Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (3)

2

Стивън Меткалф — или Даниел Ейхен, или Николас Мендоса, или Едуардо Морети, или Робърт Уелън — затвори вратата след себе си, а после провери дали е заключена. Желязната врата имаше отвътре гумено уплътнение, шумозаглушителна мярка.

Цялото помещение, в което влезе, разбира се, също бе шумоизолирано чрез най-модерната налична технология. Всъщност представляваше стая в стая с двойни стени, монтирани върху метални пластини и със същата метална обшивка, и осемнайсетсантиметрови гумени уплътнения; дори въздухопроводите бяха изолирани с гума и фибростъкло. Таванът бе нисък, вътрешните стени имаха прясна мазилка, боядисана в характерния за американската армия сив цвят.

Съвсем малка част обаче от новобоядисаните лъскави стени се виждаше, тъй като по периметъра на цялото помещение беше наредена сложна апаратура. Дори Меткалф, който идваше тук поне веднъж седмично, не знаеше за какво служат поне половината от приборите. Част от съоръженията му бяха познати — късовълнови радиопредаватели „Марк XV“ и „Парасет“, телетипни машини, телефони със записващи устройства, шифровъчна машина М-209, магнетофони.

Пред апаратите седяха две млади момчета със слушалки и записваха нещо в бележници. Лицата им се къпеха в призрачнозелената светлина, която се излъчваше от катодните екрани. Имаха ръкавици и внимателно въртяха копчетата, калибрирайки честотите. Морзовите сигнали, които те следяха, се приемаха с помощта на антенни жици, които минаваха по цялата сграда, собственост на французин, който им симпатизираше, и стигаха чак до покрива.

Изумяваше се от сложните съоръжения всеки път, когато посещаваше Пещерата, каквото бе прозвището на тази нелегална станция — никой не си спомняше дали името имаше нещо общо с бара „Льо Каво“, или просто се дължеше на факта, че базата наистина приличаше на електронна пещера. Цялата апаратура беше доставена нелегално във Франция на части с кораби или по въздуха с парашути и естествено беше незаконна от гледна точка на нацистките окупатори. Достатъчно бе човек да притежава радиопредавател, за да бъде изправен пред наказателния взвод.

Стивън Меткалф бе част от малка група агенти, които работеха в Париж за една от съюзническите разузнавателни мрежи, чието съществуване бе известно на ограничен кръг хора във Вашингтон и в Лондон. Меткалф познаваше малцина от другите разузнавачи. Мрежата оперираше по този начин. Всеки от елементите действаше отделно от останалите, всяко нещо бе самостоятелно. Едното разклонение не знаеше докъде се простира другото. Процедурите се диктуваха от съображения за сигурност.

Тук, в Пещерата, трима млади радисти и шифровчици следяха и осъществяваха тайна радиовръзка с Лондон, Вашингтон и с широка мрежа разузнавачи, които действаха в Париж и други градове в окупираните райони на Франция и в цяла Европа. Мъжете — двама британци и един американец — бяха сред най-добре обучените от Свързочния кралски корпус близо до парка „Тейм“ край Оксфорд, а след това и в специалната тренировъчна школа 52. В тия времена квалифицираните радисти бяха рядкост, а британците изпреварваха американците по подготовка на персонал.

Радио, нагласено на Би Би Си, работеше тихичко. Следяха го за кодирани сигнали под формата на чудати „лични послания“ преди вечерната емисия новини. На малка сгъваема масичка в средата на помещението беше изоставена партия шах. Вечер имаха най-много работа, тъй като радиочестотите не бяха така претоварени и можеха да предават и приемат по-лесно.

Стените бяха отрупани с карти на Европа, на границите и крайбрежието на Франция, на всеки район в Париж. Имаше морски карти за навигация, топографски карти, за движението на кораби и товари в Марсилия, подробни карти на военноморски бази. И все пак в помещението не липсваха и чисто човешки нотки: сред картите беше залепена фотография на Рита Хейуърт от корицата на списание „Лайф“ и още една изрезка от списанието — на Бети Грейбъл по бански костюм.

Дерек Къмптън-Джоунс, мъжът с румените бузи, който му отвори вратата, стисна ръката на Меткалф и яко я раздруса.

— Радвам се да те видя жив и здрав, приятелю — каза той сериозно.

— Всеки път ме посрещаш с тия думи. Сякаш си разочарован — пошегува се Меткалф.

— По дяволите — запелтечи Къмптън-Джоунс. — Някой да ти е казал, че в момента се води война?

— Наистина? — отвърна Меткалф. — Като се замисля, навън наистина е фрашкано с военни униформи.

Единият от мъжете със слушалки, който седеше пред апарат в отсрещния край на помещението, се обърна, погледна уморено Къмптън-Джоунс и каза:

— Ако си държеше панталоните закопчани, сигурно ще ше да забележи какво става извън спалните, където прекарва по-голямата част от времето си.

Носовият глас с британски акцент, характерен за висшата класа, принадлежеше на Сирил Лангхорн, първокласен шифровчик.

Седналият до него Джони Бетс от Питсбърг, един от най-добрите радисти, се намеси:

— Точно така.

— Ха — продължи Лангхорн, — Стивън забелязва само нещата в рокля.

Къмптън-Джоунс се запревива от смях. Меткалф също се засмя добродушно и отговори:

— Мисля, че вие, спецове, се нуждаете от малко развлечения. Мога да ви заведа до едно-две-две.

Той имаше предвид прословутия бордей на улица „Прованс“ 122.

— Там съм като у дома си — похвали се Къмптън-Джоунс.

— Имам си постоянно момиче.

Той намигна към останалите и добави:

— Ще я видя по-късно тази вечер, след като ни докарат новата пратка резервни части.

— Да не би това да е представата ти за дълбоко проникване във Франция? — попита Лангхорн.

Къмптън-Джоунс поруменя още повече, а Меткалф се заля от смях. Харесваше мъжете, които работеха тук, особено Къмптън-Джоунс. Често наричаше Лангхорн и Бетс близнаците Бобси^[1], макар че двамата въобще не си приличаха. На свой ред те го смятаха за нещо като Ерол Флин^[2] и го гледаха със завист и страхопочитание.

Меткалф наостри уши и се заслуша в музиката, която се носеше от радиото.

— Харесва ми — каза той. — Добрата стара американска музика. Това е Глен Милър на живо от „Кафе Руж“ в Ню Йорк.

— Съжалявам, не позна — поправи го Къмптън-Джоунс. — Страхувам се, че е оркестърът на Джо Лос, приятел. От Лондон. В типичния си стил.

— Е, момчета, радвам се, че имате време да се разтакавате и да слушате музика, докато на някои им се налага да работят — каза Меткалф.

Той бръкна в смокинга и извади от хастара свитъка от документи. Вдигна ги нависоко и се усмихна гордо.

— Плановете на германската база при Сен Назер, включително подробности за убежищата на подводниците Ю, дори за заключващите системи под водата.

— Невероятно — удиви се Къмптън-Джоунс.

Лангхорн изглеждаше дълбоко впечатлен.

— Да не си измъкнал всичко това чрез малката ти германска сладурана?

— Не. От частния кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле.

— Оня задник от Виши? — попита Лангхорн.

— Същият.

— Направо ме уби! Как се промъкна в кабинета му?

Меткалф наведе глава.

— Един джентълмен никога не говори за онова, което прави в леглото, Сирил.

— С жена му? Боже мой, Стивън. Нямаш ли поне малко гордост? Та мадам е дърта кранта!

— Да, но мадмоазел е съвсем млада кобилка. А сега трябва да изнесем тайно чрез куриер тия неща възможно най-скоро, за да стигнат до Корки в Ню Йорк. Искам също от вас да шифровате основното съдържание на документите и да го излъчите по ефира за анализ.

Той, разбира се, имаше предвид Алфред „Корки“ Коркоран. Своя шеф. Невероятен майстор на шпионажа, който ръководеше частна агентурна мрежа, а Меткалф беше част от нея.

Частна мрежа: агентите докладваха на Коркоран, а не на някоя правителствена агенция или комисия. Но в това нямаше нищо незаконно, нито пък мрежата оперираше през главата на правителството. Тя действаше с благословията на президента Франклин Делано Рузвелт.

Америка се намираше в странно положение. Европа воюваше, но не и тя. Америка наблюдаваше и чакаше. Гласовете на изолационизма бяха влиятелни и високи. Каквито бяха и гласовете на онези, които страстно настояваха, че Съединените щати трябва да влязат във войната, да нападнат Хитлер и да защитят европейските си приятели, тъй като в противен случай цяла Европа щеше да бъде пометена от нацистка Германия, а тогава щеше да е късно. Силата щеше да е на страната на Хитлер.

Но така или иначе, не съществуваше централизирана разузнавателна агенция. Рузвелт отчаяно се нуждаеше от надеждна, безпристрастна информация за онова, което правеха нацистите, и за това колко силна е съпротивата срещу Хитлер. Щеше ли Великобритания да оцелее във войната? Рузвелт нямаше доверие на военното разузнаване, което в най-добрия случай бе аматьорско, и презираше Държавния департамент, където преобладаваха изолационистките настроения, както и заради склонността му да донася всичко на вестниците.

Така в края на 1939 година Франклин Рузвелт се обърна към свой стар приятел и състудент от Харвард. Алфред Коркоран бе служил във военното разузнаване Ге-2 по време на Първата световна война, после се прочу в строго секретния свят на МИ-8, известно като „Черната стая“, базираната в Ню Йорк шифровъчна служба, която през 20-те години успя да пробие кодовете на японските дипломати. След закриването на „Черната стая“ през 1929 година Коркоран играеше важна задкулисна роля в решаването на дипломатически кризи през 30-те години — от Манджурия до Мюнхен.

Франклин Делано Рузвелт знаеше, че Коркоран е най-добрият в занаята, и което бе по-важно, можеше да му се довери.

С подкрепата на президента и специални фондове от бюджета Корки създаде своята организация умишлено тайно от клюкарските коридори на властта във Вашингтон. Неговата свръхсекретна разузнавателна мрежа, която бе на пряко подчинение на Белия дом, разположи главната си квартира във Флатайън Билдинг в Ню Йорк под прикритието на външнотърговска фирма.

Коркоран разполагаше с пълна свобода да привлече най-добрите и най-интелигентните. Той се спря предимно на абсолвенти от колежите от „Бръшляновата лига“, млади мъже с добро възпитание, които щяха да се чувстват в свои води сред висшето общество в Европа. Толкова много от агентите му бяха подбрани от регистъра на висшето общество, че шегаджиите лепнаха на мрежата на Коркоран името „Регистъра“ и то се превърна в нейно прозвище. Един от първите, които той вербува, бе абсолвентът от Йейл на име Стивън Меткалф, син на милионер индустриалец, женен за рускиня — майката на Стивън произхождаше от аристократично семейство, напуснало Русия още преди революцията. Стивън бе пътувал много по света с родителите си и бе учил в Швейцария. Говореше немски, руски, френски и испански без никакъв акцент: семейство Меткалф притежаваха имоти и бизнес в Аржентина и от години прекарваха по-голямата част от зимата там. Меткалф търгуваха също с руското правителство.

Братът на Стивън Хауард — по-благонадеждният — пое ръководството на семейната бизнес империя след смъртта на баща им преди четири години. Стивън понякога помагаше на Хауард и го придружаваше при пътуванията му, но отказваше да се обвързва със сериозни отговорности в бизнеса.

Той бе безстрашен, бунтар по душа и обичаше забавленията до полуда — качества, които според Коркоран щяха да изиграят полезна роля в новото му прикритие на плейбой от Аржентина в Париж.

Дерек Къмптън-Джоунс прочисти нервно гърлото си.

— Няма нужда да пращаме куриер — каза той.

Лангхорн го погледна учудено и после се върна към заниманията си.

— Наистина ли? Разполагаш с по-бърз начин да ги изпратим в Манхатън? — попита Меткалф.

Точно в този миг се отвори вратата в далечния край на помещението.

Появи се лице, което той не бе очаквал да види: строгото, изпито лице на Алфред Коркоран.