Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (10)

9

Можеше да отиде само на едно място. Тайната къща. Пещерата. Трябваше да се свърже с Корки и да го предупреди за случилото се и за предателството на Дюкроа. Коркоран щеше да се вбеси от това, че Меткалф е компрометиран, нямаше две мнения по въпроса, но той бе длъжен да го информира за издънката. Вероятно Корки разполагаше с обяснение защо фалшификаторът така неочаквано се обърна срещу тях — или по-вероятно го бяха принудили.

Меткалф трябваше да влезе във връзка с Корки веднага, а единственият начин бе чрез свръзките му в Пещерата. Тази система бе наложена от Коркоран, това бяха неговите средства за гарантиране на сигурността.

Започна да тича. Раната върху бедрото му пулсираше. После реши, че е по-добре да върви. Не само заради раната, тя бе по-маловажната причина. Дерек Къмптън-Джоунс, радистьт от Пещерата, беше обучен да дава първа помощ и щеше да се справи. Не, беше важно да изглежда невинен, спокоен и важен мъж, тръгнал по важна работа. Ако някой го спреше, можеше да извади документите на някой от мъртвите агенти на Гестапо. Вярно, не приличаше на никоя от фотографиите, но ще се оправи някак, ако ножът опре до кокала.

Беше късен следобед и парижани бързаха по улиците. Той още не можеше да се опомни от избягнатия на косъм арест, от касапницата. Никога преди не бе отнемал човешки живот, а сега уби трима души. Чувстваше се вцепенен, ужасен от кървавата баня, макар да съзнаваше, че ако не бе убил онези мъже, сега самият той щеше да лежи мъртъв.

Докато стигна до паянтовата тухлена сграда, на чийто партер беше барът „Льо Каво“, а под него — станцията, болката в бедрото му сякаш отмина и вече куцукаше почти незабележимо. Слезе по стълбите в бара, позвъни три пъти и зачака Паскал да отмести капачето на шпионката, за да провери кой е.

Мина цяла минута и отново звънна три пъти. Паскал, който обикновено бързо отваряше, сигурно нещо бе зает, помисли си той. И все пак беше още следобед, а по това време посетителите не бяха много, главно пияниците и пройдохите.

Мина още една минута и никакъв отговор. Опита отново. Странно, помисли си Меткалф. Възможно ли бе барът да е затворен? Имаше още един, по-сложен начин да се стигне до станцията в мазето. Трябваше да влезе в съседния вход на жилищната кооперация, да вземе асансьора до мазето и да отключи залостената метална врата, която водеше към задния двор на сградата. Този вход обаче се използваше само при аварийни ситуации. Обитателите на съседната кооперация можеха да го видят и да станат подозрителни.

Меткалф опита топката на бравата и остана поразен, когато тя се завъртя и вратата се отвори. Предполагаше се, че е заключена.

Вътре нямаше признаци на жива душа, което бе учудващо. Наистина нямаше никой. Но вратата бе отключена, нямаше логика?

След като очите му привикнаха с мрака и сенките и силуетите можеха да се различават, като например дългия барплот и високите столове до него, Меткалф видя нещо, от което кръвта му се смрази.

Няколко от столовете бяха бутнати на пода. Витрината в задната част на бара беше счупена, чашите за вино и коктейли обърнати и изпотрошени. Нещо се бе случило тук, нещо, свързано с насилие.

Пристъпи към по-затъмнената част на бара и видя, че чекмеджето на старовремския касов апарат на Паскал бе измъкнато и празно.

Крадец?

Кражби и обири все още ставаха в Париж въпреки наложената от германците полицейщина. Но хаосът подсказваше за нещо повече от кражба. Това бяха следите от борба.

Но защо нямаше никой? Нито Паскал, нито редовните му клиенти?

Какво ли се бе случило?

Станцията!

Меткалф се втурна през бара, прескачайки катурнатите столове и счупените стъкла. Тръгна надолу по стълбището към мазето, налучквайки пътя в тъмнината до килера. Бутна вратата.

Бързо хвана дръжката на метлата, завъртя я в посока, обратна на часовниковата стрелка. Тайният вход към радиостанцията се отвори. Боядисаната в черно метална врата бе точно пред него. С разтуптяно сърце той звънна два пъти и после още веднъж.

Моля те, Господи! Нека да са тук!

Чакаше сред ужасяваща тишина. Вече знаеше какво се е случило. По някакъв начин нацистите — Гестапо или СД — бяха разбрали за свръхсекретното местоположение. Барманът Паскал? Възможно ли бе?

Или някой от агентите на Корки, онзи, който бе заловен от Гестапо? Но как бяха успели да се доберат до въпросния агент? Някъде от мрежата бе изтекла информация.

О, Господи, не! Какво да прави сега? Ами ако момчетата от базата са били избити наведнъж? Как ще се свърже с Корки?

Не, трябваше да има някакъв начин! Той имаше инструкции за действие в извънредни ситуации, шифровани и отпечатани с миниатюрни знаци зад етикетите на дрехите си. Винаги имаше изход. Корки се бе погрижил за това.

Отново позвъни със същия уговорен сигнал — две къси, последвани от едно продължително натискане на звънеца.

Никой не отговори.

Нещо се бе случило с тях, вече беше сигурен. Бяха ги арестували. Мрежата бе фатално компрометирана.

Но ако бяха арестувани, нямаше ли германците да заложат капан за всеки агент, който се опита да се свърже с базата? До този момент нямаше признаци за подобен капан, но той трябваше да бъде нащрек.

Извади от джоба си връзка с ключове. Ключодържателят представляваше кожен кръг. Той го притисна в единия край и той се отвори. Вътре се намираше малко стоманено ключе, което отваряше тази врата.

Отключи с него три последователни ключалки по периметъра на вратата. След като превъртя третата ключалка, — вратата се отвори с щракване и скърцащия звук на гумени уплътнители.

Поколеба се, преди да каже нещо, ослушвайки се, в случай че някой го причакваше вътре.

Видя зеленикавата светлина откъм редицата приемници. Апаратурата бе на мястото си, което бе добър знак: ако нацистите бяха открили по някакъв начин местоположението на Пещерата и бяха направили хайка, със сигурност щяха да приберат оборудването.

Но къде беше персоналът? Защо пред апаратурата нямаше дежурни?

В същия миг Меткалф съзря фигура, седнала пред една от конзолите. Позна по гърба Джони Бетс, американския телеграфист. Викна му.

— Джони? Не чухте ли?

После Меткалф забеляза, че Джони е със слушалки, което обясняваше защо не е чул шума. Меткалф го доближи и го потупа по рамото.

Изведнъж Джони се килна на една страна. Очите му бяха облещени. Лицето синкавочервено, езикът надебелен странно.

Кръвта нахлу в главата на Меткалф. Той извика ужасен и след това прошепна:

— Мили Боже, не!

Отначало му се стори, че гърлото на Джони Бетс е прерязано, но после Меткалф осъзна, че онова, което изглеждаше като дълбок разрез, бе всъщност белег от връв с охлузвания.

Бетс беше удушен, по-точно обесен с тънка корда или жица.

Джони Бетс беше убит!

Меткалф се заобръща наоколо, оглеждайки се за останалите — за Сирил Лангхорн, за Дерек Къмптън-Джоунс. Не видя никого от тях. Втурна се към съседното помещение, отвори вратата и погледна. Беше празно. Къде бяха останалите?

Забърза към антрето, което водеше към аварийния изход към съседната сграда. Там до металната врата, която бе леко открехната, намери тялото на Сирил Лангхорн с дупка от куршум в челото.

Някой бе проникнал в станцията откъм аварийния вход. Лангхорн бе отишъл до желязната врата да провери кой е и е бил застрелян мигновено, най-вероятно с пистолет със заглушител. Бетс, който е бил със слушалките и е приемал сигнали, не е чул нищо. По някаква причина — да не се вдига шум? — не са го застреляли, а е бил удушен. Някой се е промъкнал зад гърба му — без съмнение нападателите са били неколцина — и е затегнал кордата или жицата през врата му, отнемайки живота на американеца.

Исусе, как се бе случило всичко това? А къде ли бе отишъл Дерек? Той беше единственият член от екипа, който липсваше. Дали си е бил у дома? Може би? Моля те, Господи, дано работният график да е спасил живота на Дерек.

Шум. Изсвистяване на гуми и звук от спирачки отвън. Откъм улицата. Обичайният шум от трафика не се чуваше в тази шумоизолирана камера. Но желязната врата бе открехната и пропускаше шума от улицата горе.

Само нацист би могъл да пристигне с такъв грохот. Някакво подкрепление? Втора група? Бяха дошли за него.

Меткалф прескочи трупа на Лангхорн, измъкна се през отворената врата и се втурна нагоре по стълбите към съседната сграда. Докато бягаше, мярна през прозорчето на мазето три или четири черни ситроена, паркирани на улицата. Явно Гестапо стоеше зад всичко това.

Този път обаче имаше резервен изход. Измъкна се на покрива на сградата и измина известно разстояние, после скочи в една от тесните улички зад авенюто.

Едва дишаше, но продължи да тича. Трябваше да стигне до апартамента на Дерек Къмптън-Джоунс, да го предупреди да не отива в станцията, а също така да разбере какво се бе случило, ако Дерек имаше представа. В случай, че Дерек беше избягал.

Не беше там; поне не успя да открие никъде тялото му. Къмптън-Джоунс работеше главно нощем, а през деня спеше; останалите бяха имали лошия късмет да поемат ранните дежурства. Може би — моля те, Господи — Дерек бе жив? А дали Корки знаеше за този кошмар? Меткалф намали темпото чак когато доближи кооперацията на Дерек. Въпреки строгите правила на Корки за хер-метизация Меткалф знаеше къде живее Дерек; екипът в Париж беше малък и те бяха приятели в края на краищата. Застана на отсрещния тротоар, правейки се, че разглежда витрините, но напрягаше зрението си да долови отраженията в стъклото. След няколко минути се успокои, че няма нищо подозрително около сградата; нито чакащи автомобили, нито мотаещи се минувачи. Бързо пресече улицата, влезе в сградата и се изкачи пеша до апартамента на Дерек. Пред вратата се ослуша, после почука. Никакъв отговор. Отново почука и извика. — Дерек?

Ако Дерек беше вътре и се страхуваше да отвори, щеше да разпознае гласа му. Минаха няколко минути и нищо.

Огледа се и не видя никого. Извади от портфейла си дълга и тънка метална пластинка със закривен край. Беше примитивен шперц, с който бе обучен да работи. Вмъкна пластинката и започна да я движи навътре и навън, нагоре и надолу, после завъртя надясно. Не след дълго ключалката поддаде. Тези старовремски френски ключалки не бяха никак сложни, каза си Меткалф и въздъхна с облекчение.

Беше идвал в дома на Къмптън-Джоунс няколко пъти да пийнат уиски, докато Дерек слушаше запленен разказите на Меткалф за работата му на терен… както и за любовните му подвизи. За младия британски шифровчик Меткалф олицетворяваше всичко вълнуващо, свързано с нелегалната работа. Чрез Меткалф Дерек успяваше да усети нейната тръпка.

Меткалф се огледа, после се обади за всеки случай, ако Дерек още спеше. После почука на вратата на спалнята. След като никой не отговори, Меткалф отвори вратата.

Първото нещо, което го връхлетя, бе острата, метална миризма на кръв, както мирише метална монета върху езика. Сърцето му биеше лудо, докато влизаше в стаята. Няколко секунди по-късно видя тялото на Къмптън-Джоунс и не можа да се сдържи да не извика.

Дерек лежеше по гръб на пода близо до дрешника. Лицето му бе моравочервено, какъвто е цветът на стара рана, очите му бяха изскочили от орбитите си, както на Джони Бетс. Устата му бе леко отворена. Върху гръкляна му имаше тънка и вдлъбната навътре ивица като панделка от съсирена кръв.

Той също бе удушен.

Меткалф потрепери. Очите му се напълниха със сълзи. Падна на пода, попипа врата на Дерек за пулс, но знаеше, че няма да усети нищо. Дерек беше убит.

— Кой е направил това? — каза Меткалф с тих, но свиреп глас. — Кой, по дяволите, ти стори това?

Сигурно бе глупаво да си мисли, че някои убийци са по-жестоки от други — убийството си беше убийство, но Меткалф смяташе, че да удушиш някого по този начин е ненужна бруталност. После отново си даде сметка, че в удушаването имаше тактическо предимство. Това бе безшумен начин за убийство, най-безшумният. Отнемайки способността на жертвата да издава звуци и прекъсвайки кръвоснабдяването на мозъка, убиецът изключваше възможността от силен вик. И все пак малцина биха прибягнали до удушаване. Убиецът не само бе опитен; той беше психически разстроен човек.

Удушаването бе неговият подпис.

Меткалф успя да се изправи на крака. Олюлявайки се, на ръба на припадъка, той стигна до входната врата на апартамента точно когато тя се отваряше.

Вътре се появи германец. Мъж на средна възраст в гестаповска униформа, с пагони на щандартенфюрер.

Полковникът държеше в ръка своя валтер.

— На място — излая той, насочвайки пистолета си към Меткалф се протегна за пистолета на глезена си.

— Ако обичате, не вадете оръжие — продължи германецът. — Няма да имам друг избор, освен да стрелям.

Меткалф прецени, че щандартенфюрерът имаше предимство от няколко секунди и че изваждането на оръжието бе равносилно на самоубийство. Гестаповският офицер изглеждаше напълно сериозен и готов да стреля. Нямаше избор.

Меткалф се вторачи надменно в германеца и бавно прибра ръцете си.

— Ръцете до тялото — заповяда германецът.

Меткалф се подчини безмълвно. Но продължи да зяпа високомерно.

Накрая проговори на немски.

— Свършихте ли, щандартенфюрер! Достатъчно ли ви е?

Очите му гледаха ледено, но изражението му бе флегматично, надменно. Меткалф бе научил немски още в детските си години и го говореше перфектно и ако имаше някакъв акцент, той бе от хохдойч, изискания език, който говореха аристократичните му преподаватели по немски в пансиона му в Швейцария. Германците бяха изключително чувствителни на тема класов произход и Меткалф знаеше, че този агент на Гестапо щеше да се притесни.

— Извинете? — каза гестаповският полковник, а тонът му рязко се промени. Сега не звучеше заповеднически, а притеснено.

— Думкопф! — повиши глас Меткалф. — Кой, по дяволите, заповяда британецът да бъде убит? Ти ли?

— Господине?

— Това е нетърпимо. Дадох изрична заповед британецът да бъде заловен жив и отведен за разпит. Некадърни глупаци! Идиоти! Ще наредя да се направи разследване. Всичко оплескахте.

По лицето на германеца се изписаха последователно объркване, тревога и страх. Той извади портфейла си и показа служебната карта от Гестапо.

— Цимерман — прочете Меткалф върху картата, сякаш се опитваше да запомни името. — Вие, хер щандартенфюрер Цимерман, ще бъдете държан лично отговорен за тази каша! Вие ли наредихте да убият британеца?

— Не, господине, не съм аз — отговори гестаповецът, уплашен от арогантността на Меткалф. — Казаха ми, че американецът се е появил тук, сър, и аз грешно предположих, че това сте вие. Беше логично предположение.

— Позор! И защо са забавихте толкова много? Чакам от петнайсет минути! Това е просто нетърпимо!

Меткалф бръкна в джоба на сакото си и извади пакета цигари, който отмъкна от единия от гестаповците в книжарницата. Беше „Астра“, популярна нацистка марка. Той взе една цигара и запали с противовятьрен кибрит „Щурмстрайххьолцер“. Сигналите, които даде, бяха непоклатими: той бе германски офицер.

Изпускайки дима през ноздрите си, Меткалф каза:

— Сега изнесете това тяло оттук.

После се наведе да извади пистолета си, клатейки глава с погнуса, и тръгна към вратата.

— Извинете — викна ненадейно германецът.

В тона му имаше промяна, която Меткалф намери за обезпокоителна.

Меткалф се обърна начумерено и забеляза объркване върху лицето на гестаповеца. Германецът сочеше с пистолета си към десния крак на Меткалф.

Меткалф погледна надолу и видя онова, към което сочеше германецът. Крачолът на панталона му бе подгизнал от кръв. Раната му, макар и недълбока, кървеше обилно.

Моментната изненада на Меткалф затвърди подозрението на полковника. Нещо не е наред — мислеше си гестаповецът и това съвсем ясно личеше по напрегнатото му изражение.

— Господине, имам право да ви поискам документите за проверка — каза германецът. — Искам да се уверя, че вие наистина…

Меткалф не го дочака да си завърши мисълта. Той измъкна пистолета и стреля. Куршумът уцели гърдите на германеца и той се свлече на пода. Меткалф стреля още веднъж, прицелвайки се на същото място. Вече бе сигурен, че нацистът е мъртъв.

Да, мъжът бе умрял, но всичко се промени. Гестапо го издирваше, независимо дали знаеха истинското му име. Това означаваше, че не може да рискува да се появи на гарата. Не можеше да вземе влака от Париж и да изпълни инструкциите на Корки. Налагаше се промяна в плановете и Корки трябваше да бъде уведомен.

Меткалф знаеше, че сега е белязан. Не можеше вече да се движи свободно из улиците.

Доближи се бавно до мъртвия германец, провери пулса на гърлото му. Нямаше. Видя двете малки дупки от куршуми в средата на гърдите му. Макар куршумите да бяха проникнали през куртката, дупките бяха съвсем малки и незабележими.

Действайки бързо, той съблече униформата на полковника от Гестапо. Свали собствените си дрехи, прехвърли портфейлите, документите, ключовете и паспорта в гестаповската униформа. Събра дрехите си на вързоп и ги хвърли в банята, после навлече гестаповската униформа. Кройката не беше лоша, макар да се чувстваше странно скован, притеснен като в скафандър. Нагласи черната вратовръзка така, че да прикрие дупчиците от куршумите, и я фиксира с нацистката значка, която агентът бе използвал като игла за вратовръзка. Взе документите на полковника и пистолета му, които можеха да послужат. В аптечката на Дерек намери марля и лейкопласт. Бързо превърза раната на бедрото си и излезе от апартамента на Дерек, за да открие единствения човек, който можеше да го изведе бързо от Париж.

— Исусе! — викна Чип Нолън. — Всички са мъртви?

— Всички освен човека, когото познаваш като Джеймс — отвърна Корки с напрегнато изражение.

Той току-що бе влязъл в скромния апартамент в Осми район, който Бюрото използваше като една от няколкото тайни квартири в Париж.

— Мили Боже! — занарежда Нолън с покруса. — Кой го е направил? Кои копелета?

Коркоран отиде до прозореца и надникна на улицата.

— Затова се нуждая от помощта ти. Единият е застрелян. Но другите двама са удушени.

— Удушени?

— По същия начин като белгийския библиотекар миналата седмица, който също бе член на организацията ми. Предполагам, че е дело на един и същ убиец от СД. Но ми трябва потвърждение, пълна съдебна експертиза.

Нолън кимна.

— Опасно е, но ще опитам. Копелета!

Коркоран се дръпна от прозореца и бавно поклати глава.

— Това е тежък удар за дейността ни.

— Удар? Мили Боже, Корки, не мога да разбера как го правиш. Ти гледаш на света като на голяма шахматна дъска. За Бога, та това са човешки същества. Имат майки, бащи, вероятно братя и сестри. Имат имена. Нищо ли не означава за теб загубата на човешки живот?

— Абсолютно не — тросна се Корки. — Загубата на човешки живот из цяла Европа и САЩ. Нямам време за сантименталности във връзка със съдбата на шепа анонимни мъже, които са били наясно с рисковете, преди да се захванат с това. Аз съм загрижен за опазването на свободата на планетата. Индивидът винаги е подчинен на общото благо.

— Тези думи може със същия успех да бъдат изречени и от устата на Джо Сталин — каза Нолън. — Диктаторите говорят точно по този начин. Момче, ти наистина пикаеш лед. Наистина си безсърдечно копеле.

— Само когато го изисква работата.

— И кога е това?

— През цялото време, приятел. През цялото време.