха мъже и жени. През двайсет крачки стояха униформени часови.

Дочуха се няколко почуквания на метал върху метал. После видя, че единият от часовите потрепваше с ключа си върху катарамата на колана си. Беше някакъв сигнал.

Изведнъж го изблъскаха плътно до стената в ниша с размери на телефонна кабина. Явно щеше да мине важна клечка или най-малкото някой, когото той не биваше да види.

Накрая стигаха до масивна дъбова врата с тъмни петна. Един от пазачите му почука. След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана дребен мъж със светла коса и призрачнобледо лице. Беше секретар, помощник на някой висш офицер. Върху бюрото му имаше пишеща машина и няколко телефонни апарата. Попълни някакви документи и даде копие на водача на надзирателите. Меткалф наблюдаваше мълчаливо, полагайки усилия да не издава чувствата си. Секретарят почука на вътрешната врата, после повдигна едно капаче и каза:

— Затворник 08.

— Да влезе — отвърна някакъв глас.

Секретарят отвори вратата и се отдръпна назад, докато Меткалф влизаше, ескортиран от водача на пазачите. Другите двама останаха отвън с изпънати стойки.

Влязоха в просторен кабинет на някой с висок ранг. Подът бе покрит с огромен персийски килим, мебелите бяха масивни, от тъмно дърво. До една от стените имаше каса. Масивно бюро, покрито със зелено сукно, беше отрупано с папки и телефонни апарати. Зад него седеше строен мъж с високо, изпъкнало чело, леко плешив и кръгли очила без рамки, през които очите му изглеждаха необичайно големи. Беше облечен в идеално изгладена сива униформа. Без да става от стола, той направи жест с ръка. Пазачът се завъртя кръгом и излезе, оставяйки Меткалф сам.

Очилатият се наведе над бюрото и няколко минути ро-вичка из документите, сякаш Меткалф го нямаше. Издърпа дебела папка и най-после погледна към Меткалф, без да пророни нито дума.

Меткалф знаеше, че това е един от прийомите за разпит — мълчанието имаше за цел да накара неопитния субект да се почувства неудобно, да се притесни. Но Меткалф не беше неопитен. Той възнамеряваше да мълчи, докато и следователят му мълчеше.

След като минаха поне пет минути, очилатият се усмихна и каза на перфектен английски с британски акцент.

— На английски ли предпочитате да говорим — после добави на руски — или руски? Доколкото разбрах, говорите езика ни добре.

Меткалф примигна. Английският можеше да му даде предимство, помисли си той. Офицерът от НКВД нямаше да схваща нюансите, тънките разлики в думите и изразите, които само англоговорещите усещаха. Той отговори на английски:

— За мен няма значение. Стига да разговаряме свободно и открито. Вие упълномощен ли сте за това, другарю…? Страхувам се, че не чух името ви.

— Аз не съм го „подхвърлил“, както се изразявате вие, американците. Можете да ме наричате Рубашов. Също „господин“, а не „другарю“ — ние с вас не сме другари в края на краищата, г-н Меткалф. Седнете, моля.

Меткалф се настани върху едно от двете огромни кресла, тапицирани в зелена кожа, до бюрото на Рубашов. Забеляза, че самият Рубашов остана прав. Зад него висяха три портрета в рамки — на Ленин, Сталин и Железния Феликс, Дзержински, прословутия основател на ЧК. Главата на Рубашов беше обградена от портретите, сякаш бе част от колекцията.

— Желаете ли чаша чай, г-н Меткалф?

Меткалф поклати глава.

— Чаят е наистина чудесен. Нашият председател го донесе от Грузия. — Пийнете малко, г-н Меткалф. Имате нужда да се освежите.

— Благодаря, но не желая.

— Казаха ми, че не сте докоснали храната, която са ви оставили. Съжалявам да чуя това.

— О, това храна ли беше?

Той си спомни металната чиния с разредена супа, която му подхвърлиха с комат твърд черен хляб. Колко време мина от тогава? Колко време мина, откакто го затвориха в единичната килия?

— Е, тук не е черноморски курорт, макар че няма ограничения за престоя. — Рубашов излезе иззад бюрото си и застана пред Меткалф с ръце, свити пред гърдите. Високите му черни кожени ботуши бяха идеално лъснати и блестяха като огледало. — Значи, вие сте много опитен оперативен агент, не са много агентите, които успяват да се изплъзнат като вас от нашите хора. Впечатлен съм.

Следователят естествено очакваше Меткалф веднага да го опровергае, но той си замълча.

— Надявам се, че разбирате положението си.

— Напълно.

— Радвам се да го чуя.

— Разбирам, че съм отвлечен и хвърлен в затвора незаконно от агенти на съветската тайна полиция. Разбирам, че е станала някаква сериозна грешка, която ще има много по-големи последствия, отколкото си представяте.

Рубашов поклати бавно глава и каза.

— Не, г-н Меткалф. Няма никаква грешка. Обмислили сме и всички… „последствия“, както ги нарекохте. Ние сме толерантна нация, но не търпим шпионска дейност срещу страната си.

— Да — каза спокойно Меткалф. — „Шпионска дейност“ явно е обвинението, което отправяте срещу всеки посетител, когото сметнете за неудобен, така ли е? Някой в Комисариата на външната търговия не е харесал условията на сделката, сключена със семейната ми фирма, предполагам.

— Не, сър. Моля, не ми губете времето с извъртания — предупреди руснакът и посочи с пръст купчината папки върху бюрото си. — Виждате ли всичките тия дела, по които съм главен следовател. Както разбирате, имам много работа и времето не ми достига. Така че нека говорим по същество, г-н Меткалф — той се върна до бюрото си, измъкна лист хартия и я подаде на Меткалф. Следователят миришеше на тютюн за лула и пот. — Вашето признание, г-н Меткалф. Под пишете и да приключваме.

Меткалф погледна листа и забеляза, че е празен. После се усмихна иронично.

— Подпишете в дъното на листа, г-н Меткалф. Ние ще попълним подробностите по-късно.

Меткалф продължаваше да се усмихва.

— Изглеждате ми интелигентен човек, г-н Рубашов. Не грубиян, като онзи, който е взел глупавото решение да бъде арестуван известен американски индустриалец, чието семейство има приятелски връзки с Белия дом. Не човек, който би поел риска за дипломатически инцидент с непредвидими последици.

— Вашите мили думи стоплят сърцето ми — каза следователят и се облегна на стола зад бюрото. — Но дипломацията не е моя грижа. Не влиза в служебните ми задължения. Работата ми е да разследвам престъпления, да взимам решения за присъдата и да следя за нейното изпълнение. Знаем много повече за вас, отколкото си представяте. Наши агенти следят действията ви, откакто сте в Москва — Рубашов повдигна дебела папка. — Много, много подробности. И това не са действия на човек, който е дошъл с намерения да прави бизнес.

Меткалф наведе глава и повдигна едната си вежда.

— Аз съм мъж, г-н Рубашов. И не съм имунизиран срещу чара на вашите руски момичета.

— Както ви споменах вече, г-н Меткалф, моля, не ми губете времето. Вашите влизания и излизания от Москва ме интригуват. Вие, изглежда, лесно се оправяте тук и действате в широк периметър.

— Познавам добре града.

— Засекли са ви да взимате някакви документи на улица „Пушкинская“. Отричате ли?

— Да взимам документи?

— Имаме снимки, г-н Меткалф.

Снимки на какво? — зачуди се той. Как измъква пакета иззад радиатора? Или как го пъха в джоба на палтото си? Тъй като не знаеше какво точно са видели, не беше в състояние да прецени до каква степен да си признае.

— Любопитен съм да видя тези снимки.

— И това ще стане.

— Аз също по цял ден се занимавам с документи. Това е същността на работата ми.

— Разбирам. А обичайно ли е за вас да бягате, когато ви доближат агенти на НКВД?

— Мисля, че всеки би побягнал, когато види агент на НКВД да приближава към него, вие как смятате? Не е ли това репутацията, с която толкова много се гордеете — да всявате страх в сърцата на невинните хора?

— Да — отговори руснакът и се изкиска, — но още повече това важи за виновните. — Леката усмивка изчезна от физиономията му. — Предполагам сте наясно, че е престъпление в Москва цивилен да носи оръжие.

— Нося пистолет за самозащита — каза Меткалф и вдигна Рамене. — Тук има доста много криминални елементи, доколкото знам. А ние, богатите чужди бизнесмени, сме лесна плячка.

— Това не е обикновен случай, г-н Меткалф. Само за това нарушение можете да лежите до живот в затвора. И повярвайте ми, няма да ви е приятно да прекарате живота си в съветски затвор. — Той се обърна и погледна към портретите на Сталин, Ленин и Дзержински, сякаш търсеше вдъхновение от тях. Без да се обръща, каза: — Г-н Меткалф, в тази организация работят хора — много по-висшестоящи от мен мъже, — които биха искали да бъдете екзекутиран. Разполагаме с предостатъчно доказателства за шпионската ви дейност. Спокойно можем да ви изпратим в гулаг до края на живота ви.

— Не знаех, че се нуждаете от доказателства, за да заточавате там хората.

Рубашов се вторачи в него с увеличените от очилата очи.

— Страхувате ли се от смъртта, г-н Меткалф?

— Да — отвърна Меткалф. — Но ако живеех в Москва, вероятно нямаше да ме е страх. Всъщност, щом разполагате с всичките тия доказателства, защо си губите времето да ме разпитвате?

— Защото искам да ви дам възможност. Да сключим сделка, така да се каже.

— Сделка.

— Да, г-н Меткалф. Ако ми предоставите информацията, която ме интересува — потвърждение за най-различни подробности около организацията, за която работите, целите, имената и прочие, — е, може и да се качите на следващия влак към къщи.

— Бих искал да ви помогна. Но нямам нищо за казване. Съжалявам.

Рубашов плесна с ръце.

— Е, каза той. — Аз съм този, който съжалява — той излезе иззад бюрото си и натисна едно копче. — Благодаря ви, че ми отделихте време, г-н Меткалф. Вероятно ще сте по-склонен да говорите на следващата ни среща.

Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлуха тримата надзиратели, сякаш бяха дебнали за своята плячка.

Незабавно го отведоха в друго крило на сградата, където коридорът беше целият в бяло и идеално осветен. Единият от пазачите натисна звънеца на една врата, на чиято табела пишеше стая за разпити номер три. Въоръжени войници на НКВД отвориха отвътре вратата към изцяло бяла стая с плочки на пода, по стените и дори на тавана. Меткалф забеляза, че петима надзиратели го очакваха с гумени палки в ръце. Вратата се затвори.

Петимата мъже се нахвърлиха върху него с гумените палки. Започнаха да го удрят по корема, бъбреците. Все едно, че го ритаха, само че болката бе десетократно по-силна. Свитки излязоха пред очите му. Той се съпротивляваше само дотолкова, че да предпази най-важните си органи от болезнените удари. Но не успя. Припадна на пода, погледът му се замъгли.

Продължиха да го удрят, но за щастие, той беше преминал границата на болката, която можеше да издържи.

Поляха го със студена вода, съживиха го, върнаха го към състоянието, при което отново усещаше непоносимата болка. После отново го биха. Плюеше кръв на пода. Кръв се стичаше в очите му, по бузите. Сега зрението му не беше замъглено, а странно накъсано, все едно пред очите му минаваха кадри от кинолента. Проблясъци от светлина се редуваха с получерни петна. Зачуди се дали ще умре тук, в тази искрящо бяла стая. Смъртта му щеше да бъде освидетелствана от анонимен съветски лекар, тялото му, хвърлено в общ гроб. Дори в делириума — умопомрачението и истерията, които облекчаваха периодично болката от ударите с палките — той мислеше за Лана. Безпокоеше се за нея, мислеше си дали е в безопасност, дали не са довели и нея за разпит. Дали щеше да дойде и нейното време да я въведат в тази стая с бели плочки и да потече кръв от черепа, носа и очите й?

Онова, което не можеше да понесе, бе мисълта, че Лана може да бъде подложена на мъките, които в момента той изживяваше. Не биваше да го допусне. Ако има и най-малката възможност, която е във властта ми, заповядваше си той трябва да я използвам, за да я предпазя, да не допусна да попадне на това кошмарно място. Ако умра тук, няма как да я спася.

Трябва да оживея по някакъв начин.

Трябва да говоря.

Той с мъка повдигна ръката си и изстена.

— Чакайте. Искам…

Биячите спряха по сигнал от мъжа, който, изглежда, беше старшият. Вторачиха се в него с очакване.

— Заведете ме при Рубашов — каза той. — Искам да говоря.

 

Преди да го отведат, го почистиха. Не можеха да допуснат да изцапат с кръв персийския килим на главния следовател. Разсъблякоха го и го мушнаха под душа, после му дадоха нова сива униформа да се облече. Едвам успяваше да движи ръцете си, болката го прерязваше като с нож.

Но, изглежда, Рубашов не бързаше да го приеме. Държаха го в коридора пред вратата на кабинета прав. Стори му се, че мина цяла вечност. Копнееше да седне. Трябваше да се насилва, за да се задържи на краката си. Меткалф знаеше, побоят в стаята за разпити беше само началото на останалите методи. Често караха затворниците да стоят прави до стената с дни, без да спят. Не след дълго затворниците започваха да си мечтаят да умрат. Само двама от надзирателите го придружаваха този път, което е косвено признание, че е твърде омаломощен, твърде безсилен, за да представлява физическа заплаха.

Най-накрая го въведоха вътре. Бледния, приличащ на призрак секретар го нямаше, явно работното му време бе изтекло. Мястото му бе заел друг, по-млад мъж, който изглеждаше още по-свит. Подписаха някакви документи, после вътрешната врата се отвори и Меткалф бе въведен в кабинета.

 

Когато и да разговаряше с групенфюрера от СС Райнхард Хайдрих, цигуларят не забравяше каква изключителна привилегия е да има такъв покровител. Хайдрих не беше само цигулар виртуоз, той беше гениален стратег. Това, че бе избрал лично Клайст за мисията, беше още едно доказателство за таланта му на убиец.

Затова се стараеше да не разочарова Хайдрих. Мина директно на въпроса веднага щом телефонната връзка бе установена и Хайдрих вдигна слушалката.

— Все още не съм разбрал какво точно прави американецът — каза той.

После му разказа набързо — тъй като Хайдрих нямаше търпение за подробности — как приятелят на американеца, британецът, отказа да говори въпреки натиска и трябваше да бъде ликвидиран. Докладва как дипломатът Амос Хи-лиард, когото проследи до мястото на срещата му с американеца, за нещастие го разпозна — вероятно от досието със снимки на Коркоран — и също трябваше да бъде елиминиран. А после при наличието на тялото като улика Клайст бързо трябваше да се измъкне.

— Действал си съвсем правилно — успокои го Хайдрих. — Дипломатът е щял да компрометира прикритието ти. Още повече, че всеки ликвидиран член на мрежата е победа в полза на Германия.

Цигуларят се усмихна, оглеждайки комуникационния център в посолството.

— Това повдига въпроса, господине, дали вече е време да елиминирам и американеца.

Клайст не посмя да сподели огромното чувство на безсилие, което изпитваше, поради това, че все още не бе получил позволение да приключи с американеца веднъж завинаги.

— Да — отговори веднага Хайдрих. — Мисля, че вече е време да приключим с тази шпионска мрежа. Но току-що ни уведомиха, че американецът е прибран на „Лубянка“ за разпит. Там почти със сигурност ще умре — руснаците ще свършат работата вместо нас.

— Значи друг рибар е хванал рибата — каза Клайст разочаровано. — Ами ако не изпълнят задачата?

— Тогава ще се наложи ти да се нагърбиш. Аз не се съмнявам ни най-малко, че ще успееш.

 

Този път Рубашов седеше зад огромното бюро, а главата му почти не се виждаше от натрупаните купчини папки, пишеше нещо. След няколко минути приключи, затвори писалката и вдигна очи.

— Разбрах, че искате да ми съобщите нещо, г-н Меткалф?

— Да — отвърна Меткалф.

— Добре. Знаех си, че сте разумен човек.

— Принудихте ме към това.

Рубашов го погледна втренчено, а очите му приличаха на рибешки през увеличителните стъкла.

— Ние смятаме това за убеждаване и то наистина е една от многото форми на убеждаване, които прилагаме.

Устата на Меткалф се напълни с кръв. Той се изплю върху килима. Очите на Рубашов заблестяха от гняв.

— Срам. Знаете ли, щеше да е по-добре за вас, много, много по-добре, да не чуете това, което ще ви кажа.

Когато си заплашен от властите, винаги им противопоставяй по-висшестояща власт. Ако не научиш друго от мен, запомни поне това. Алфред Коркоран.

Рубашов погледна над очилата си без рамки.

— Не се съмнявам в това, г-н Меткалф — каза спокойно следователят. — Вие бихте предпочели да не ми казвате истината. Трудна работа, но вие сте смел човек.

— Разбирате ме погрешно, Рубашов. Това, което ще ви кажа, бихте предпочели да не го чувате. Знаете ли, че за бизнесмен като мен е трудно да работи в Русия. Налага се човек да се пригоди, да се подсигури, така да се каже, на най-високо равнище. Да подготви почвата тайно, запазвайки пълна дискретност — Меткалф трудно повдигна ръцете си и обходи с длани просторното помещение. — В този хубав кабинет вие си живеете блажено, без да подозирате какво става по-високо — на равнището на Политбюро, както и трябва да бъде. Държавните дела на най-високо равнище са само за държавниците, Рубашов. А държавниците са хора като всички останали. Те са човешки същества. Човешки същества с желания. Човешки същества, които също изпитват алчност, изкушения, нужди и желания, които в този работнически рай трябва да бъдат пазени в тайна. Нужди и желания, които трябва да се обслужват дискретно от хора с връзки. Именно тук е мястото на „Меткалф Индъстрис“.

Рубашов го гледаше втренчено, без да мига и без никаква видима реакция.

— И вие сигурно разбирате, че… удобствата, които моята компания осигурява на най-висшите представители на вашето ръководство, трябва да бъдат запазени в тайна. Така че няма да ви споменавам за западната битова техника, която доставихме в една къща в Тбилиси и на друго място в Абхазия — тези къщи принадлежат на майката на вашия шеф Лаврентий Павлович. — Той спомена името и презимето на Берия с фамилиарност. Беше малко известен факт, че Берия бе предоставил на своята майка две къщи в съветска Грузия и ги бе обзавел луксозно. Но Рубашов трябваше да знае. Меткалф не се съмняваше в това.

Рубашов бавно поклати глава, реакцията му бе безизразна. Меткалф продължи:

— Когато се отнася лично до него, вашият Лаврентий Павлович е доста по-екстравагантен. Въобще не сте чували от мен за картината на Тинторето от шестнайсети век, която виси в трапезарията в къщата му на улица „Никитская“. — Малцина знаеха къде живее Берия. Но Меткалф беше получил тази информация и сега успя да си припомни подробностите. — Някак си не мога да си представя, че някога са ви канили на вечеря в дома на Лаврентий Павлович, но дори да са ви канили, подозирам, че не сте успели да оцените величието на тази дребна скъпоценност. Председателят на НКВД е рафиниран мъж с изтънчен вкус, а вие сте мужик. Никога няма да чуете от моята уста как Лаврентий Павлович осигури парите за покупката, че продаде църковна утвар и икони в чужбина. Транзакцията беше извършена при пълна дискретност чрез „Меткалф Индъстрис“.

Следователят вече не поклащаше глава. Лицето му бе съвсем пребледняло.

— Г-н Меткалф — започна той, но Меткалф го прекъсна.

— Моля, попитайте лично Берия за това. Обадете му се по телефона веднага и го попитайте. Попитайте го също за иконите, които бяха свалени от църквата „Христос Спасителя“ в Москва. Обадете му се, ако обичате, и поискайте потвърждение.

Меткалф отвърна на погледа на Рубашов с безизразна физиономия. Руснакът протегна дясната си ръка към купчината телефони и вдигна слушалката на един от белите.

Меткалф се облегна на креслото и се засмя.

— Кажете ми, г-н Рубашов, ваша ли беше идеята да ме арестуват? Или сте изпълнявали заповеди отгоре?

Рубашов притисна телефонната слушалка към лицето си. Едва доловима, нервна усмивка заигра на устните му, но той не отговори. Телефонът, на който звънеше, също.

— Сега разбирам, че или вие заговорничите срещу Берия, или неговите врагове във вашата служба ви използват като оръдие, като инструмент. Кое от двете?

— Няма да търпя нахалството ви — избухна Рубашов все още със слушалка, опряна на ухото.

Гневът му — безсилен гняв, както се стори на Меткалф — беше добър знак.

Меткалф продължи, все едно че Рубашов не беше казал нищо.

— Сигурен съм, че си представяте как можете да направите така, че да изчезна, за да изчезнат и проблемите ви. Но се опасявам, че ме подценявате. Един от семейните ни адвокати в Ню Йорк държи някои документи в сейф, в готовност да ги предостави на медиите, в случай че не вляза във връзка с него до предварително уговорена дата. Скандалът, който ще последва, ще е огромен. Имената на хората в Москва, с които компанията „Меткалф Индъстрис“ е поддържала делови отношения през последните години. Хора, по-високо поставени и от председателя Берия, чиито имена вие едва ли бихте искали да бъдат очернени. Едно от тези имена е на човек, когото никой не би пожелал да дразни.

Меткалф обърна глава и се взря в портрета на Сталин на стената. Рубашов проследи погледа му, а върху пребледнялото му лице се изписа ужас. Такова изражение Меткалф никога не бе виждал върху физиономията на висш офицер от НКВД.

— Все едно, че подписвате смъртната си присъда — продължи Меткалф и вдигна рамене. — Не че за мен има някакво значение. В края на краищата вие ме принудихте да се разприказвам, или греша?

Рубашов натисна звънеца на бюрото си, за да повика охраната.

 

Берлин

 

Адмирал Вилхелм Канарис завърши доклада си, мъжете около заседателната маса сякаш бяха поразени от мълния. Те заседаваха в залата за конференции на новото канцлерство, проектирано по лична заръка на фюрера от любимия му архитект Алберт Шпеер. Навън вилнееше снежна виелица.

В нишата над главите им се издигаше мраморен бюст на Бисмарк. Никой от мъжете в стаята, дори Хитлер, не знаеше, че всъщност това бе копие на оригиналния бюст, който стоеше в старата сграда на канцлерството години наред. При преместването му в новопостроеното канцлерство бюстът беше изпуснат и се счупи при шията. Шпеер нареди тайно на скулптора да създаде идентично копие, което бе потопено в отвара от чай, за да изглежда пожълтял от времето. Архитектът смяташе, че случайното счупване на оригинала е лошо знамение.

Мъжете около масата бяха най-високопоставените лидери на райха. Те бяха дошли, за да преценят плюсовете и минусите от евентуално нахлуване в Съветския съюз, въпрос, който все още се обсъждаше. Възраженията против предприемането на атака срещу Русия бяха силни. Мъже като фелдмаршал Фридрих фон Паулус и фелдмаршал Вилхелм Кайтел, както и генерал Алфред Йодл предупреждаваха, че войските им са разгърнати на прекалено много бойни театри.

Те излязоха със старите аргументи, че не бива да се затъва в това блато, ами Русия да се неутрализира и да се държи на почетно разстояние, да не се допусне влизането й във войната.

Но разузнаването в Москва внесе объркване.

Атмосферата в залата беше наелектризирана.

Операция „Гроза“ промени всичко. Сталин тайно се готвеше да ги нападне. Те трябваше да го изпреварят.

Първото възражение дойде от шефа на главното управление по сигурността генерал от СС Райнхард Хайдрих.

— Откъде да сме сигурни, че тези разузнавателни данни не са нагласена работа? — попита той.

Адмирал Канарис наблюдаваше високия и злокобен на вид шеф по сигурността с дълъг кокалест нос и очи като на влечуго. Той добре познаваше Хайдрих. Срещаха се по светски прояви. Хайдрих, талантлив цигулар, често свиреше камерна музика в дома на Канарис заедно с фрау Канарис, която също беше цигуларка. Канарис беше наясно, че по-младият от него мъж беше див фанатик, комуто не можеше да се вярва. Възражение като това бе напълно в стила на Хайдрих. Той искаше да покаже пред фюрера превъзходството си в областта на шпионажа.

— Хората ми изследваха щателно документите и аз бих подканил вашия екип да направи същото — отговори му спокойно Канарис. — Ще откриете, че са автентични.

— Просто се питам как така НКВД не е открило изтичането на информация — настоя Хайдрих.

Фелдмаршал Фон Паулус също се обади:

— Но ние не сме попадали на други свидетелства, че Сталин планира подобна атака. Не се забелязва мобилизация, нито разполагане на войски. Защо руснаците ще искат да ни нападат?

— Защото Сталин иска да завладее цяла Европа — отговори Йодл. — Това е отдавнашното му желание. Но няма да му се уреди. Няма никакви съмнения вече, че трябва да предприемем превантивно нападение срещу Русия. С осемдесет или сто дивизии ще разгромим Русия за четири до шест седмици.