Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (1)

ПРОЛОГ

9 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

 

СОЛУН, ГЪРЦИЯ

Един след друг камионите ръмжаха нагоре по стръмния път в предутринния здрач край Солун. Близо до върха всички ускоряваха — шофьорите бързаха да се прикрият в тъмнината на спускащото се оттатък шосе, прорязано в околната гора.

Въпреки всичко водачите на петте камиона трябваше да овладеят нервите си. Никой не можеше да си позволи да натисне педала на спирачката или газта повече от допустимото; трябваше да присвиват очи, да се взират в тъмнината, да внимават за неочаквани завои и внезапно изникнали препятствия.

Защото наистина беше тъмно. Нямаше запалени фарове. Колоната си пробиваше път единствено в сивкавия мрак на гръцката нощ, а през ниските облаци се процеждаха лъчите на гръцката луна.

При това пътуване дисциплината на всички бе подложена на изпитание. А тя не беше нещо чуждо за шофьорите и хората до тях.

Бяха духовници. Монаси. От „Ксенопи“ — най-суровия монашески орден, контролиран от Патриаршията на Константинопол. Сляпо подчинение, съчетано със самоувереност — жестока дисциплина до момента на смъртта.

Младият брадат монах в първия камион свали расото си. Под него имаше работнически дрехи — дебела риза и груби панталони. Нави го и го пусна зад високата облегалка отзад, при някакви брезентови парцали. След това заговори на шофьора с расо до себе си:

— Остава не повече от половин миля. Железопътната линия върви успоредно на шосето в продължение на сто метра. Открито е. Ще успеем.

— Там ли ще е влакът? — попита другият монах — силен човек на средна възраст — и присви очи в тъмнината.

— Да. Четири товарни вагона. Само един машинист. Никакъв огняр. Никой друг.

— Значи ти ще въртиш лопатата — каза по-възрастният и се усмихна, но без радост в очите.

— Да, ще се наложи — отвърна младият. — Къде е оръжието?

— В жабката.

Монахът с работнически дрехи протегна ръка и откопча капака на жабката. Той се отвори. След това бръкна вътре и взе масивен едрокалибрен пистолет. Извади сръчно пълнителя, провери патроните и мушна с щракване дебелата стомана обратно в дръжката. В металния звук имаше нещо зловещо.

— Мощно оръжие. Италиански е, нали?

— Да — отвърна възрастният монах и замълча. Тъгата още се долавяше в гласа му.

— Ще свърши работа. Може би това е благословия. — Младият монах мушна пистолета в колана си. — Ще се обадиш ли на семейството му?

— Такава е заповедта…

Беше очевидно, че шофьорът иска да каже още нещо, но се овладя. Мълчаливо, той стисна кормилото по-силно, отколкото имаше нужда.

За момент луната се показа през облаците и освети пътя напред.

— Тук играех като малък — каза по-младият мъж. — Тичах през горите и се мокрех в планинските потоци… След това се изсушавах в пещерите и казвах, че съм имал видения… Бях щастлив по тези места. Господ Бог е пожелал да ги видя отново. Той е милостив. И добър.

Луната се скри. Мракът отново се сгъсти.

Камионите навлязоха в остър завой на запад. Гората постепенно изтъня и далеч напред се показаха телеграфни стълбове, едва видими, очертани на фона на сивото небе. Пътят се изправи и стана по-широк, излезе на едно открито място, което се простираше може би на сто метра нататък, до следващата гора. Плоската гола пустош доминираше над множеството обрасли хълмове наоколо. В средата на това място имаше влакова композиция и тежкият й корпус едва се различаваше на тъмния фон.

Беше спрял, но не безжизнен. От локомотива излизаха кълба дим и се издигаха спираловидно нагоре към нощното небе.

— Едно време — каза младият монах — селяните са докарвали тук добитъка и стоката си. Баща ми ми е казвал, че винаги е имало голяма суматоха. Непрекъснато са се карали. За да се разберат кое на кого е. Забавни истории бяха… Ето го.

Лъч на електрическо фенерче проряза тъмнината. Той описа два кръга и спря неподвижно върху последния вагон. Монахът в работнически дрехи извади от джоба си тънко, подобно на писалка фенерче, насочи го напред и натисна бутона в продължение на точно две секунди. Отражението от предното стъкло за миг освети кабината. Погледът му бе привлечен от лицето на брата монах зад кормилото. Беше прехапал устната си; струйка кръв се стичаше надолу и изчезваше в късата му сива брада.

Нямаше причина да коментира това.

— Спри до третия вагон. Другите ще обърнат и ще започнат да разтоварват.

— Знам — отвърна шофьорът кратко. Завъртя внимателно волана надясно и се насочи към третия вагон.

Когато младият монах отвори вратата и скочи на земята, машинистът — с работен гащеризон и кожена шапка — се приближи. Двамата мъже се вгледаха в лицата си и се прегърнаха.

— Изглеждаш различен без расо, Петриди. Бях забравил физиономията ти…

— Хайде, хайде. Четири години не са чак толкова много в сравнение с двадесет и седем.

— Не те виждаме често. Всички у дома го казват.

Машинистът свали големите си мазолести длани от раменете на монаха. Луната отново се показа през облаците и освети лицето му. Беше лице на силен човек, по-скоро на петдесет, отколкото на четиридесет, човек, който непрекъснато се е излагал на слънцето и вятъра.

— Как е мама, Анаксас?

— Добре е. С всеки месец става все по-слаба, но се държи.

— А жена ти?

— Пак е бременна, но този път, изглежда, не й е до радост. Непрекъснато ме гълчи.

— Така и трябва. Ти си стар сластолюбец, братко. Но се радвам, че служиш на църквата.

— Ще й предам думите ти — отвърна машинистът усмихнат.

Последва кратка пауза и младият каза замислено:

— Да. Предай й ги…

Той се обърна към товарните вагони. Вратите им бяха отворени и вътре бяха окачени фенери — приглушената им светлина беше достатъчна, за да товарят, но не се виждаше отвън. Монаси в раса започнаха да пренасят от камионите сандъци и кутии от дебел картон, обкован с дърво. На всеки от тях ясно личаха разпятието и тръните на ордена „Ксенопи“.

— Хранителни продукти? — попита машинистът.

— Да — отвърна брат му. — Плодове, зеленчуци, сушено месо, жито. Граничните патрули няма да възразят.

— Къде ще бъде? — Нямаше нужда да се изразява по-ясно.

— В този вагон. В средата, под нанизите тютюн. Сложи ли наблюдатели?

— И на линията, и на шосето. И в двете посоки на около миля оттук. Не се тревожи. Преди зазоряване в неделя сутринта само вие, монасите, можете да си намерите работа.

Младият погледна към четвъртия вагон. Товаренето напредваше бързо — сандъците изпълваха вътрешността му. Дългите упражнения казваха думата си. Шофьорът на камиона спря за миг пред вратата със сандък в ръце. Размени бърз поглед със спътника си и изчезна във вагона.

Отец Петриди се обърна към брат си:

— Говори ли с някого, когато пое влака?

— Само с диспечера. Естествено. Заедно пихме чай.

— Какво каза той?

— Думи, — с които не искам да обиждам слуха ти. През повечето време. Според документите композицията трябваше да бъде натоварена от монасите на ордена „Ксенопи“ на една глуха линия в далечния край на товарната гара. Не ме попита нищо.

Отец Петриди погледна към втория вагон, вдясно от него. След няколко минути щеше да е натоварен. Щяха да започнат с третия.

— Кой подготви локомотива?

— Както обикновено. Въглищарите и механиците. Вчера следобед. Според заповедта трябваше да бъде резерва. Това е нормално. Машините непрекъснато се повреждат… Италианците ни се смеят за това… Разбира се, преди няколко часа аз отново проверих всичко сам.

— Възможно ли е диспечерът да телефонира до товарната гара? Там, където би трябвало да се товари композицията?

— Когато тръгнах от кулата му, беше почти заспал. Сутрешното движение ще започне — машинистът погледна към сиво-черното небе — най-рано след час. Няма защо да се обажда на никого. Освен ако не му телеграфират, че е станала злополука.

— Телеграфът е прекъснат — каза монахът бързо, сякаш говореше на себе си. — Вода в разпределителната кутия.

— Защо?

— За да нямаме проблеми. И не си разговарял с никой друг, така ли?

— С никой. Дори и със стрелочниците. Преди да тръгна, проверих да не би във вагоните да има някой.

— Трябва да си прегледал графика ни. Какво ще кажеш?

Машинистът подсвирна тихо и поклати глава:

— Ще кажа, че съм изумен, братко. Нима е възможно толкова много неща да се организират така…

— За организацията има кой да се грижи. Какво мислиш за времето. То е важният фактор.

— Ако няма повреди по линията, ще можем да поддържаме скоростта. Граничната полиция в Битоля е жадна за подкупи… В Баня Лука считат гръцките влакове за добро събитие. В Сараево и Загреб няма да имаме проблеми — там пък се интересуват от по-едри риби. Храната за набожните няма да привлече вниманието им.

— Времето ме интересува, не подкупите.

— Подкупите са време. Трябва да се пазарим.

— Само ако се налага, за да не събудим подозренията им. Ще успеем ли да стигнем до Монфалконе за три нощи?

— Ако всичко е организирано както трябва — да. Ако някъде се забавим, ще можем да наваксаме през деня.

— Само в краен случай. Ще пътуваме нощем.

— Упорит си.

— Това е предпазливост. — Монахът погледна встрани. Първият и вторият вагон бяха натоварени, четвъртият щеше да е готов след минута. Отново се обърна към брат си и го попита: — Какво си казал у вас? Че ще караш товарна композиция до Коринт?

— Да. До Навпактос. Корабостроителницата при протока на Патра. Не очакват да се върна по-рано от седмица.

— В Патра сега има стачки. Няма да се обезпокоят, ако се забавиш с няколко дни.

Анаксас се вгледа в брат си. Изглежда, се изненада от информираността на младия монах. В отговора му имаше известно колебание:

— Ще разберат. Жена ми ще разбере.

— Добре.

Монасите се бяха събрали пред камиона на Петриди и очакваха инструкции.

— Ще дойда при теб в локомотива след малко.

— Добре — отвърна машинистът и се отдалечи, след като хвърли един поглед на хората в раса.

Отец Петриди прибра фенерчето в джоба на ризата си и се приближи до другите монаси край камиона. Потърси с очи добре сложения мъж, който го караше. Монахът разбра, отдели се от другите и застана до Петриди.

— Сега разговаряме за последен път — каза младият.

— Дано Божията благословия…

— Моля те — прекъсна го Петриди. — Нямаме време. Просто се помъчи да запомниш всичко, което правим тази вечер. Всичко. Трябва да се повтори съвършено точно.

— Ще стане. Същите пътища, същите камиони, същите заповеди, същите гранични документа до Монфалконе. Нищо няма да е по-различно, освен че един от нас ще липсва.

— Такава е волята Божия. Правим го в Негово име; Това е привилегия, за която аз съм недостоен.

Каросерията на камиона беше заключена с два големи катинара. Ключът от единия беше у Петриди, а от другия — у шофьора. Те се приближиха заедно и отключиха. Пружините отскочиха. Вдигнаха куките и отвориха вратите. Високо горе окачиха фенер.

Вътре също имаше сандъци със символите на ордена. Монасите започнаха да ги разтоварват и в неземната светлина с разветите си раса напомняха танцьори. Носеха, ги до отворената врата на третия вагон. Двама скочиха вътре и започнаха да ги подреждат в единия край.

Няколко минути по-късно камионът беше изпразнен наполовина. Точно в средата, отделен от другите, се намираше един сандък, обвит с черен плат. Той беше малко по-голям и формата му не беше правоъгълна. Беше куб със страна един метър.

Монасите се събраха в полукръг пред отворените врати на каросерията. Процеждащите се през облаците лунни лъчи се смесваха с жълтата светлина на фенера. Странната светлина, тъмната каросерия и черните раса на хората наоколо накараха отец Петриди да се замисли за една катакомба, дълбоко в земята, където се съхраняваха истинските останки на светия кръст.

Реалността не се различаваше много. Само че в стоманения контейнер — защото кубът беше точно това — имаше нещо много по-важно от вкаменената дървесина на разпятието.

Някои монаси бяха затворили очи и се молеха, други гледаха втренчено — хипнотизирани от присъствието на светинята. Мислите им бяха секнали, вярата им се подхранваше от това, което смятаха, че се намира в покрития с черен плат контейнер.

Петриди ги наблюдаваше и се чувстваше отделен от тях — така и трябваше да бъде. Мислите му се върнаха назад, към нещо, което му се струваше, че се е случило преди няколко часа, но всъщност бяха изминали шест седмици. Бяха го повикали от нивата и го бяха въвели в белите стаи на старейшината на ордена. При този най-свят отец имаше само още един свещеник — никой друг.

— Петриди Дакакос — заговори светият отец, седнал зад дървената си маса, — ти беше предпочетен пред всички останали от ордена, за да изпълниш най-отговорната задача в своя живот. В името на Бога и християнския разум.

Представи му другия свещеник. Той имаше вид на аскет, с големи, проницателни очи. Говореше бавно и се изразяваше точно.

— На нас е поверен един контейнер, саркофаг, ако предпочитате, който е останал запечатан в подземна гробница в продължение на повече от хиляда и петстотин години. В него има документи, които биха могли да разрушат християнския свят, толкова опасно е съдържанието им. Те представляват неопровержимо доказателство за всичко, в което вярваме, и все пак, ако станат публично достояние, ще изправят различните религии една срещу друга, сектите, цели народи ще влязат в конфликт… Ще поведат свещена война. Германците напредват. Контейнерът трябва да бъде изнесен от Гърция, защото за съществуването му се носят слухове от десетилетия. Ще го търсят навсякъде. Създадена е нужната организация той да бъде скрит на място, където никой няма да го намери. Всъщност би трябвало да кажа, че не всичко е подготвено. Ти си последната, засега липсваща брънка от веригата.

Разясниха му как трябва да стане пътуването. Организацията. С цялото й величие. И страха.

— Ще се свържеш само с един човек. Савароне Фонтини-Кристи — богат индустриалец от Северна Италия, който живее в обширното си имение Кампо ди Фиори. Самият аз пътувах дотам и разговарях с него. Той е удивителен човек. Невероятно честен и решен на всичко, за да бъдат свободни хората.

— Нима не принадлежи на Римската църква? — попита Петриди с недоверие.

— Той не принадлежи на нито една църква и едновременно с това — на всички църкви. За хората, които желаят да се грижат за себе си, той е могъщ помощник. Приятел на ордена „Ксенопи“. Той ще скрие контейнера… Ще знаете само двамата… След това ти ще… Но ще стигнем и дотам. Ти си най-привилегированият човек на света.

— Благодаря на Бога.

— Така и трябва, синко — каза светият отец от ордена и го погледна втренчено.

— Доколкото разбрахме, имаш брат, машинист в железниците.

— Така е.

— Можеш ли да му се довериш?

— Напълно. Той е най-добрият човек, когото познавам.

— Ще гледаш Бог в очите — каза светият отец — и ръката ти няма да трепне. В неговите очи ще видиш благоволението и благословията му.

— Благодаря на Бога — повтори Петриди.

Тръсна глава и премигна, за да прогони спомените. Монасите все още стояха неподвижно край камиона. От бързо движещите се устни в мрака се чуваше шепот.

Нямаше време за молитви и размисли. Нямаше време за нищо — трябваше да се действа, да се изпълни заповедта на ордена. Петриди внимателно си проби път между монасите и се качи в каросерията. Знаеше защо са избрали именно него — беше суров човек. Светият отец му го беше казал ясно.

Беше дошло времето на хората с такива качества. Бог да му прости.

— Елате — каза той на тези долу. — Ще ми трябва помощ.

Монасите, застанали най-близо до камиона, се спогледаха. След това, един по един, петима се качиха в каросерията.

Петриди махна черния плат, с който беше покрит контейнерът. Под него се откри сандък като всички останали — единствено формата и големината му бяха различни. Но и с опаковката се изчерпваха всички прилики — за да го свалят с бутане и теглене от камиона и натоварят във вагона, бяха необходими шестима силни мъже.

Веднага, щом го поставиха на място, подобното на танц товарене продължи. Петриди остана във вагона, за да подреди сандъците така, че да скриват контейнера — един от многото, нищо, което да бие на очи.

Приключиха. Петриди затвори вратата и постави тежкия катинар. Погледна светещия циферблат на часовника си — всичко беше отнело осем минути и тридесет секунди.

Знаеше, че е в реда на нещата, и все пак се ядоса — монасите коленичиха. Един млад мъж — по-млад от него, — силен, току-що подстриган за монах хърватин, не можа да издържи. Сълзите започнаха да текат по бузите му и той запя химна от Никея. Другите подеха. Петриди също коленичи с работническите си дрехи и се заслуша в светите думи.

Но не ги произнасяше. Нямаше време! Не можеха ли да разберат!

Какво ставаше с него? За да прогони от ума си набожния шепот, той бръкна под ризата си и провери кожената чантичка, закрепена за гърдите му. В това плоско, неудобно нещо бяха документите, които трябваше да го преведат през стотици километри несигурност. Двадесет и седем отделни листа. Всичко беше наред. Каишките се впиваха в кожата му.

Молитвата свърши и монасите се изправиха безмълвно.

Петриди застана пред тях и един по един те дойдоха да го прегърнат. Последен дойде шофьорът — най-скъпият приятел от всички. Сълзите, стичащи се по лицето му, изразяваха всичко, което можеше да каже.

Монасите се върнаха при камионите. Петриди изтича до локомотива, качи се и кимна на брат си, който започна да тегли лостовете. Стържене на метал запълни нощната тишина.

След няколко минути товарният влак набра пълна скорост. Пътуването беше започнало. Пътуването в прослава на всемогъщия Бог.

Петриди се хвана за една дръжка, закрепена за желязната стена. Затвори очи и остави вибрациите и насрещният вятър да прогонят мислите му. И страха.

След това отвори очи — за миг — и видя брат си, облегнал се на прозореца с ръка върху лоста на свирката и поглед, вперен в релсите напред.

Всички го наричаха Анаксас Силния. Но той беше нещо много повече от това — беше добър. Когато баща им почина, Анаксас — тогава едро момче на тринадесет години — отиде на товарната гара и се хвана на работа, която изтощаваше и възрастните. С парите, които изкарваше, живееха всички и благодарение на тях братята и сестрите му успяха да получат образованието, което имаха. Но единият брат получи повече от тях. Не за доброто на семейството, а за прослава на Бога.

Господ-Бог подлага хората на изпитания. Сега беше негов ред.

Петриди наведе глава и устните му се раздвижиха в безмълвна молитва.

 

Вярвам в единия Бог отец, вседържител, творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо. Вярвам в единия господ Иисус Христос, сина Божий, единородния, който е роден от Отца преди всички векове. Светлина от светлина, истински Бог от истински Бог, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез когото всичко е станало…

 

Стигнаха разклоненията в Едеса; някаква невидима, неизвестна ръка премести стрелките и товарният влак от Солун се впусна в тъмнината на север. Югославските гранични власти в Битоля бяха еднакво жадни както за новини от Гърция, така и за подкупи. Конфликтът на север се разрастваше бързо — армиите на Хитлер бяха вманиачени, а неуравновесените италианци изпълваха площадите, за да слушат бойните викове на Мусолини и неговите фашисти. Навсякъде се говореше за окупация.

Славяните приеха няколко сандъка с плодове — тези на „Ксенопи“ се славеха в цяла Гърция — и пожелаха на Анаксас повече късмет, отколкото си мислеха, че ще има. Пътуваше на север.

През втората нощ продължиха на север от Митровица. Орденът беше свършил работата си — беше осигурена свободна линия и товарният влак от Солун продължи на изток към Сараево, където от сенките излезе един човек й заговори Петриди:

— След дванадесет минути линията ще бъде свободна. Ще продължите на север към Баня Лука. През деня ще стоите на товарните гари. Линиите са претоварени. Вечерта ще ви потърсят.

Точно в шест вечерта на препълнената с вагони товарна гара на Баня Лука към тях се приближи мъж с комбинезон.

— Справяте се добре — каза той на Петриди. — Според разписанието на ръководител-движението вашият влак не съществува.

В шест и тридесет и пет им беше даден сигнал и влакът от Солун навлезе в линията за Загреб.

В полунощ в притихналата товарна гара на Загреб един друг мъж, излязъл от други сенки, подаде на Петриди голям книжен плик.

— Това са документи, подписани от Министерството на транспорта на Дуче. Според тях вашата композиция е част от експреса за Венеция. Той е гордостта на Мусолини и никой не го спира за нищо. Ще спрете в Сезана и ще изчакате експреса да дойде от Триест. С граничните власти в Монфалконе няма да имате никакви проблеми.

Три часа след това те спряха в Сезана и зачакаха. Седнал на стъпалата, Петриди гледаше как брат му работи с ръчките и клапаните.

— Справяш се отлично — каза той, искрено възхитен.

— Не е кой знае какво — отвърна Анаксас. — Не ти трябва никакво образование. Достатъчно е да свикнеш да го правиш.

— Според мен не е малко. Аз никога не бих могъл да се справя.

Брат му го погледна. Отблясъкът от пещта осветяваше широкото му лице с леко раздалечени очи — волево, силно и едновременно с това нежно. Беше като бик. Добър човек.

— Ти би могъл да се справиш с всичко — каза Анаксас смутен. — В главата си имаш ум, далеч по-добър от моя.

— Глупости — засмя се Петриди. — Не си ли спомняш, като ме удряше по задника и ми казваше да влагам повече ум в работата си.

— Тогава беше малък. Минаха толкова години. През това време ти четеше книги. Мястото ти не беше на товарната гара и се махна от нея.

— Нямаше да успея без теб.

— Почини си, Петриди. И двамата трябва да почиваме.

Вече нямаха нищо общо помежду си и причината за това беше в добротата и щедростта на Анаксас. По-големият брат се беше заел да издържа по-малкия и му беше дал възможност да се измъкне, да стигне по-далеч от него самия… И сега бяха напълно различни. Този факт ставаше още по-непоносим, защото Анаксас Силния долавяше пропастта между тях. В Битоля и Баня Лука той настоя да почиват, да не говорят. След като преминат границата при Монфалконе нямаше да имат много време за сън.

Господ-Бог ги подлагаше на изпитание.

Мълчаха в отворената кабина на локомотива, над тях беше черното небе, под тях тъмната земя, а несекващите звуци на машината изпълваха нощта. Петриди се усещаше странно вцепенен. Сякаш чувствата и мислите го бяха напуснали. Като че ли наблюдаваше някъде отстрани, през стъкло, друг човек, а не себе си. Помъчи се да си представи човека, когото щеше да срещне в Италианските Алпи. Човекът, който беше уредил сложното преминаване през Северна Италия. Кръговете, по които трябваше да се движат и които щяха да ги отведат в Швейцария, по маршрут, който никой нямаше да е в състояние да проследи.

Името беше Савароне Фонтини-Кристи. Имението му се наричаше Кампо ди Фиори. Старейшините на ордена му бяха казали, че Фонтини-Кристи е най-могъщата фамилия в Италия, на север от Венеция. Може би и най-богатата на север от Рим. Това доказваха двадесетте и седем документа, прибрани в кожената чантичка, здраво закрепена за гърдите му. Само много влиятелен човек би могъл да ги осигури. А как старейшините са се свързали с него? По какъв начин? И откъде-накъде човек, който се казва Фонтини-Кристи и който сигурно принадлежи към католическата църква, ще оказва такава помощ на ордена „Ксенопи“?

Не можеше да намери отговорите на тези въпроси, но те не преставаха да го измъчват. Той знаеше какво има в металния контейнер в третия вагон. Беше много повече от това, което си мислеха братята монаси.

Много повече.

Бяха му казали, за да може да разбере. За да може да осъзнае защо трябва да го направи, за да може да погледне Бог в очите без колебание или съмнение. Това беше най-силният и най-свят мотив и той имаше нужда от тази увереност.

Той мушна машинално ръка под грубия плат на ризата си и напипа чантичката. Кожата около каишките го болеше — напипваше отоците и грапавата протрита повърхност. Скоро щеше да се инфектира. Не, не преди двадесет и седемте документа да свършат своята работа. След това вече нямаше да има значение.

Изведнъж на около миля по северната линия се появи експресът за Венеция. Човекът от Сезана изскочи от контролната кула и се втурна към тях. Каза им да тръгват незабавно.

Анаксас хвърли въглища в пещта, пусна пара и подкара локомотива колкото се може по-бързо. Тръгнаха след експреса към Монфалконе.

Служителят на границата взе плика и го занесе на началника си. Офицерът изкрещя с пълно гърло на Анаксас да тръгва. Преминаха! Влакът им беше част от експреса за Венеция! Не биваше да се бавят!

Безумието започна в Ленано, когато Петриди подаде на диспечера първия от двадесет и шестте документа на Фонтини-Кристи. Човекът пребледня и се превърна в самата сервилност. Младият монах забеляза как държавният служител се вглежда в лицето му, за да разбере докъде се простират пълномощията му.

Стратегията, измислена от Фонтини-Кристи, беше брилянтна. Силата й беше най-вече в нейната простота и се основаваше на страха, на заплахата от наказание.

Гръцкият товарен влак не беше никакъв гръцки товарен влак. Беше една от многото строго секретни композиции, които инспекторите от Министерството на транспорта в Рим непрекъснато изпращаха с проучвателна цел. Те кръстосваха железопътната мрежа на страната и официалните лица в тях проучваха и оценяваха функционирането на системата. Твърдеше се, че докладите им се представят на самия Мусолини.

Светът се шегуваше с железниците на Дуче, но зад хумора се криеше респект. Италианските железници бяха сред най-добрите в Европа и поддържаха това ниво чрез един уважаван от фашистите метод — хора, пътуващи инкогнито, непрекъснато докладваха за работата им. От преценките на тези хора зависеше прехраната — или липсата на прехрана — на всеки железничар. Наказанията, уволненията и повишенията нерядко бяха резултат от неколкоминутно наблюдение. Беше съвсем логично, когато един такъв инспектор откриеше самоличността си, да му се оказва пълно съдействие. Товарният влак от Солун се оказа секретна италианска композиция, снабдена със специално тайно разрешение от Рим. Движението й можеше да се контролира единствено от властите, издали документите, които Петриди представяше на диспечерите. Заповедите, съдържащи се в тях, бяха достатъчно странни, за да са дело на самия Дуче.

Движението в кръг започна. Селцата и градовете се нижеха покрай тях — Сан Джорджо, Латисана, Мота ди Левенца… Влакът от Солун влизаше в гарите непосредствено след други товарни или пътнически влакове. Тревизо, Монтебелуна и Валдфано, на запад от Малкесине на Лаго ди Гарда; през голямото езеро с бавния ферибот и после на север, към Брено и Пасо дела Пресолана.

Навсякъде ги посрещаха със страхопочитание и им помагаха. Навсякъде.

Престанаха да обикалят в кръг, когато стигнаха до Комо. Тръгнаха право на север и завиха на юг към Лугано, после тръгнаха към швейцарската граница и я пресякоха при Саас Фее, където влакът от Солун възвърна идентичността си, но с една малка промяна.

Тя беше предопределена от двадесет и седмия документ, осигурен от Фонтини-Кристи. Той отново беше намерил просто обяснение — швейцарската комисия за международна помощ със седалище в Женева беше разрешила на източноправославната църква да снабдява своето убежище край Вал де Гресоне. Беше ясно, че съвсем скоро границите ще бъдат затворени за подобни композиции. Войната набираше скорост и не беше далеч моментът, когато от Балканите и Гърция нямаше да пристигат никакви влакове.

От Саас Фее пристигнаха на товарната гара в Зермат. Беше нощ. Трябваше да изчакат гарата да приключи работа и да им се обади друг човек, който да потвърди, че нужната стрелка е преместена както трябва. Щяха да навлязат на юг, към Шамполук в Алпите.

В девет без десет от сенките в другия край на гарата излезе един железничар. Пробяга последните стотина метра и им заговори възбудено:

— Бързо! Линията за Шамполук е свободна! Няма време за губене! Стрелката е включена към главната линия и някой може да забележи! Тръгвайте веднага!

Анаксас отново се зае да освободи огромната енергия, създадена от огъня, и тежкият влак пак потегли в тъмнината.

Сигналът трябваше да им бъде подаден в планината, недалеч от един алпийски проход. Никой не знаеше точно къде.

Само Савароне Фонтини-Кристи.

Валеше слаб сняг и белотата му се добавяше към алабастровата покривка на осветената от луната земя. Преминаваха през тунели, издълбани в скалите, завиваха на запад покрай склоновете на планината, а дълбоките клисури зееха заплашително от дясната им страна. Беше много по-студено. Петриди не беше очаквал това, не беше мислил за температурите. За снега и леда; на релсите имаше лед.

Всяка измината миля им се струваше като десет, всяка изминала минута беше все едно час. Младият монах погледна през стъклото и видя осветените от лъча на фара снежинки. Погледна встрани — нямаше нищо освен огромни дървета, издигащи се в тъмнината.

Къде се намираше? Къде беше италианецът Фонтини-Кристи? Може би беше променил решението си? Милостиви Боже! Това не може да е вярно! Не можеше да си позволи да мисли такива неща. Това, което транспортираха в металния контейнер, би могло да хвърли света в хаоса. Италианецът знаеше това. Старейшините имаха пълно доверие в него…

Главата го болеше, слепоочията му пулсираха. Седна на стълбите на тендера — трябваше да се овладее. Погледна часовника си. Боже! Бяха пътували твърде дълго! След половин час щяха да излязат от планината!

— Ето ти го сигнала! — извика Анаксас.

Петриди скочи на крака и се надвеси през прозореца. Сърцето му биеше като лудо, а ръцете му трепереха. На не повече от триста метра напред видя фенер, който се издига и спуска, а светлината му трептеше от снежинките.

Анаксас натисна спирачките на локомотива. Пухтящото чудовище се успокои и затихна. В далечината, подпомогнат от луната и белотата на снега, в светлината на фара Петриди видя един мъж, застанал на малко голо място край линията. Различи и силуета на някакво превозно средство. Мъжът беше дебело облечен — имаше кожена яка и кожена шапка. Превозното средство напомняше камион, но не беше. Задните му колела бяха много по-големи от предните, като на трактор. Но предницата не беше нито на камион, нито на трактор, мислеше монахът. Напомняше нещо друго.

Какво?

Когато се досети, не можа да не се усмихне. През последните четири дни беше виждал стотици такива. В предната част на странното превозно средство имаше платформа за повдигане.

Фонтини-Кристи беше не по-малко изобретателен от монасите от ордена. Документите в чантичката на гърдите му говореха същото.

— Вие ли сте свещеникът от „Ксенопи“? — Гласът на Савароне Фонтини-Кристи беше дълбок, аристократичен, свикнал да заповядва.

Той беше висок човек, слаб под дебелите дрехи, с големи, проницателни очи, хлътнали в орловите черти на лицето му. И беше много по-възрастен, отколкото си го беше представял Петриди.

— Аз съм, сеньор — отвърна монахът и слезе долу на снега.

— Много сте млад. Светите отци са ви поверили невероятно отговорна задача.

— Знам италиански — отвърна Петриди. — Също така знам, че това, което правя, е добро.

Италианецът се вгледа в него:

— Не се и съмнявам. Нима сте имали друг избор?

— Не вярвате ли?

— Вярвам само в едно, млади отче — отвърна Фонтини-Кристи. — Има една-единствена война, която всички трябва да водим. Между тези, които се противопоставят на фашизма, не може да има различия. В това вярвам. — Той рязко се обърна към влака. — Хайде, елате! Нямаме време за губене. Трябва да се върнем, преди да съмне. В повдигача има дрехи. Вземете ги, аз ще кажа на машиниста какво да прави.

— Той не знае италиански.

— Аз знам гръцки. Хайде, бързо!

Изравниха вагона с повдигача. Около металния контейнер поставиха вериги и го измъкнаха навън, на разчистеното място. Дървената му обшивка скърцаше от напрежението, здраво закована и стегната с кожени каиши.

Фонтини-Кристи провери дали е окачен здраво и след като се увери, че всичко е наред, се отдръпна назад и освети символите на ордена с джобното си фенерче.

— Значи това нещо излиза от земята за първи път след хиляда и петстотин години — каза той тихо. — За да се върне отново в нея. Земя, огън и море. Аз лично бих предпочел последните две, млади отче. Огъня или морето.

— Не това е волята Божия.

— Радвам се, че можете да контактувате с него така директно. Вие, светите отци, винаги сте ме изумявали с чувството си за абсолютното. — Фонтини-Кристи се обърна към Анаксас и заговори на гръцки:

— Дръпни напред, за да мога да пресека линията. Пътеката е от другата страна. Ще се върнем, преди да съмне.

Анаксас кимна. В присъствието на този човек се чувстваше неловко.

— Да, ваше превъзходителство.

— Не съм нищо такова. А ти си добър машинист.

— Благодаря — отвърна Анаксас смутен и тръгна към локомотива.

— Този човек е ваш брат, нали?

— Да.

— И не знае?

Младият монах поклати глава.

— Тогава ще имате нужда от вашия Бог. — Италианецът се обърна рязко и заобиколи, за да седне зад кормилото. — Хайде, отче. Чака ни работа. Тази машина е направена да издържа лавини и ще закара товара там, където човек никога не би могъл.

Петриди се качи в кабината. Фонтини-Кристи запали двигателя и умело включи на скорост. Свали платформата отпред, за да може да вижда, машината се затресе и тръгна напред към алпийската гора.

Монахът се отпусна назад и затвори очи в молитва. Фонтини-Кристи подкара по склона към горните части на планините на Шамполук.

— Двама от синовете ми са по-големи от вас — каза италианецът след малко и добави: — Отиваме към гроба на един евреин. Мисля, че мястото е подходящо.

 

 

Върнаха се при железопътната линия, когато небето беше започнало да посивява. Петриди слезе от кабината, а Фонтини-Кристи се вгледа в него:

— Знаете къде живея. Моят дом е и ваш дом.

— Ние всички живеем в Божия дом, сеньор.

— Така да бъде. Довиждане, млади приятелю.

— Довиждане. Бог с вас. — Ако реши така.

Италианецът включи на скорост и подкара надолу по едва виждащия се път. Петриди разбираше. Сега Фонтини-Кристи нямаше и минута за губене. Всеки допълнителен час, прекаран извън имението му, би могъл да увеличи броя на въпросите, които биха му задали. В Италия имаше много хора, които го смятаха за враг на държавата.

Наблюдаваха го. Заедно със семейството му.

Младият монах се затича към локомотива. И към брат си.

Зората ги завари, когато пътуваха с ферибота през Лаго Мажоре. Двадесет и шестият документ в чантичката беше техният паспорт. Петриди се зачуди какво ли ги очакваше в Милано, макар и да си даваше сметка, че няма никакво значение.

Сега вече нищо нямаше значение. Наближаваше краят на пътуването.

Светият товар беше отишъл където трябва. Нямаше да го извадят с години, може би хиляда. Не можеше да се каже.

Тръгнаха по главната линия на югоизток, през Варезе към Кастилионе. Не чакаха да се спусне нощта. Малко преди Варезе Петриди видя осветен от яркото италианско слънце пътепоказател:

Бог беше избрал човек от Кампо ди Фиори. Светата тайна сега пазеше Фонтини-Кристи.

Покрай тях се заниза провинциалният пейзаж. Въздухът беше студен, свеж и възбуждащ. Видяха силуета на Милано. Мъглата от фабричен дим навлизаше в Божието небе и се стелеше над хоризонта като сив балдахин. Влакът намали скорост и навлезе в разклоненията на товарната гара. Трябваше да изчакат, докато един човек с униформа на железничар не им посочи завоя напред, където червената светлина на семафора се смени със зелена. Можеха да влязат в Милано.

— Пристигнахме! — извика Анаксас. — Един ден почивка и към дома! Вие сте удивителни хора!

— Да — отговори Петриди. — Удивителни сме.

Монахът погледна брат си — пееше гръцка песен и цялата горна част на тялото му се полюшваше в ритъма на мелодията.

Беше странна песен. Неуместна за железопътната линия. Подходяща за морския бряг. Любима песен на рибарите от Тернайкос. Може би, мислеше Петриди, все пак в настоящия момент е добре дошла.

Морето е източник на живот за Бога. От морето Той е създал земята.

Вярвам в единия Бог Отец… творец на небето и земята…

Монахът от ордена „Ксенопи“ извади големия италиански пистолет изпод ризата си. Направи две крачки напред, към обичания си брат и вдигна цевта. На сантиметри от тила му.

…на всичко видимо и невидимо… И в единия господ Иисус Христос… роден, несътворен, единосъщен с Отца…

Натисна спусъка.

Трясъкът го оглуши. Кръв, плът и мозък полетяха и се размазаха по стъклото и метала.

…светлина от светлина… истински Бог от истински Бог…

Монахът от „Ксенопи“ затвори очи, опря цевта до собственото си слепоочие и изкрещя екзалтирано:

— …Ще гледам Бог в очите и ръката ми няма да трепне!

Натисна спусъка.