Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (20)

18

— Лана — прошепна той.

Тя примигна, учудена, че го вижда, и все пак не беше съвсем изненадана. Преди да възстанови самообладанието си и да направи неодобрителна физиономия, Меткалф успя да долови за част от секундата бегъл поглед, който издаде приятна изненада.

— Стива? — Личеше си, че се мъчи да звучи студено и укорително. — Но… ние се разбрахме — в парка „Соколники“ утре привечер.

— Не можех да чакам.

Тя поклати глава, усмихвайки се глупаво.

— Погледни се на какво приличаш! Какво се е случило с най-елегантно облечения мъж в Москва?

Той знаеше, че изглежда ужасно. По косата, палтото и сивия му костюм бяха полепнали сламки и вонеше на кон.

— Виждаш ли докъде ме докара, душа!

— Отивам да пояздя. Напоследък това е едно от малкото ми удоволствия.

— А германският ти приятел?

Тя се намръщи.

— Той рядко става от леглото преди обед. Дори няма да забележи, че ме няма. Всички в къщата спят.

— Тогава предполагам, че нямаш нищо против да дойда с теб?

Тя приведе глава.

— Не.

Бързо оседла коня. Меткалф се справи не по-зле от нея. Майка му гледаше коне и той се научи да язди едва ли не още с прохождането. Но се изненада от сръчността на Лана. Струваше му се, че тя отскоро се занимава с коне.

„Толкова се е променила“ — помисли си той.

През гората се виеше конска пътека, която не беше забелязал досега. Отдавна не беше разчиствана и от време на време по някой храсталак ги шибваше, докато яздеха. Меткалф остави на нея да определя темпото. Стигнаха до място, където пътеката се разширяваше. Лана се приведе, издаде цъкащ звук, притисна с крака кафявия арабски кон и го пришпори в лек галоп.

Тя яздеше, все едно че цял живот беше правила само това. Пътеката се разшири още повече и сега можеха да препускат един до друг. След малко пак се стесни и Лана излезе отпред. Топлината се разля по тялото му, подейства му успокоително. Няколко минути яздиха мълчаливо. Ритмичният галоп го унесе. Почувства се като в миналото. Страхът, ужасът, подозренията изчезнаха. Наблюдаваше изваяната й фигура. Изглеждаше като продължение на коня. Идеалните черти на лицето й изпъкваха на фона на пъстрата забрадка, а спокойствието подчертаваше красотата й. Тъгата, която тя излъчваше преди, я нямаше. Господи, та той я обичаше!

Не след дълго теренът стана познат. Той извика, за да привлече вниманието й, изваждайки я от унеса й. Посочи към гъстата гора, през която избяга предната нощ. Бяха минали само четири или пет часа, но имаше чувството, че е било много отдавна. Тя се смути, но го последва. Забавиха ход, навлизайки между дърветата. След няколко минути му викна:

— Там няма пътека.

— Знам.

— Няма да е лесно. По-добре да се връщаме.

— Трябва да намеря нещо. Няма да отнеме дълго време.

Скоро стигна до дървото, белязано с червена боя, и позна къде се намират.

— Почакай за минутка.

Слезе от коня и започна да търси мястото, където струпа клони и мъх, за да скрие радиостанцията. Но онова, което видя, беше неочаквано. Беше разчистено до гола почва, огромният плосък камък — отместен, а дупката, изкопана от Роджър, зееше празна. Радиостанцията я нямаше.

Меткалф веднага се досети какво се е случило и се ужаси. Новобранецът от патрулната група се е върнал по стъпките си. Нямаше друго обяснение. Засегнат от подигравките на по-старшите, е решил да докаже, че видяното от него не е било елен. Претърсил е гората. Радиостанцията беше скрита добре, но той е съсредоточил вниманието си към мястото, където първоначално беше забелязал нарушителя, и по някакъв начин я беше открил. Извадил е апарата победоносно пред очите на другарите си, доказвайки, че е бил прав през всичкото време, и така си е отмъстил за обидите. А това означаваше, че сега патрулът от НКВД са наясно какво са преследвали през гората — не елен, не обикновен нарушител, а шпионин. Истински шпионин — разкритие, което щеше да им донесе повишение и да предизвика ефекта на бомба в щабквартирата на НКВД на „Лубянка“. Модерна радиостанция, британско производство! Доказателство, че в Москва действат шпиони! На „Лубянка“ лампите сигурно бяха светили през цялата нощ, имало е извънредни заседания, неистови телефонни обаждания, спешни повиквания.

Изведнъж всичко се обърна. НКВД щеше да организира хайка за шпионин или за шпионска мрежа, като при хлебарките — щом се появи една, без съмнение има още.

За него не беше безопасно да стои на мястото, където бяха открили радиостанцията. Щяха да изпратят хора да дебнат скришом за шпионина, когато се върне. Като при престъпниците, за които се твърди, че винаги се връщат на местопрестъплението.

Трябваше да се измита оттук час по-скоро!

Меткалф се върна бързо при Лана и конете. Метна се на седлото. Тя явно забеляза, че е напрегнат.

— Скъпи, какво не е наред?

— Нищо — отговори той сдържано. Пое поводите, за да потегли конят обратно през гората към пътеката. След няколко секунди добави: — Нищо не е наред.

Лана се вторачи в него, после кимна разбиращо.

— Добре дошъл в СССР — каза тя с мрачна, многозначителна усмивка.

Върнаха се на пътеката и потеглиха обратно към дачата. Сега водеше Меткалф. Пред конюшнята слязоха от конете и ги вкараха вътре. Лана напълни кофа с вода от чешмата с ръчна помпа. Конят й я изпи жадно. После наля още една кофа вода и я постави пред коня на Меткалф, той също утоли жаждата си. Животните я познаваха, доверяваха й се. Тя свали седлото и го отръска, преди да го закачи, махна юздата и я прибра на мястото й. Работеше бързо, с вещина и през всичкото време му гукаше гальовно, галеше го. Откачи хавлиена кърпа от закачалката и избърса нежно коня, за да възстанови кръвообращението на гърба му. После започна да го реши с мека четка. Меткалф направи същото. Работеха мълчаливо, но това не беше неловко мълчание. Усещаше се съпричастност, като при стари приятели, които нямат нужда да говорят. След като прегледа копитата на коня за камъчета, тя го отведе в клетката му.

Докато той затваряше клетката на другия кон, забеляза, че тя се бе доближила до него, сякаш искаше да му каже нещо.

Вдигна нагоре към него глава, а очите й бяха пълни със сълзи. Протегна и двете си ръце и обгърна с тях лицето му. Устните й се разтвориха, когато докоснаха неговите. Усещаше влагата от сълзите й, които се стичаха по кожата му. Цялата трепереше. Свали ръцете й и започна да я прегръща, да я милва, докато се целуваха със страст, която го удивляваше. Притисна я силно към себе си. Ръцете й масажираха таза и хълбоците му, а той доближи едната си ръка към гърдите й. Изведнъж тя се дръпна от него.

— О, Боже, Стива — прошепна с тъжен глас. — Вземи ме. Моля, те. Люби ме.

За легло им послужи конски чул, метнат набързо върху няколко бали слама. Беше твърдо и не много удобно, но в изблика на неустоима страст не забелязваха нищо. Любиха се бързо и без да продумат, полуразсъблечени. Също толкова бързо се облякоха от страх да не ги заварят. Докато се обличаше, Лана изтананика нещо.

— Какво беше това? — попита Меткалф.

— Кое какво беше!

— Тази песен. Прозвуча ми познато.

Тя се засмя.

— Колко силни са ръцете ти, когато ме прегръщаш.! По някаква причина тази песен изплува в съзнанието ми.

— Красива е. Остава ли уговорката ни за утре вечер?

— Да, разбира се. Защо не?

— Рудолф няма ли да заподозре?

— Моля те — каза тя с плачлив тон. — Така добре не съм се чувствала от толкова дълго време. Защо трябва да споменаваш името му?

— А какво правиш при него? Знам, че не го обичаш. Не разбирам.

— Има много неща, които не разбираш, Стива.

— Обясни ми ги — каза той и хвана ръката й.

Тя прехапа долната си устна.

— Нямах избор.

— Не си имала избор? Човек винаги има избор, миличката ми.

Тя поклати бавно и тъжно глава, а в очите й отново пробляснаха сълзи.

— Не и когато е затворник, дорогой мой. Не и когато е заложник.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл…

— Става дума за баща ми. Той знае колко много обичам баща си и че съм готова на всичко, за да го предпазя.

— Фон Шюслер заплашва баща ти?

— Не, не открито. Той… той има документ. Лист хартия, който може да убие баща ми. Да причини ареста или екзекутирането му.

— Лана, какво, по дяволите…?

— Чуй ме. Моля те, изслушай ме! — Тя хвана ръката му и я стисна силно между дланите си. — Чувал си за прочутия червеноармейски генерал Михаил Николаевич Тухачевски, великия герой на революцията, нали?

— Чувал съм името му, да.

— Той отбраняваше Москва през 1918 г., превзе Сибир през 1920. Велик, предан военачалник. Оглавяваше Генералния щаб на Съветската армия. Беше стар приятел на баща ми. Няколко пъти сме се събирали на вечеря заедно със семейството му. Баща ми го боготвореше. Имаше снимка, на която са двамата с Тухачевски, която държеше на видно място върху пианото.

Тя замълча за миг, пое дълбоко дъх.

— Една нощ през май — преди три години, през 1937 — спях, когато чух звънеца на входната врата. Помислих си, че е някой негодник, хулиган или пияница, така че се обърнах и покрих главата си с възглавницата. Но звъненето продължи. Погледнах си часовника. Беше полунощ. Накрая звънецът спря и аз отново заспах. Имах важно представление на следващата вечер — играех в „Спящата красавица“. Трябва да бе минал час, когато отново се събудих. Този път от викове. Гласът на баща ми. Станах от леглото и се заслушах. Гласовете идваха откъм кабинета на баща ми. Той спореше с някого. Отидох до кабинета, но спрях пред вратата. Баща ми беше вътре по халат и разговаряше оживено с Тухачевски. Първата ми мисъл беше, че маршал Тухачевски се кара за нещо с баща ми и ужасно се ядосах. Стоях там и подслушвах. Но скоро разбрах, че не се карат въобще. Баща ми беше гневен, толкова гневен никога не го бях виждала, но не на своя приятел Михаил Николаевич. Беше бесен заради Сталин. Самият Тухачевски не се гневеше, гласът му бе някак тъжен, покорен, почти траурен.

Погледнах през ъгълчето на вратата и останах поразена, когато видях, че косата на Тухачевски беше побеляла. Само две седмици по-рано си беше черна. Явно му се беше случило нещо ужасно. Отдръпнах се внимателно, за да не ме видят. Знаех, че ако разберат, че съм там, че ги чувам, щяха да спрат да говорят. А усещах, че каквото и да обсъждаха, беше сериозно, опасно и баща ми никога нямаше да сподели с мен. Той, както знаеш, винаги се опитва да ме предпазва.

— Не защото не те уважава, мила. А защото те обича.

— Да. Разбрах това, макар че дълги години се ядосвах, че се държи с мен като с малко дете. Заслушах се в Тухачевски, който разказваше на баща ми, че Сталин и неговият НКВД са разкрили голям заговор в армията. Сподели, че от НКВД го следят по лична заповед на Сталин. Според слуховете Сталин имал солидни доказателства, според които част от висшите военни готвели тайна конспирация, заговор, в сътрудничество с германското висше командване да извършат държавен преврат и да свалят Сталин. И че сред заговорниците е и самият Тухачевски.

— Това е лудост.

— Дали е така? Не знам истината. Знам, че когато татко и той си говореха приятелски, и двамата бяха съгласни, че Сталин е опасен човек. — Тя снижи гласа си и започна да шепти. — Баща ми ненавижда Сталин. Знам това. Той не позволява името му да се споменава у дома. Но публично хвали генералния секретар като останалите. Въздига го до небесата, когато някой друг го слуша. Не е глупав. Но го мрази. А също и Тухачевски.

— И какви са били „солидните доказателства“, с които е разполагал Сталин? Това въобще беше ли разкрито?

— Никога публично. Но хората говореха. Твърди се, че някакви документи, получени в Прага от чехите, били представени на НКВД. Сред тях имало писма на въпросните съветски офицери, писани до германците, искали тяхната подкрепа за свалянето на Сталин. Подписи, печати, всичко било проверено. Едно от писмата било подписано лично от Тухачевски.

— Той е писал такова писмо?

— Разбира се, той отричаше, но казваше, че това е без значение и че при всички случаи ще го арестуват заедно с другите.

— Той е предупреждавал баща ти?

— Това вероятно е било една от причините за идването му у дома. Баща ми го посъветва да пише на Сталин, за да изчисти недоразумението. Тухачевски каза, че вече го е направил, но не е получил отговор. Той настояваше, че дните му са преброени и се страхуваше не само за собствения си живот, но и за живота на семейството си. Беше отчаян.

На следващата сутрин попитах баща си кой е идвал през нощта. Той естествено отказа да ме информира. Каза ми, че това не ме засяга. Но аз забелязах, че беше махнал снимката, на която бяха заедно с Тухачевски. След няколко дни Тухачевски и още седмина висши офицери бяха арестувани. Съдиха ги тайно. Процесът им продължи само три часа. Признаха ги за виновни в шпионаж и измяна срещу отечеството.

Ръцете й се впиха в неговата толкова силно, че чак го заболя. Но Меткалф само кимна и продължи да слуша.

— Всички си признаха — добави тя. — Но признанията им бяха фалшиви. По-късно научихме, че са ги измъчвали, а после им казали, че е единственият начин да си спасят живота и което е по-важното, живота на близките си, че като подпишат признанията си, според които са заговорничели с германците. Екзекутираха ги на „Лубянка“. Не в мазето, между другото, а в двора по светло. Били докарани камиони на НКВД да заглушават с рева на моторите си стрелбата.

Тя дълго мълча. Меткалф също не продума. Единствено се чуваше спокойното дишане и пръхтенето на конете.

— Преди да умрат — продължи най-после тя с треперещ глас, — извикали „Да живее Сталин“.

Меткалф поклати глава. Прегърна я през раменете, притисна я силно.

— И, разбира се, това не беше краят, а началото на кървав водопад. Повечето от трийсет хиляди военни бяха прочистени. Генерали, армейски маршали, стотици дивизионни командири, всички адмирали от флота.

— Лана, какво общо има тази ужасна история с теб?

— Баща ми — прошепна тя — беше един от малцината генерали, които не арестуваха.

— Защото не е бил замесен.

Тя притвори очи. Лицето й изглеждаше съкрушено от болка.

— Защото не го хванаха. А може би защото е имал късмет. Стават такива неща.

— Не са го „хванали“? Да не искаш да кажеш, че баща ти е бил заговорник срещу Сталин?

— Изглежда малко вероятно. И все пак той често споделя с мен, че ненавижда Сталин. Нямам друг избор, освен да му вярвам.

— Но той не ти е казал никога, че е участвал в заговора, нали?

— Не, никога не би го направил. Казах ти, той се опитва да ме предпазва. Една-единствена дума за вината му и ще го екзекутират по бързата процедура. Сталин не би помилвал никого.

— А защо си толкова сигурна?

Изведнъж тя се отскубна от прегръдката му. Отиде при кафявия кон и започна да го гали по хълбоците с празен, отсъстващ поглед. Явно искаше да премълчи нещо изключително болезнено. След няколко минути, без дори да погледне към Меткалф, тя пак заговори:

— Преди няколко месеца ме поканиха на прием в германското посолство. Беше много екстравагантно, както германците обичат да организират подобни неща. И естествено, те винаги канят елитно общество, което означава известни актьори и балетисти. Честно казано, ходя по такива места само за да похапна. Наистина! Срамувам се да го призная, но е вярно. До мен приближи германски дипломат и ме попита дали съм дъщеря на прочутия генерал Михаил Баранов.

— Фон Шюслер…

Тя кимна.

— Зачудих се защо ме пита. Баща ми сега работи в Комисариата на отбраната и макар че службата му е най-обикновена чиновническа, трябва да внимавам винаги с кого разговарям. Предупредени сме, че шпионите са навсякъде. Оказа се, че е запознат в подробности с военната кариера на баща ми. Знаеше повече неща и от мен. Спомена, че би искал да говори с мен насаме, че има да сподели с мен нещо, което много ще ме заинтригува. Аз наистина бях заинтригувана, какъвто бе замисълът му. Отнесе питиета ни в единия ъгъл на стаята и седнахме далеч от останалите. Фон Шюслер беше очевидно културен човек, доста по-различен от повечето нацистки грубияни, които съм срещала. Но ми беше безразличен, изглеждаше арогантен и самовлюбен, далеч от онова, което човек нарича чаровен човек. Но той говореше безцеремонно, фамилиарно, а аз слушах. Каза ми, че имал приятел от ученическите си години, който служел в СС и който му показал нещо много любопитно, свръхсекретно досие, свързано с неколцина високопоставени членове на съветската армия. Някои от документите се намирали вече в ръцете на Сталин, но имало още.

— О, Господи, Лана, дорогая. Какъв ли ужас си изпитала.

— Сигурно е прочел страха по лицето ми. Не мога да пазя самообладание. Веднага се изчервявам, не ме бива да крия чувствата си. Нищо не казах, направих се, че знам за какво говори, но той усещаше ужаса ми. Боже мой, Стива! Каза, че имало още писма в досието, имена, за които Сталин не знаел. СС, довери ми той, обича да разполага с компрометираща информация и да я използва, когато се наложи, като коз при игра на карти.

— Копелето те е заплашило.

— Но нищо вулгарно, Стива. Нищо явно. Всичко беше спокойно, изтънчено и недоизказано. Фон Шюслер заяви, че не вижда причина, поради която тази изобличителна информация трябва да попада в ръцете на НКВД. Миналото си е минало — каза ми той и после ме попита съвсем спокойно дали не намирам всичко това за любопитно.

— Колкото и изтънчено да се е държал, той явно те е изнудвал.

— И видиш ли, той само желаел да ме заведе на вечеря.

Намирал ме за интересна и искал да се опознаем.

— Това копеле Разбира се!

Сега му стана ясно, призля му.

— Естествено, аз отидох на вечеря с него. И отново на следващата вечер.

— Нямала си избор — каза й Меткалф нежно. — Не е било възможно да откажеш.

Тя сви рамене.

— Бих направила всичко да опазя баща си. Както би постъпил и татко, за да предпази мен. Дори ако това означава да прекарвам нощите с мъж, който е досаден или отблъскващ за мен. Ние, руснаците, често правим далеч по-отвратителни неща, за да спасим любимите си хора. Хората лъжат и стават предатели, доносничат за най-близките си приятели в НКВД. Други отиват в гулаг. Получават куршуми в тила. Това, че спя с Рудолф фон Шюслер, е най-малкото, което мога да направя. Готова съм и на още по-ужасни неща, ако се наложи, за да спася живота на баща си.

— Когато дойдох при теб зад кулисите в Болшой, ти се уплаши, нали?

Тя го погледна и Меткалф видя как сълзите се стичат по бузите й.

— Там е пълно с доносници и клюкари. Ако стигне до него и една думичка, че бившият ми американски любовник се е върнал в Москва, се страхувам, че ревността му може да избие в ярост. И той може да изпълни заплахата си. Ще хвърли баща ми на онези вълци в НКВД. О, Стива, обичам те колкото самия живот. Но не можем да бъдем заедно.

Меткалф почти не чуваше какво му говори. Умът му трескаво работеше, сменяше като в калейдоскоп подвижните парченца цветно стъкло и ги съединяваше в пореден модел, едно след друго. Бащата на Лана, виден генерал от съветската армия, оттеглил се от активна служба, но все още на работа в Комисариата на отбраната. Германският й любовник, човек, близък с посланика на нацистите Фон Шуленбург. Необичайна верига от брънки, свързани от амбиция, принуда и сила. Верига, с която бе окована любимата му Лана, но не беше ли верига, която можеше да се използва!

Дали Корки не беше имал именно това предвид?

Пулсът на Меткалф се ускори. Изправи се, наведе се над нея, обгърна я с ръце, за да я утеши. Тя се отпусна в прегръдките му, сякаш се разтвори в него, а тялото й се разтърси от дълбоки ридания. Минутите минаваха. Той я държеше, тя плачеше. Нищо друго не желаеше повече от това да държи в ръцете си Лана, а в интерес на истината, той не можеше за момента да направи нищо повече за нея, освен да я държи. Това бе всичко, което желаеше и тя. Все още притиснати един в друг, тя наруши мълчанието:

— Знаеш ли, любими мой, никой не може да ми помогне, както никой не може да помогне на моя народ.

— Може и да не е така — каза Меткалф, а мислите му блуждаеха. — Може и да не е така.

Симфонията от миризми изпълни цигуларя, както ставаше винаги, когато излезеше някъде и особено на непознато място. Подушваше крема „Нивея“, който дребничкият бюрократ явно използваше вместо сапун за бръснене, тютюна му за лула „Обел“, тоника за коса с розмарин, с който си мажеше темето в напразен опит да предотврати оплешивяването си, но беше твърде късно. Усещаше миризмата на вакса, с която консулският служител си беше лъснал обувките. Разпозна маркато „Ердал“, която се продавашес безплатни картички за детелини или глайдери или любимите му исторически животни. Спомни си с удоволствие красивите цветни рисунки на динозавър, археоптерикс, плезиозавър, подскачащи в праисторическата биоценоза. Това бе един от малкото щастливи спомени от детството му.

За жалост повечето от миризмите, които атакуваха чувствителната му носова мембрана, бяха далеч от приятни. Той подушваше следите от мъчителния за храносмилането на бюрократа обяд. Мъжът беше ял наденица с туршия от зеле и беше изпуснал газове, малко преди цигуларят да влезе. Те се бяха разнесли до голяма степен, но не съвсем.

— Колко време ще ви е необходимо? — попита Клайст. — Интересуват ме само имената на британците и американците, които са пристигнали в Москва през последните седем дни. Едва ли са много.

Цигуларят искаше да знае само дали някой си Даниел Ейхен е пристигнал в Москва през последните няколко дни.

Разбира се, беше напълно възможно, дори по-вероятно Ейхен да е влязъл под друго име. Но по какъвто и начин да беше пристигнал шпионинът в страната, един списък беше добро начало. Той щеше да скъси значително времето му да обикаля от хотел в хотел, да разпитва за новопристигнали гости, да прави очни ставки.

Разговорът му с този човек беше загуба на ценно време, но военният аташе генерал Ернст Кьостринг, с когото всъщност трябваше да се срещне, нямаше да е в града почти през целия ден и го помоли да предаде искането си на този подлизурко.

Чиновникът, изглежда имаше готови извинения за всичко, беше майстор по отношение на протакането — едно от уменията, които владееха повечето служители в германското външно министерство. За десет минути той изля истински порой от причини, с които се обосноваваше защо не може да помогне. Клайст често се сблъскваше с подобно отношение от външнополитическите служби, особено когато си имаха работа с СД, която ненавиждаха.

На Клайст не му пукаше от това, че мразят СД. Това, че се страхуваха от СД, беше дори от полза. Така стояха нещата и с това дребно чиновниче, ухаещо на тоник за коса с розмарин и пръдня: Той ме презира, но го е шубе от мен. Подобни писарушки с отпуснати задници и дребни душички го отвращаваха. Те бяха страхливи и обидчиви, мислеха се за по-важни от хора като цигуларя, но в действителност не бяха нищо повече от врабчета, които се носеха във въздушната струя на орела, мишки, които се криеха в бърлогата на лъва. Тия виртуози на бумащината, колко сиво бе ежедневието им, колко нищожен животът им. Те не разбираха и никога не можеха да разберат съвършенството, което Клайст и неговият наставник Райнхард Тристан Еуген Хайдрих познаваха: възвишеността от красивата музика, която просълзява. Или също толкова възвишеното чувство от отнемането на живот, което бе друг вид музика: отмерена, ритмична, контролирана, изискваща не само умение, но и инстинкт, талант.

Клайст не можеше да устои на изкушението да се вторачи в гърлото на чиновника, докато той преглъщаше и се оправдаваше защо е невъзможно да изпълни искането му. Как те не могат да помогнат НКВД да изготви такъв списък, как не могат да си сътрудничат със съветското разузнаване, което работело срещу тях, подозирали ги, независимо от официалните твърдения за политиката им… Клайст наблюдаваше как мърда адамовата ябълка на човека, тироидният хрущял на ларинкса му, сухожилията и меката фасция. Бяха толкова уязвими, податливи. За миг си представи как увива около месестото му гърло студената, изключително гъвкава струна, как я пристяга победоносно, как прекъсва достъпа на въздух и слага край на всичките тия глупости! Клайст забеляза островърхия нож за хартия, който стърчеше от бюрото на чиновника, и си представи как го забива в очните ябълки на тоя бъбривец и в меката тъкан на мозъка му.

Но изведнъж бюрократът като че ли долови в изражението на цигуларя някакъв издайнически проблясък от неговите зловещи блянове, защото Клайст видя как зениците му се свиха, как мигането му зачести и как най-неочаквано тонът му стана услужлив.

— …което не означава, че нямаме връзки тук, в Москва — набързо смотолеви чиновникът. — Можем да предложим подкупи на съответните власти, на нашите колеги в съветското външно министерство. Те разполагат със списък на всички, които пристигат в страната им.

— Отлично — каза Клайст. — Кога мога да получа списъка?

Бюрократът преглътна, макар че се мъчеше да прикрие притеснението си с любезничене.

— Мисля, че по-късно тази седмица ще можем да…

— Днес. Списъкът ми трябва днес.

Кръвта се дръпна от лицето на мъжа.

— Но, разбира се, хер хауптщурмфюрер. Ще направя всичко възможно.

— И ако не ви се стори прекалено, бих помолил да ми намерите стая, където да свиря на цигулка, докато чакам.

— Разбира се, хер хауптщурмфюрер. Защо не използвате кабинета ми?