Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (23)

21

— О, моят мак — гукаше Фон Шюслер — май не ме слуша.

Той бърбореше ли бърбореше, както обичаше да прави, за незначителните досадници в службата му, колегите, които не оценяваха гениалните му идеи, секретарката, която редовно закъснявала за работа, оправдавайки се с транспорта в Москва, макар да живеела само на две преки от посолството. Беше досадна тирада от оплаквания, обвързани с една обща мисъл: никое от тези нищожества не оценяваше неговото величие. Фон Шюслер никога не издаваше тайни. Или беше по-лукав, отколкото Лана смяташе, или което бе по-правдоподобно, не се вълнуваше от нищо, което нямаше връзка с неговото величие.

— Предполагам, че съм малко преуморена — отвърна Лана.

Лежаха върху огромно легло, което Фон Шюслер си бе поръчал от Берлин. Докато бърбореше, си пийваше бренди и дъвчеше марципан. Беше навлякъл копринен халат, под който нямаше нищо, както тя имаше няколко пъти нещастието да забележи. Миризмата на тялото му беше отблъскваща. Германецът не беше особено стриктен по отношение на хигиената си. Изпитваше обичайното свиване в стомаха си, както винаги в негово присъствие, но тази вечер беше още по-неприятно. Чакаше с ужас мига, в който щеше да хвърли халата от себе си, а това щеше да се случи всеки момент, и да започне половия акт. „Акт“ беше точната дума, помисли си тя. Но тази вечер притеснението й беше по-голямо от обичайното заради онова, което предстоеше да направи.

— Да не репетираш наум хореографията си? — попита Фон Шюслер и я погали по главата, както се гали куче. — Мисли за работата си само когато си на работа, мое макче. Леглото ни е свещено място. Не бива да го оскверняваш с притеснения за работата си.

Изкушаваше се да го попита защо той не спазва това правило, но се въздържа.

— Става дума за баща ми — каза тя. — Притеснявам се за него.

— Спокойно — отвърна й нежно Фон Шюслер. — Моля те, мое малко макче. Нито дума за досието няма да стигне до властите. Не се ли убеди?

Тя поклати глава.

— Не е това. Повериха му нова длъжност.

— А — промърмори Фон Шюслер и се облегна на купчината възглавници, загубил всякакъв интерес. — Добре тогава.

Явно я чакаше да смени темата, за да се върне към оплакванията си от нищожествата в посолството или още по-лошо, да развърже колана на халата си.

— Преместиха го на нова длъжност — продължи да упорства Лана. — Много по-отговорна длъжност в Комисариата на отбраната.

Фон Шюслер отпи поредната глътка бренди и се протегна за парче марципан.

— Искаш ли, скъпа?

Тя поклати глава.

— Сега татко отговаря за бюджета на Червената армия. Искат от него да преразгледа всички разходи, което означава, че ще трябва да провери разположенията на войските, разноските за оръжия — всичко.

Фон Шюслер издаде само досадно сумтене.

— Ужасна работа е. На практика трябва да проучи цялата военна стратегия на Червената армия.

Най-после бледосините очи на Фон Шюслер пробляснаха. Явно той се бе заинтригувал. А дали не беше проява на свинската му лакомия?

— Вярно? Това наистина е отговорна работа. Трябва да е много доволен, че са го повишили.

Лана въздъхна дълбоко.

— Всичките тия документи, които носи вкъщи и които преглежда по цяла нощ. Безчет колонки с цифри — бройки на танкове, самолети, кораби, оръжия, войници… горкият татко, ще го изтощят до смърт.

— Виждала си тези документи?

— Дали съм ги виждала? Разхвърляни са из целия апартамент — стъпвам върху тях. Горкият ми баща, той е войник, а не деловодител, защо му причиняват това?

— А ти чела ли си някои от тях? — Фон Шюслер се мъчеше да звучи нехайно, макар че не успяваше. — Искам да кажа, разбираш ли нещо от тях?

— Руди, толкова ситно са изписани, че ще ме заболят очите. Горкичкият ми баща, трябва да използва очила за четене, а какво главоболие получава.

— Толкова много документи из къщата — промърмори Фон Шюслер. — Той сигурно им губи дирята, а? Баща ти подреден човек ли е?

— Подреден? Баща ми? — тя се засмя. — Когато командваше войниците, нямаше по-подреден от него. Но когато опре до документи, е цяло бедствие. Непрекъснато се оплаква, че не може да открие този или онзи лист, пита ме дали съм го видяла, дали знам къде го е сложил.

— И няма да забележи, ако някой изчезне? — Лана вече виждаше ясно как умът на Фон Шюслер работеше. — Много любопитно, макче. Много любопитно.

Идеята — а това бе негова идея, което бе най-важното — най-накрая се зароди в главата на германеца. Няколко секунди той явно обмисляше нещо. Но нямаше да я притисне веднага. Щеше да изчака първо да се любят. Без съмнение си правеше сметката, че след като се любят, тя ще е още по-благоразположена към него и той ще направи смелото си предложение. Докопа края на копринения колан, който не беше пристегнат и през разхлабения халат се провиждаше огромният му тумбак, като панделка върху подарък. Стомахът й се сви в момента, в който той докосна колана и разтвори халата, излагайки тъмната вдлъбнатина на чатала си, където мъжкият му орган се криеше някъде под заплетените косми.

Сложи пухкавата си ръка върху главата й, сякаш за да я погали отново, но този път я побутна нежно и подканящо към тъмното място.

— Красивото ми макче — каза той. — Моето макче.

Няколко секунди тя се правеше, че не разбира какво иска от нея, но после се примири с неизбежното. Не трябваше да забравя, че сега се е захванала с мисия, по-важна от самата нея, мисия, която от време на време изискваше неприятни изживявания като всяка мисия. Тя премести лицето си към слабините на Фон Шюслер, насилвайки се да се усмихва сладострастно. Надяваше се усмивката й да прикрие нейната погнуса.

 

Цигуларят влезе в германското консулство и съобщи името си. Портиерката, фрау на средна възраст с изрусени коси, чиито корени чернееха, му пусна закачлива усмивка, докато той седеше да изчака военния аташе. Тя явно го сметна за привлекателен и най-вероятно смяташе и себе си за привлекателна, което може и да е било така преди няколко десетилетия. Клайст също й се усмихна.

Генерал-лейтенант Ернст Кьостринг, военният аташе на Германия в Съветския съюз, беше номинално човекът в Москва, отговарящ за германската разузнавателна активност в Русия. Той обаче ръководеше шпионската дейност срещу Съветския съюз на територията на Москва, тъй като беше подчинен на няколко души в Абвера и най-вече на неговия шеф адмирал Вилхелм Франц Канарис. Но да се нарече Кьостринг шеф на шпионажа звучеше на цигуларя като виц. Той беше експерт по Русия, беше роден и отраснал в Москва и говореше свободно руски. Но му липсваше смелост. Телеграмите му бяха пословични със своята безсъдържателност. От години той се оплакваше, че не е в състояние да изкопчи нито едно сведение от руснаците, че те не го оставят нито за миг да отиде някъде из страната, без да го придружава някой от НКВД. Докладите му съдържаха само информация за съветската армия, която можеше да се прочете по вестниците или да се наблюдава на парадите на Червения площад на Първи май. Освен това Абверът не криеше омразата си към СД, истинската разузнавателна служба. СД беше заплаха за Абвера и там го съзнаваха. В очите на Хитлер те не струваха и пукната пара.

Кьостринг обаче знаеше как действа светът. Той бе наясно, че цигуларят е пристигнал в Москва с личната благословия на групенфюрера от СС Хайдрих; съзнаваше, че Хайдрих е човек, чиято враждебност не е желателно да си навлича. Райнхард Хайдрих беше интелигентен и безмилостен. Хитлер веднъж го нарече човека със сърце от „желязо“, което от устата на фюрера звучеше като най-високо признание. СД беше съперническа служба, но Кьостринг си даваше сметка, че ако й откаже сътрудничество, може да се сблъска с куп неприятности. С искането си за среща с военния аташе цигуларят изваждаше най-силния си коз. Той щеше да получи сведенията, от които се нуждаеше. Дребният бюрократ, който се опита да го отпрати, можеше да отиде направо по дяволите. Клайст не разполагаше с време да го разиграват и баламосват.

Военният аташе прие Клайст учтиво. Той беше строен и достолепен мъж в началото на шейсетте. Беше делови човек и не си губеше времето с празни приказки.

— С удоволствие научих за пристигането ви в Москва — започна Кьостринг. — Както вероятно ви е известно, от август миналата година фюрерът забрани на Абвера да се ангажира с дейност, враждебна към Русия.

— Нямам подобни намерения — тросна се Клайст.

Не му хареса начинът, по който тръгна разговорът.

— Адмирал Канарис издаде строга заповед: да не се прави нищо, което може да засегне руснаците. Адмиралът се съобразява с желанията на фюрера, аз също. Тук не работят германски разузнавачи. Това е положението.

Сега Клайст разбра защо онзи чиновник говореше с недомлъвки и беше така уплашен. Официалната политика на посолството не допускаше никакви прикрити действия. Какви страхливци!

— Както пише Гьоте, незнанието е опасно — каза Клайст.

— Сигурно има някакви вратички да се заобиколи забраната. Особено за умен мъж като вас.

— Точно обратното. Спазвам заповедта стриктно. Така да се каже, разбирам, че сте упълномощен лично от Дер Циге.

Той леко се подсмихна. Цер Циге, Козела, беше непочтителният прякор на Хайдрих, който му бяха лепнали още в колежа заради тънкия му гласец, от който той не можеше да се отърве. Но винаги когато го чуеше, изпадаше в ярост.

Клайст въобще не се засмя. От изражението на очите му се разбираше, че не му е до шеги.

Аташето си даде сметка, че е сгафил. Хайдрих щеше да научи за подигравката. Побърза да поправи грешката си.

— Тази задача сигурно има благословията на Химлер.

Цигуларят кимна.

— Шефовете ни са добри приятели, нали знаете. Канарис и Хайдрих са съседи и играят заедно крокет. Освен това дъщерята на Канарис, която свири на цигулка, получава от него съвети. Доколкото съм чувал, двамата свирят заедно.

Притеснен от мълчанието на Клайст, Кьостринг продължи:

— Вие в СД май всички сте музиканти?

— Аматьори — отговори цигуларят. — Съвсем малко сме. Списъкът, ако обичате.

Кьостринг отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади лист хартия и го подаде на Клайст. Списъкът с около двайсет имена беше написан на ръка със странен почерк на латиница от човек, който явно беше свикнал с кирилица. Клайст прочете имената. Имаше няколко членове на ръководството на Комунистическата партия на САЩ, неколцина артисти с леви убеждения, включително един певец негър, и театрални режисьори. Някои от гостите бяха от Фабианското общество в Англия, имаше и неколцина бизнесмени. Срещу имената бяха отбелязани датите на пристигане и отпътуване, имената и адресите на хотелите, където бяха отседнали. Теоретично всеки един от тези хора можеше да е агент, пристигнал в Москва с фалшива самоличност, а можеше да е дошъл съвсем законно. Но той щеше да обходи хотелите и да научи каквото успее. Това поне беше добро начало.

Клайст се изправи.

— Благодаря за помощта ви — заяви той сдържано.

— Само едно нещо — каза аташето с вдигнат показалец. — В едно нещо сме стриктни. Не убиваме руснаци.

Цигуларят се усмихна, макар че очите му останаха леденостудени.

— Нямам никакво намерение да убивам руснаци.

 

Единият от регистраторите на рецепцията извика Мет-калф, докато той влизаше във фоайето.

— Господине? Господин Меткалф? Моля да ме извините, но за вас има спешно съобщение.

Меткалф пое сгънатия лист, който регистраторът му подаде. От Роджър? — зачуди се той. От Хилиард? Никой от двамата не би използвал регистратора да му предаде спешно съобщение.

Не. Не беше написано на бланка от тестето за съобщения на регистратурата, а върху дебел лист твърда хартия. В горния край се четеше „Народен комисариат на СССР за външна търговия“. Съобщението съдържаше няколко реда:

„Уважаеми г-н Меткалф,

Уведомяваме Ви да се явите в Народния комисариат за външна търговия за спешни консултации с комисаря Литвиков. Шофьорът вече е инструктиран.“

Беше подписано с дебели заврънкулки с перодръжка от шефа на кабинета на Литвиков. Той се бе срещал с Литвиков. Комисарят за външна търговия беше човекът, уредил визитата му в Москва.

Меткалф си погледна часовника. Беше късно, след края на работния ден, но той знаеше, че за съветските високопоставени служители нямаше работно време. Нещо се бе случило, нещо сериозно. Каквото и да беше, не можеше да се избегне. Шофьорът чакаше във фоайето. Меткалф доближи до него.

— Серьожа — каза той. — Да вървим.

 

Върху бюрото на Литвиков имаше безброй телефони в различни цветове. По стандартите на съветската йерархия, колкото повече телефони имаше върху бюрото, толкова по-важен беше човекът. Меткалф се почуди дали някой от апаратите беше свързан директно с генералния секретар, дали Литвиков разполагаше с толкова власт. Зад гърба му висяха два огромни портрета — на Ленин и на Сталин.

Литвиков, който имаше рунтави вежди, стана от стола си в момента, в който шефът на кабинета му въведе Меткалф. Беше висок мъж с широки плещи, лъскава черна коса и призрачно бледа кожа. През последните десетина години Меткалф беше свидетел как Литвиков се издигаше по йерархията на министерството и как се промени от сервилен подлизурко до изтерзан, угрижен високопоставен служител. Но сега имаше нещо ново в излъчването на Литвиков: гняв, възмущение, гладиаторска самоувереност, примесена със страх, което разтревожи Меткалф.

Литвиков го поведе към дългата заседателна маса, покрита със зелено сукно и цяла армия бутилки с минерална вода, които изглеждаше, че комисарят никога не предлага. Той седна на председателското място, помощникът му се настани отдясно, а Меткалф — отляво.

— Имаме проблем, г-н Меткалф — заговори Литвиков на английски с оксфордски акцент.

— Медната мина — прекъсна го Меткалф. — Абсолютно съм съгласен. Двамата с брат ми в момента обсъждаме как во да правим.

— Не, г-н Меткалф. Не става дума за медната мина. Много по-сериозно е. Получих сведения за недопустимо поведение от ваша страна.

Пулсът на Меткалф се ускори. Той кимна.

— Александър Дмитриевич — заговори той приветливо, — ако вашата тайна полиция се интересува толкова много от романтичния ми живот, си мисля, че вероятно няма с какво друго да се занимава.

— Не, сър — той посочи дебела купчина жълти листове върху масичката от дясната му страна. В горния им край с червен печат беше отбелязано „СЕКРЕТНО“. Докладите от наблюдението.

— Тези доклади предполагат други обяснения, г-н Меткалф. Обяснения, които повдигат сериозни въпроси относно престоя ви в Москва. Наблюдаваме ви изкъсо.

— Забелязах. Но вашият НКВД напразно ангажира човешки ресурси заради мен. Невинният човек няма какво да крие.

— Но вие се държите по начин, който подсказва, че имате много за криене.

— Има разлика, Александър Дмитриевич, между криене и дискретност.

— Дискретност? — повтори комисарят и повдигна вежди, а очите му издаваха страх.

Меткалф посочи към купчината доклади за наблюдението.

— Не се съмнявам, че портретът, който ще се получи в резултат на усърдните усилия, е на човек, когото някои наричат плейбой. Развей прах. Развратник. Наясно съм с репутацията си, сър. Тя е нещо, което винаги ме преследва, нещо, с което се опитвам да живея.

Но руснакът нямаше нищо подобно предвид.

— Това няма нищо общо с вашите опити… мисля, че се наричаше да се „измъкнете“, г-н Меткалф. Повярвайте ми…

— Както искате го наричайте, но когато чужденец като мен от капиталистическа страна се забърка с някоя рускиня в Москва, рисковете са изцяло за сметка на жената. Знаете това, както и аз го знам. Когато целувам някоя жена, никога не го разтръбявам, сър, и винаги се стремя да опазя репутацията й. Но тук рисковете за всяка жена, доколкото виждам, излизат извън проблема за репутацията й. Така че, ако взимам предпазни мерки, които на НКВД се струват подозрителни, те нямат нищо общо с мен. Гордея се с това. Нека ме следят, колкото си искат. — Сети се нещо, което Кундров, надзирателят на Лана, му каза, и добави: — Няма тайни в съветския рай, както ме увериха.

— За германците ли работите? — попита изведнъж Литвиков.

Какво било! Кундров го беше видял да разговаря с Фон Шюслер в дачата.

— А вие? — засече го Меткалф.

Бледото лице на Литвиков почервеня. Той се вторачи в масата и започна да си играе с перодръжката, потопи я в мастилницата, но не написа нищо.

— Това ли ви е проблемът? — каза той след дълго мълчание. — Че ще насочим търговските си връзки към германците?

— Защо ме питате? Нали току-що казахте, че виждате всичко и знаете всичко.

Литвиков отново млъкна за няколко секунди. После се обърна към помощника си.

— Извините — каза той на мъжа.

След като помощникът му излезе от стаята, Литвиков продължи да говори.

— Онова, което ще ви кажа, Меткалф, може да ми навлече арест, дори екзекутиране. Ще ви доверя нещо, което се надявам да не използвате срещу мен. Искам да ми влезете в положението — нашето положение. И след като вникнете, вероятно ще проявите повече желание да ми сътрудничите. Дълго време имах доверие на вашия брат. Вас не ви познавам толкова добре и мога само да се надявам, че мога да разчитам на вашата дискретност, както се изразихте. Защо то този път не става дума само за търговия, а за живота на семейството ми. Аз съм семеен човек, г-н Меткалф. Имам жена, син и дъщеря. Разбирате ли?

Меткалф кимна.

— Имате думата ми.

Литвиков натопи отново перодръжката си в мастилницата, но този път започна да драска заврънкулки върху листа за пишеща машина на масата пред него.

— Миналия август, преди малко повече от година, моето правителство подписа пакт с Германия, както знаете. Ден преди той да бъде обявен официално, „Правда“ публикува антинацистка статия за преследванията срещу поляците в Германия. В продължение на години Сталин и другите наши ръководители се обявяваха против Хитлер и нацистите. Печатът ни публикуваше безброй статии колко ужасни са нацистите. После изведнъж един ден през август всичко това спря. Вече няма антинацистки статии. Няма антинацистки речи. Нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. В нашите вестници човек вече не може да срещне думата „нацизъм“. „Правда“ и „Известия“ сега поместват извадки от речите на Хитлер, благосклонни! Те цитират „Фолкишер Беобахтер“ — Литвиков продължаваше да драска яростно, изпълвайки листа с хоризонтални и вертикални линии, които постепенно се превръщаха в тъмно петно. — Смятате ли, че руският народ може лесно да го преглътне? Мислите ли, че можем да забравим онова, което четяхме, което ни съобщаваха за зверствата на нацистите?

Меткалф не каза нищо, а само си помисли: „Ами зверствата на Сталин? Милионите депортирани, изтезавани и убити по време на чистките?“

— Разбира се, че не — отговори той. — Това е въпрос на оцеляване, нали?

— Заекът да не би да търси закрила от боата?

— Съветският съюз е заекът, така ли?

— Не ме разбирайте погрешно, г-н Меткалф. Ако бъдем нападнати, ще се бием до смърт — и това няма да е само нашата смърт. Ако те нахлуят в страната ни, ще се бием с жар, но ние нямаме интерес да нахлуваме в други страни.

— Кажете това на поляците — прекъсна го Меткалф. — Вие нахлухте в Полша в деня, в който подписахте договора си с Германия, ако не се лъжа. Кажете го и на Финландия.

— Нямахме избор — избухна гневно руснакът. — Беше отбранителна мярка.

— Разбирам — каза Меткалф.

— Страната ми няма приятели, Меткалф. Разберете това. Ние сме изолирани. Едва след като сключихме пакта с Германия, започнахме да чуваме, че Великобритания се почувствала предадена. Британците започнаха да твърдят, че са ни „ухажвали“, че искали да се съюзят с нас в битката срещу нацистка Германия. Но как ни „ухажваха“? Как ни предразполагаха? Заедно с французите изпращаха у нас делегации на ниско равнище — британски адмирал от запаса и треперещ френски генерач. До Ленинград с кораб. Пътуваха цели две седмици. Не външни министри, а дърти офицери от запаса. Това беше плесница в лицето на цяла Русия. Несериозен опит да се преговаря за съюз. Уинстьн Чърчил мрази съветския режим и не го крие. И кого изпрати тук като посланик, най-важният външнополитически пост за Лондон след Вашингтон? Сър Станфорд Криле — радикален депутат от долната камара, социалист, който не се ползва с доверието на британското правителство. И какви изводи можехме да направим? Не, г-н Меткалф, сигналите от Англия бяха ясни. Те не проявяваха интерес към съюз с Русия.

Литвиков драскаше толкова силно, че накрая скъса листа. После остави писалката.

— Да — отговори Меткалф с разбиране. — Кремъл наистина нямаше избор. А това споразумение с Хитлер наистина ли смятате, че е честно партньорство? Не е ли само едно ръкостискане с цел врагът да се държи на почетно разстояние?

Литвиков вдигна рамене.

— Аз съм член на Политбюро, но това не означава, че имам думата при взимането на решения.

— Вие не знаете?

— Въпросите, които ми задавате, не звучат като въпроси, от които би се интересувал един плейбой.

— Като бизнесмен е в мой интерес да съм добре информиран за политиката. Особено тия дни.

— Позволете ми да ви кажа нещо и ще оставя на вас да си направите изводите. Миналия месец нацистите тихомълком превзеха части от Румъния и ги присъединиха към Унгария. Научихме за това чак след като стана факт.

— Разрив между Хитлер и Сталин? — предположи Меткалф.

— Няма разрив — отговори сприхаво руснакът. — Ние действаме на тъмно, г-н Меткалф. Кой може да каже какво означава това? Знам само, че Сталин очаква това споразумение с Хитлер да продължи дълго.

— Очаква или се надява?

Литвиков се усмихна за пръв път. Усмивката му беше ехидна като на циник, който се е сблъсквал с всичко.

— Английският ми не винаги е съвсем точен. Вероятно „надява“ е думата, която исках да кажа.

— Оценявам искреността ви. Можете да разчитате на моята дискретност.

Говорейки така открито, дори критично към Кремъл, Литвиков се излагаше на опасност. Усмивката на руснака изчезна.

— При това положение ми позволете да добавя към казаното от мен. Приемете всичко това като приятелско предупреждение.

— Ударението върху „приятелско“ ли е или върху „предупреждение“?

— Оставям на вас да определите. Някои от колегите ми отдавна изпитват подозрения към „Меткалф Индъстрис“. Особено онези, които подозират, че не става дума само за капиталистическа компания, която в днешно време е достатъчна причина за повишено внимание от наша страна, а и за нещо повече. За оръдие на чужди интереси.

Погледът му бе пронизващ.

— Приемам, че знаете по-добре — каза Меткалф, отвръщайки на погледа му.

— Знам, че вие и вашето семейство сте свързани с Вашингтон и водещите капиталистически кръгове. Извън това не знам почти нищо. Трябва да ви кажа още нещо. Вече предупредих по-големия ви брат, че ако се наложи репатриране на вашата собственост, ще бъде направено.

— Репатриране? — Меткалф знаеше какво означава това, но искаше заплахата да е категорично изречена, за да може да й се отговори.

— Конфискация на всички предприятия на Меткалф, както сигурно добре знаете.

Меткалф примигна, но не реагира.

— Това може да не ви засяга силно, но ви уверявам, че брат ви не прие тази перспектива спокойно, когато разговарях с него преди няколко часа. Чували ли сте името Джеймс Мелърс?

— Не. Трябва ли?

— Ами Харолд Делауър? Или Милтън Айзънбърг?

— Съжалявам.

— Аз също съжалявам, г-н Меткалф. Те са американски граждани, екзекутирани от съветските власти по обвинение в шпионаж. Не ги освободиха и не ги върнаха в родината им. И да не мислите, че правителството ви се застъпи? Въобще не повдигна въпроса. Надделяха съображения от по висш порядък. Съображения, свързани с международните отношения. Те знаеха, че сме в състояние да докажем обвиненията с писмени признания. Никой във вашия Държавен департамент не пожела дори да хвърли едно око на тези признания. Другарят Сталин си извади поуки. Вече не съществува екстратериториалност. Другарят Сталин разбра, че ако протегне ръка за помощ към Съединените щати, само ще разлае бесните кучета. Сега не съществува такова нещо като протегната ръка. Сега ръката се е превърнала в юмрук — Литвиков сви дясната си ръка в стегнат юмрук. — Пет пръста се превръщат в колектив. Ленин учеше, че колективът означава изчезване на индивида.

— Да — каза Меткалф, опитвайки се да контролира биенето на сърцето си. — А Сталин се погрижи за изчезването на доста много индивиди.

Литвиков се разгневи.

— Ако бях на ваше място — предупреди той, — щях да внимавам да не стана един от тях.

 

Цигуларят беше седнал на пейка на отсрещната страна на улицата пред хотел „Метропол“ и наблюдаваше входа с помощта на малък сгъваем бинокъл „Цайс“ 8 х 60. От разговора си с регистраторите разбра работното им време и кога идва следващата смяна. Той вида с очите си как хората от рецепцията, с които разговаря, си тръгнаха и на тяхно място дойдоха други, които не знаеха как изглежда.

Той сгъна бинокъла и го прибра, прекоси улицата и влезе в хотела. Не се спря пред регистратурата, а веднага се отправи към главното стълбище, тъй като беше наясно къде отива. Беше просто още един чужденец, отправил се към ресторанта. Никой не го спря — нито на входа, нито във фоайето. Беше чужденец, следователно отиваше да вечеря Повечето клиенти в ресторанта на хотела в крайна сметка бяха чужденци.

Влезе в ресторанта с позлатени колони и врати и таван от рисувано стъкло. По средата имаше фонтан, който разплискваше вода. Огледа се, правейки се, че търси някого с когото има уговорка за вечеря, кимна и се усмихна на оберкелнера, без да му каже нищо, и руснакът си отиде После правейки се, че се отказва, той си излезе от ресторанта и тръгна по стълбите. Четирима от гостите на хотела бяха в списъка, който му даде военният аташе. Не се нуждаеше от помощта на регистраторите. Знаеше номерата на стаите им.