Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Apocalypse Watch, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

АПОКАЛИПТИЧНИЯТ ЧАСОВНИК. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Магдалена КУЦАРОВА, Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [The Apocalypse Watch / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 638. Цена:: 6800.00 лв.ISBN: 954-733-036-5

художник: Буян Филчев

редактор: Камелия Вълова

консултант: Йордан Колев

коректор: Камелия Вълова

оформление: Калина Павлова

печат „Балкан-прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е от 1995 в две части.

 

Robert Ludlum

The Apocalypse Watch

Bantam books, 1995

New York Toronto London Sydney Auckland


„За всеки нормален човек организираното зло, извършено от нацисткия режим, е една неразгадаема тайна, подобна на черна дупка в морала; то сякаш отрича природните закони, макар и да е част от самата природа.“

Дейвид Ансен

„Нюзуик“, 20.XII.1993 г.

Рядко съм писал посвещение по-дълго от два-три реда, но сега е по-различно по очевидни причини:

На моята любима спътница от повече от четирийсет години Мери и нашите деца Майкъл, Джонатан и Глайнис, които проявиха сила, търпение и неподражаемо чувство за хумор (присъщо на нашето семейство). Те са изключителни и аз никога не бих могъл да им изкажа докрай своята любов и благодарност.

„Баща ви се възстановява след операцията.

Кой ще отиде да го донесе?“

На блестящия кардиолог, доктор по медицина Джефри Бендър и на изключителния сърдечен хирург доктор Джон Елефтеридис, както и на целия екип от отделението по сърдечно-съдова хирургия в болницата Йейл — Ню Хейвън, които проявиха ненадмината сръчност и загриженост (мнението, че аз съм чудесен пациент, може да се оспори, за съжаление, не много убедително).

На нашия племенник доктор Кенет М. Кърнс, изключителен хирург, който проявява към своя недотам безгрешен чичо търпение, достойно за мъчениците. Кен, благодаря ти! Благодаря и на брат му, доктора по ядрена физика Доналд Кърнс. Благодаря ти, Дон, за ежедневните телефонни разговори и посещения. Благодаря на докторите Уилям Прескънис и Дейвид „Дука“ Гризе от отделението по белодробни заболявания. Знам, че сте страхотни момчета и ще направя всичко възможно да се чувствам добре.

На нашите съседи И. С. „Изи“ Райдика и неговата съпруга Джанет, които винаги бяха готови да ни помогнат.

На докторите Чарлз Оугънбраун и Робърт Грийни от Спешното отделение на болницата „Норуолк“, Кънектикът, и на всички онези чудесни хора, които накараха тежко болния странник да повярва, че ще доживее до следващия ден. Това е несъмнен подвиг.

Накрая, въпреки всичките ми усилия да го запазя в тайна, благодаря на всички хора, приятели и непознати, които със сигурност считам за приятели, за всички писма и картички с добри пожелания. Получих ги с благодарност и жадно ги прочетох.

А сега нещо за разведряване: дори в най-мрачните ни моменти има нещо смешно. По време на съвсем нормалното сапунисване и къпане в дните преди и след операцията, любезната медицинска сестра ме обърна и с поглед, изпълнен с респект, каза: „Не се безпокойте, господин Л., ще продължа да ви уважавам“.

Амин. Още веднъж изказвам дълбоката си благодарност на всички. Готов съм да участвам в надбягването.

Робърт Лъдлъм

Пролог

По алпийската пътека високо в планините на Хаусрук, Австрия, бушуваха снежни виелици и свирепи северни ветрове, а долу в низините бе ранна пролет — минзухарите и нарцисите вече бяха напъпили. Всъщност тази пътека не водеше нито към граничен пост, нито към пропусквателен пункт между два планински района. А и човек не би могъл да я намери на нито една от общодостъпните карти.

Тя водеше към здрав и солиден мост, широк точно колкото да мине кола по него. Свързваше двата края на клисура, широка осемдесет фута. На няколкостотин фута под моста течеше приток на река Залцах. Ако човек минеше по моста и през лабиринта от дървета, щеше да стигне до тайно шосе. В просеката насред планинската гора се виеше стръмна пътека, която се спускаше цели седем фута надолу към затворена котловина. Там цъфтяха минзухари и нарциси. Пролетната равнина бе изпъстрена от зелени ниви и от още по-зелени дървета… Сред тях бяха скупчени ниски постройки с покриви боядисани напречно в наситено зелено. Невъзможно беше да се видят от високо — те просто се сливаха с планинския терен. Това бе главната квартира на Die Brüderschaft der Wacht, Братството на Пазителите — основателите на Четвъртия Германски Райх.

По моста вървяха два силуета, облечени в плътни канадки, кожени ушанки и здрави алпийски ботуши. Двамата мъже криеха лицата си от брулещия вятър и връхлитащия сняг. С несигурни стъпки те стигнаха другия бряг и този, който вървеше отпред, се обади:

— Не бих искал да минавам често по такъв мост.

Американецът изтръска снега от дрехите си, после свали ръкавиците, за да разтрие лицето си.

— Но ще ви се наложи, хер Ласитър, на връщане — възрази застаряващият германец с широка усмивка, докато също се опитваше да изтръска снега. Беше застанал под едно дърво, което донякъде го пазеше. — Не се тревожете, майн хер. Преди още да се усетите, ще бъдете там, където въздухът е много по-топъл и дори цъфтят цветенца. На тази височина все още е зима, а там долу е пролет… Хайде, колата ни пристигна. Последвайте ме!

В далечината боботеше мотор. Двамата мъже тръгнаха; Ласитър вървеше отзад. Те бързо закриволичиха между дърветата и стигнаха малка площадка, където ги очакваше превозно средство, подобно на джип, но много по-голямо и масивно, с много широки пневматични гуми с дълбоки грайфери.

— Кола, значи? — обади се американецът.

— Би трябвало да се гордеете, тя е amerikanisch[1]! Сглобена е по наши технологии във вашия щат Мичиган.

— Защо не в „Мерцедес“?

— Колкото по-наблизо, толкова по-опасно — отвърна германецът. — Искате ли да построите скрита крепост, не използвайте собствени материали. Това, което виждате, накратко казано е резултат от обединените усилия на много нации — или на техните най-алчни бизнесмени, ако трябва да бъдем точни. На тези, които укриват доставките и клиентите си заради огромната печалба. Разбира се, след като получат доставките, печалбите се превръщат в бомба със закъснител, защото производството трябва да продължи, а пласментът да стане още по-таен. Такъв е животът.

— Убеден съм в това — усмихна се Ласитър и свали шапката си. Косата му беше мокра от пот. Беше висок почти шест фута и бе прехвърлил четирийсетте — годините му личаха по посребрените слепоочия и бръчките в ъгълчетата на хлътналите му очи. Лицето му бе издължено, с изострени черти. Той вървеше към колата, на няколко крачки пред спътника си. Но нито спътникът му, нито шофьорът забелязваха, че той непрестанно бърка из джоба си, внимателно изважда ръка и пуска метални топчета по засипаната със сняг трева. Само това правеше през последния час, откакто бяха слезли от камиона и поели по междуселския алпийски път. Всяко топче излъчваше радиация, лесно доловима с ръчен скенер. Там, където бе спрял камионът, мъжът бе откачил от колана си един електронен радиоизлъчвател. Престори се, че пада, и го пъхна между две скали. Сега имаше ясна следа. Броячът на тези, които го следваха, щеше да отчете на това място върхова стойност, придружена с остро, пронизително пищене.

Професията на мъжа, наречен Ласитър, бе изключително рискована. Той беше таен агент на Американските служби за сигурност. Владееше много езици, а името му бе Хари Латъм. В светая светих на Управлението го наричаха с кодовото име Жилото.

Пътуването надолу към долината зашемети Латъм. Той бе изкачвал няколко планини с баща си и по-малкия си брат, но те бяха някакви ниски, полегати хълмчета в Нова Англия и изобщо не приличаха на тази планина. Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-очебийни бяха промените: променяха се цветовете, миризмите, подухваше все по-топъл ветрец. Сам на задната седалка на големия открит джип, той извади всички заредени топчета от джоба си — сега беше чист. Вълнуваше се: дългогодишният опит го бе научил да контролира вълнението си, но главата му бе пламнала. Там беше! Той го бе открил! Когато стигнаха равнината, дори той, Хари Латъм, беше смаян от откритието си.

Трите квадратни мили котловина всъщност представляваха съвършено замаскирана военна база. Покривите на разнородните едноетажни сгради бяха боядисани така, че се сливаха с пейзажа; цели парцели от полето бяха покрити с мрежа от въжета, издигаща се на височина петнайсет фута, а пространството между въжетата и коловете беше покрито с обтегнато зелено полупрозрачно покривало — получаваха се коридори, които свързваха отделните части. По тези покрити алеи се стрелкаха сиви мотоциклети с кошове. Водачите и пътниците им бяха в униформи, а тук-там се виждаха групи от мъже и жени, които упорито тренираха или бяха потънали в на пръв поглед академични занимания: преподаватели пишеха по черни дъски пред зигзагообразно подредени банки със студенти. Тези, които играеха гимнастика или тренираха ръкопашен бой, носеха оскъдно облекло — потници и шорти; другите, които слушаха лекции, бяха облечени в зелени работни комбинезони. Това, което порази Хари Латъм, бе усещането за непрекъснато движение. В долината цареше напрежение, което внушаваше страх — но и Brüderschaft[2] внушаваше страх, а тук беше неговото леговище.

— Красиво е, nicht wahr[3], хер Ласитър? — възкликна застаряващият германец от мястото си до шофьора, когато наближиха шосето в дъното и влязоха в коридор от въжета и зелен брезент.

— Unglaublich[4] — съгласи се американецът. — Phantastisch[5]!

— Бях забравил, че добре говорите езика ни.

— Сърцето ми е тук. Винаги е било тук.

— Natürlich, denn wir sind im Recht[6].

— Mehr als das, wir sind die Wahrheit[7].

— Да, да, разбира се — съгласи се германецът и се усмихна безизразно на Александър Ласитър, чието истинско име бе Хари Латъм, роден в Стокбридж, Масачузетс. — Отиваме право в Oberbefehlschaber[8]. Kommandant[9] няма търпение да се запознае с вас.

Латъм помисли, че двайсет и двата месеца мъчителна нелегална работа щяха да се окажат плодоносни. Почти трите години, в които той бе изграждал и живял нечий чужд живот, бяха към своя край. Непрекъснатите влудяващи изтощителни пътувания из Европа и Средния Изток, изчислени с точност до часове и дори до минути, в които трябваше да бъде на определено място в нужното време, за да могат други да се закълнат в живота си, че са го виждали. И мръсотията на света, срещу която се бе борил — търговци на оръжие без съвест, чиито безмерни печалби се измерваха в танкери кръв; магнати от химическата промишленост, които поколения наред убиваха и осакатяваха деца по целия свят; продажни политици и дори държавници, които извъртаха и изкривяваха закони в полза на силните на деня — всичко свърши. Купища пари, достойни за Гаргантюа, които нямаше вече трескаво да се изсипват в швейцарски банки-перални, тайни номера и спектрографски сигнатури — всичко това бе част от смъртоносната игра на международния тероризъм. Личният кошмар на Хари Латъм, в който бе живял прекалено дълго, бе свършил.

— Пристигнахме, хер Ласитър — обади се германският спътник на Латъм, когато планинският джип спря пред масивна врата под кръстосаните въжета на зеленото покривало. — Тук е много по-топло и приятно, nicht wahr?

— Разбира се — отвърна тайният агент на ЦРУ и се измъкна от задната седалка. — Всъщност, доста се изпотих в тези дрехи.

— Вътре ще си свалим горните дрехи и преди да тръгнете обратно, вашите ще са изсъхнали.

— Ще ви бъда много благодарен. До довечера трябва да се върна в Мюнхен.

— Да, разбирам. Елате, командирът е тук.

Докато двамата приближаваха черната масивна дървена врата с алена свастика по средата, се чу свистящ звук. Горе, над полупрозрачното покривало, се мярнаха белите крила на глайдер[10], който стремително се спускаше в спирала към долината.

— Ето още едно чудо, хер Ласитър. Самолетът-майка го е пуснал от височина приблизително хиляда и триста фута. Natürlich[11], пилотът трябва да бъде изключително опитен — ветровете са толкова страшни и непредсказуеми. Това се използва само в наложителни случаи.

— Разбрах как каца. А как излита?

— С помощта на същите тези ветрове, mein Herr[12], и на заменяеми допълнителни ракети. През трийсетте години ние, германците, създадохме най-модерната флота от глайдери.

— Защо не използвате обикновени малки самолети?

— Много лесно се засичат. Глайдерът може да излети от нива, от обикновено пасище. Самолетът има нужда от гориво, от поддръжка и грижи, често и от план на полета.

— Phantastisch — повтори американецът. — И, разбира се, глайдерът почти или съвсем няма метални части. Пластмасата и брезентът трудно се засичат от радарите.

— Така е — потвърди нацистът от новото поколение. — Не е съвсем невъзможно, но е извънредно трудно.

— Невероятно! — възкликна хер Ласитър, когато спътникът му отвори вратата на главната квартира. — Вие всички заслужавате поздравления. Изолацията ви е много добра, както и охраната. Великолепно!

Преструвайки се, че се чувства като у дома си, което далеч не беше така, Латъм огледа огромната стая. Тя бе претъпкана със сложна компютърна техника, край стените бяха наредени бюра с терминали, пред които се бяха наредили оператори в колосани униформи — почти равен брой мъже и жени… Мъже и жени — в това имаше нещо странно или най-малкото ненормално. Какво? И изведнъж разбра.

За непредубедения човек операторите изглеждаха млади, на възраст около двайсет и няколко години, предимно руси или светлокоси, с чисти загорели лица. Бяха невероятно привлекателна група.

— Всеки от тях е експерт, господин Ласитър — обади се непознат монотонен глас зад гърба на Латъм.

Американецът рязко се обърна. Новодошлият беше мъж, който изглеждаше точно на годините си, носеше маскировъчен комбинезон и шапка на офицер от Германския Вермахт. Беше влязъл безшумно през отворената врата вляво.

— Генерал Улрих фон Шнабе, имам честта да бъда ваш домакин, mein herr — представи се той и протегна ръка. — Посрещаме една жива легенда. Каква чест!

— Много сте любезен, генерале. Аз съм само един бизнесмен, който има рязко определени политически пристрастия, ако може така да се каже.

— Без съмнение — резултат от дългогодишни международни наблюдения.

— Не е грешка, ако се формулира така. Някои смятат, че Африка е първият земен континент; но докато другите са се развивали в продължение на няколко хиляди години, Африка си е останала Тъмния, Черния континент. Сега северните й брегове са пристанища на също толкова низши хора.

— Добре казано, хер Ласитър. И все пак вие сте направил милиони, а според някои милиарди, обслужвайки чернокожи и цветнокожи.

— Защо не? Доволен съм, че им помагам да се изколят взаимно.

— Wunderbar[13]! Колко красиво и дълбокомислено казано… Забелязах как изучавате нашата тукашна група. Можете сам да видите, че всички тук до един са с арийска кръв. Чиста арийска кръв! Както и всички останали в долината. Всеки един е внимателно проучен: родословието им е проследено, а предаността им не подлежи на съмнение.

— Мечтата на „Лебенсборн“! — тихо и почтително отбеляза американецът. — Развъдници, ферми или всъщност имения, ако не греша, в които най-добрите офицери на SS да се съвкупяват със силни тевтонски жени…

— Айхман е направил проучвания. Установено е, че северногерманската жена притежава не само най-добрата костна структура в Европа, но и изключителна сила и вродена склонност към подчинение на мъжа — прекъсна го генералът.

— Истинска висша раса — заключи Ласитър с възхищение. — Осъществена ли е тази мечта?

— До голяма степен — тихо каза фон Шнабе. — Ние вярваме, че много от хората тук, ако не и по-голямата част, са деца на онези деца. Откраднахме списъците на Червения Кръст в Женева и посветихме дълги години на проучване на всички семейства, в които са били изпратени деца от „Лебенсборн“. Тези, а и други, които ще съберем от цяла Европа, са зоненкиндер, Децата на Слънцето. Наследниците на Райха!

— Невероятно!

— Ние сме навсякъде и навсякъде избраните откликват, защото се е формирала същата ситуация. Същата, както през двайсетте години, когато сходството на договорите от Версай и Локарно довежда до икономически колапс на Ваймарската република и до прилив на нежелани елементи в Германия; по същия начин и падането на Берлинската стена доведе до хаос. Сякаш огромен пожар е връхлетял нацията — несметно количество, безброй низши неарийци пресичат границата ни, отнемат работата ни, петнят морала ни, превръщат жените ни в курви, защото там, откъдето идват, това се смята за напълно нормално. Но то е абсолютно ненормално и трябва да се спре! Ще се съгласите, разбира се.

— Та за какво друго ще съм тук, генерале? Изпратих ви милиони за вашите нужди от банките в Алжир през Марсилия. Действах с кодовото име Frere — Brüder[14]. Предполагам, че ви е познато.

— Затова нека ви прегърна най-сърдечно в името на цялото Братство.

— Така, а сега ще ви поднеса моя последен дар, генерале, тъй като повече няма да имате нужда от мен… Четирийсет и шест ракети „Круз“, иззети от арсенала на Саддам Хюсеин и погребани от офицерския му корпус — те предчувствали, че той няма да оцелее. Бойните им глави могат да носят и мощни експлозиви, и химически товар — газове, които могат да парализират цели градски квартали. Разбира се, освен бойни глави подаръкът ми включва и установки за изстрелване. Платил съм двайсет и пет милиона американски долари за тях. Вие ще ми платите колкото можете и ако е по-малко, аз ще приема загубата за чест.

— Вие наистина сте един изключително достоен човек, майн хер.

Внезапно входната врата се отвори и в стаята влезе човек в чисто бял гащеризон. Той се огледа, забеляза фон Шнабе, замарширува право към него и подаде на генерала запечатан кафяв плик.

— Това е — каза човекът на немски.

— Danke[15] — отговори фон Шнабе, отвори плика и извади оттам малък найлонов пакет. — Вие сте чудесен Schauspieler[16] — чудесно се превъплъщавате в роли, хер Ласитър, но като че ли сте изгубил нещо. Нашият пилот току-що ми донесе това — генералът изсипа в ръката си съдържанието на пакета. Това бе радиоизлъчвателят, който Хари Латъм бе пъхнал между скалите край планинския път, няколко мили над долината.

Преследването завърши. Хари бързо вдигна ръка към дясното си ухо.

— Спрете го! — изкрещя фон Шнабе.

Пилотът сграбчи ръката на Латъм и силно я изви назад.

— Никакъв цианкалий няма да получиш, Хари Латъм от Стокбридж, Масачузетс, САЩ. Имаме други планове относно теб. Великолепни планове!

Бележки

[1] американска — нем.

[2] Братството — нем.

[3] нали така — нем.

[4] невероятно — нем.

[5] фантастично — нем.

[6] Естествено, понеже ние сме прави — нем.

[7] Повече от това, ние сме истината — нем.

[8] главното командване — нем.

[9] командир — нем.

[10] малък безмоторен самолет на въздушна възглавница

[11] естествено — нем.

[12] господине — нем.

[13] чудесно — нем.

[14] брат — фр. и нем.

[15] благодаря — нем.

[16] актьор — нем.