Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (36)

32

Берн, Швейцария, ноември 1940 г.

 

Швейцарската столица, много по-тиха и не така космополитна като по-прочутите си посестрими Цюрих и Женева, беше построена върху стръмен нос от скали, естествена геологична крепост, заобиколена от три страни от заграждение с ров, чиято роля изпълняваше река Аар. Старата част на града, Алтщат, беше лабиринт от калдъръмени улички и тесни проходи. До „Казиноплац“ в Алтщат, се намираше улица „Херенгасе“. Номер 23 беше последната от дълга редица къщи от четиринайсети век, стара бюргерска къща, чийто заден двор стигаше до бреговете на Аар под формата на терасовидни лозя. Високо горе се виждаха бернските планини.

Именно там бе отседнал Алфред Коркоран. Беше новата му оперативна база сега, когато шпионажът във военно време набираше ход.

Пътуването на Меткалф през финландската граница беше мъчително. На гарата в Ленинград го посрещна възрастна семейна двойка, както Кундров обеща. Оставиха го в гората извън града. Двайсет минути по-късно спря камион, чийто шофьор поиска тлъста сума още преди да загаси мотора. Камионът беше натоварен с десетина резервоара за гореща вода, предназначени за Хелзинки: търговията продължаваше въпреки войната. Единият от резервоарите беше хитро преправен, с дупки, пробити на върха и в дъното, за да влиза въздух. Имаше и подвижен панел със същата цел, изрязан на върха с ножовка. На Меткалф му приличаше на ковчег. Но въпреки това, поверявайки живота си в ръцете на човек, когото не беше виждал и когото едва ли щеше да види до края на живота си, Меткалф влезе в празния метален резервоар.

Проверката на съветско-финландската граница мина през пръсти. Малко след това камионът спря и шофьорът му поиска допълнително сто рубли за прекарването през границата — „за притесненията“, както се изрази.

Меткалф плати.

От летището Малмьо в Хелзинки полетите за Берн, Швейцария, бяха съвсем малко, но богат бизнесмен с връзки, който беше готов да плати цената, винаги можеше да уреди нещо.

На „Деренгасе“ в старата част на Берн Меткалф изпълни инструкциите на Корки и стигна до задната врата на къщата, скрита сред асми. Видя, че посетителите могат да влизат и излизат незабелязано.

Натисна звънеца и зачака с мрачно предчувствие. С Корки се видяха за последен път в Париж само преди няколко седмици, но сякаш бяха минали години. Той замина за Москва като Даниел Ейхен, прикритие, което се бе превърнало в истинската му самоличност: обикновен плейбой, кавалер в личните си отношения, безгрижен въпреки войната. Но Даниел Ейхен вече го нямаше. Не само защото прикритието беше компрометирано, а и защото човекът вече не пасваше. Убийството на близък приятел, предателство към любимата — тези неща не можеха да не променят човек.

Отношението му към стария му наставник също се бе променило. Изпълняваше заповеди, намеси Лана в схемата на Корки, подведе я. Направи каквото му наредиха. Но вече не можеше да следва заповедите на Коркоран слепешката, без да мисли.

Вратата се отвори. Икономката го покани да влезе. Беше едра жена със свита на кок коса, швейцарка, както личеше от пръв поглед. Попита за името му, кимна, когато той й го съобщи, и после го въведе в просторна дневна с високи прозорци и две огромни камини. В едната гореше огън. До него седеше Корки в люлеещ се стол. Той се обърна при влизането на Меткалф.

Коркоран изглеждаше още по-блед, още по-съсухрен от предишния път. Дали стресът от войната, от операцията „ВОЛФСФАЛЕ“ го беше състарил? Или напрежението от загубата на агентите на терен, „перлите в короната“, както ги наричаше? Слуховете за здравословното му състояние май имаха основание. Корки наистина изглеждаше болен, при това само за няколко седмици състоянието му видимо се бе влошило.

— Стивън Абърнати Меткалф — обяви Корки с висок, но твърд глас. — Ти никога не преставаш да ме удивляваш.

Върху лицето на стария заигра призрачна усмивка, докато ставаше на крака. В пепелника до него гореше цигара, димът се виеше из въздуха.

— Това похвала ли е? — попита Меткалф, доближавайки, за да стисне ръката на Корки. — Или укор.

Миризмата на „Пепър Минт Лайфсейвърс“ се носеше от костюма от туид на Корки толкова силно, колкото и от запалената цигара.

Корки замълча за миг и се замисли.

— Мисля, че и двете. Не бях сигурен, че ще се справиш.

— Не беше никак лесно да се уреди полет от Хелзинки, трябва да призная — каза Меткалф и се настани в тапицирано в брокат кресло в другия край на камината.

— О, това бе последното нещо, за което се безпокоях. Говоря за Москва. Много неща се провалиха.

Корки се обърна към огъня отново, този път заровичка с ръжен. В огъня имаше нещо примитивно, нещо първично, което успокояваше Меткалф. Старият шпионин много си падаше по театъра, постановките. Меткалф не се съмняваше, че Корки е избрал тази къща с нейните камини, средновековна църковна архитектура и удобни мебели, с разположението й на калдъръмената уличка в Алтщат, тъй като тя караше посетителите да се чувстват спокойно, предразполагаше ги да изповядват греховете си.

— А много от нещата станаха, както бяха планирани — каза Меткалф, усещайки как у него се надига гняв. — Не че въобще си направи труда да ме уведомиш за плановете.

— Стивън — започна Коркоран предупредително.

— Налагаше ли се да ме излъжеш за причината, поради която ме изпрати в Москва? А после и за документите, които искаше Лана да предаде на Фон Шюслер? Или може би лъжата е втората природа за теб? Не можеш да устоиш.

— Знам, че ти е било тежко — каза Коркоран съвсем спокойно, взирайки се в огъня. — Онова, което е съществувало между вас, се върна, нали? Нещото, заради което ти беше толкова трудно, е същото нещо, което гарантираше, че тя ще направи онова, което поиска от нея. Искаш да знаеш защо те излъгах. За това, Стивън. Точно заради това.

— Говориш безсмислици.

Коркоран въздъхна.

— Ако знаеше, че ще я използваш по този начин, никога нямаше да можеш да я спечелиш отново. Само автентичността може да поддържа пламъка на любовта. Излъгах те, Стивън, така не ти се наложи ти да я лъжеш. Поне не отначало.

Меткалф замълча за миг, мислите му блуждаеха. Не знаеше какво да каже. Искаше да се освободи от гнева, който му пречеше да мисли ясно.

— Стивън, ти не си наясно и с половината от онова, което става. Нещата са много по-опасни, отколкото съзнаваш.

— Трудно ми е да повярвам, Корки. Аз бях там. Бях на проклетата „Лубянка“, за Бога!

— Знам.

— Знаеш? Откъде, по дяволите…? Само не ми казвай, че имаш източник в НКВД.

Корки подаде на Меткалф купчина листа. Беше разузнавателен доклад. Меткалф го прегледа. Прочете го бързо и се смути. Беше подробен доклад за разпитите на Меткалф на „Лубянка“, включително частична възстановка на разговора му със следователя от НКВД.

— Какво, по дяволите, е това, Корки? Имаш източник на „Лубянка“?

— Ще ми се да е вярно. Не, уви, имаме източник на една крачка от там.

— Какво означава това на „една крачка“?

— Шегувам се. Напоследък успяваме да прехващаме радиограмите на агенти от Абвера. Това в ръцете ти е дешифрирай текст на една от тях.

— Това означава ли, че Абверът има агент на „Лубянка“?

Корки кимна.

— Очевидно, при това много добър.

— Господи! — Меткалф се обърна и се вторачи в Корки. — Това означава ли, че знаят за връзката ни с Лана?

— Очевидно не. Нищо повече от обикновеното ти познанство с нея. Но не и за участието на момичето в измамата с документите. Без съмнение щяхме да го разберем. Има сериозни съмнения, свързани с документите от „ВОЛФСФАЛЕ“, но не по тази причина.

— Какво искаш да кажеш?

— Операцията виси на косъм, Стивън — Коркоран си дръпна силно от цигарата и се загледа в огъня. — Генералите на Хитлер са силно разединени по въпроса мъдро ли е да се напада Русия. Има такива, които винаги са го желаели, макар да са фанатизирано малцинство. Голяма част заеха тази позиция благодарение на документите от „ВОЛФСФАЛЕ“. Те настояват за нахлуване през май догодина, преди Червената армия да е в състояние да предприеме превантивна атака. Но има и такива в нацисткото върховно командване, които гледат на инвазия в Русия като на пълна лудост. Това са разумните генерали, онези, които се опитват да обуздаят налудничавостта на Хитлер. Те напомнят на колегите си за несполучливия опит на Наполеон да завземе Русия през 1812 година.

— Но ако Сталин се готви да нападне пръв, както предполагат нашите документи, как те оправдават бездействието си?

— Оправдават бездействието, като поставят под съмнение разузнавателните данни. Това е естественият отговор.

— Поставят под съмнение? Да не са разбрали, че документите са фалшиви?

Коркоран бавно поклати глава.

— Нямам такива данни. Документите са наистина първокласни фалшификати, трябва да призная. Никой в нацисткото ръководство, не и някой, за когото да знаем, няма причини да подозира, че документите са изработени от американци. Но те не изключват възможността самите руснаци да са ги подхвърлили.

— Няма логика. С каква цел? Да накарат нацистите да ги нападнат?

— Не забравяй, има елементи в съветското ръководство, чиято омраза към Сталин е толкова голяма, че се молят за нацистко нашествие. Те гледат на Хитлер като на своето спасение. Тези елементи са особено силни в Червената армия.

— Ще съсипят собствената си страна, за да се отърват от Сталин? Лудост!

— Въпросът, Стивън, е, че има сериозни причини да се поставят под съмнение истинността на документите от „ВОЛФСФАЛЕ“. Особено ако човек пожелае да се усъмни, ако смята, че едно нахлуване в Русия би било кошмар, което е самата истина. Така че се повдигат въпроси. Някои германски висши офицери възразяват, че след като в НКВД са толкова добри, как така не са хванали жената, дъщерята на генерала, която предава свръхсекретните документи на Фон Шюслер.

— Но докато документите изглеждат автентични…

— Съмненията остават — отговори Корки с непреклонен глас. — И тези съмнения в комбинация с основателни логистични възражения срещу блицкриг удар срещу Русия започват да надделяват. Времето е против нас. Освен ако не направим нещо повече — нещо, което да потвърди автентичността на документите, — планът ни е обречен.

— Но какво още може да се направи?

— Източникът трябва да е безукорен — каза Корки след известна пауза.

— Източникът…? Източникът е дъщеря на генерал от Червената армия, за когото нацистите знаят, че е таен конспиратор срещу Сталин.

— Таен конспиратор срещу Сталин — повтори Корки със саркастична нотка, — който случайно не е заловен и осъден.

— Но това е компроматът, с който Фон Шюслер държи Лана! Той разполага с доказателства.

— Шпионският бизнес, синко, е море от огледала. Научи го, преди да е станало късно. Огледала, които отразяват други огледала.

През април 1937 година Йосиф Сталин получава от Прага досие, съдържащо доказателства, че началникът на Генералния щаб маршал Тухачевски, както и други генерали подготвят с германското върховно командване преврат срещу Сталин.

— Очевидно. Въз основа на това досие бяха организирани процесите за измяна и масовите чистки, които последваха.

— Да. Трийсет и пет хиляди военни командири бяха разстреляни. Цялото ръководство на Червената армия в навечерието на война. Много удобно за нацистите, нали?

— Удобно…?

— Нали не си мислиш, че ние сме единствените, които могат да фалшифицират документи, Стивън. Шефът на разузнаването на Хитлер, Райнхард Хайдрих, е страховит противник. Изключително интелигентен. Той знаеше, че Сталин е параноик и ще повярва, че собствените му хора заговорничат срещу него.

— Искаш да кажеш, че уликите срещу Тухачевски са фалшиви?

— Хайдрих възложи на двама от заместниците си да организират измамата. Експертите му от СД подправиха трийсет и два документа — кореспонденцията между Тухачевски и други червеноармейски командири с висши офицери от Вермахта, търсещи тяхната помощ за свалянето на Сталин.

— Исусе! — ахна Меткалф. — Фалшифицирани?

— Хайдрих успя добре да пласира документите. Доктор Берендс ги отнесе в Прага и там ги продаде — забележи, продаде ги за милиони долари, на съветски агенти.

— Значи срещу Тухачевски обвинението е било скалъпено? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Революцията, подобно на Сатурн, изяжда своите деца. Искам да кажа, че Хайдрих знае истината, тъй като той измисли лъжата, с която накара Сталин да обезглави военната си машина. Той знае, че Тухачевски не е виновен и че генерал Михаил Баранов не е конспиратор.

Значи компроматът, с който Фон Шюслер държеше Лана, беше фалшив! Меткалф нямаше търпение да съобщи на Лана истината. Но въодушевлението му бързо се изпари, след като си даде сметка за усложненията от това разкритие.

— Значи данните за бащата на Лана са съмнителни — каза той.

— Всичко е съмнително — Корки издиша две струйки бял цигарен дим. — Включително съдбата на „ВОЛФСФАЛЕ“. Освен ако не жертваме агента си, жертва, която ще спаси операцията, както и, смея да твърдя, целия свят.

Кръвта се дръпна от лицето на Меткалф.

— Не разбирам.

— Мисля, че много добре разбираш — каза Корки с тих, едва доловим глас.

Той продължи да ровичка в огъня, избягвайки да погледне Меткалф в очите.

— Кажи ми точно — настоя Меткалф. — Не загрявам.

— Това е последното, което може да се каже за теб, Стивън, но явно искаш аз да произнеса думите на висок глас. Ако това е проблемът, готов съм да го направя. Светлана Баранова трябва да бъде заловена от НКВД. Да бъде арестувана. Само така нацистите ще се убедят, че документите, които тя предава, са истински.

Меткалф скочи и застана точно пред Корки. Размахвайки показалец пред лицето на своя наставник, той заговори с рязък тон:

— Не те ли е срам, Корки? А? Ако човешко същество се изпречи на пътя, превърне се в пречка, няма да се поколебаеш да го хвърлиш на вълците? Дори жена, която прояви толкова смелост, залагайки живота си…

— Спести ми тия проповеди. Говорим за оцеляването на Европа, на САЩ — оцеляването на демокрацията на планетата. Не искам лекции по оперативна етика.

Полузатворените очи на Коркоран бяха непроницаеми.

— Оперативна етика? Така ли го наричаш? — отвратен и останал без думи, Меткалф се върна на стола си и потъна в него. После се загледа в огъня. — Да позволим да я арестуват е лудост.

— Е, добре, както е казал лорд Литълтън: „Любовта намира надежда там, където разумът вижда отчаяние.“

Кехлибарената светлина от огъня сякаш беше очертала бръчките по лицето на старика.

— Какво знаеш ти за любовта?

— Аз съм шпионин, Стивън. Онова, което познавам, е отчаянието.

— Ами разума?

— Това също. Повярвай ми, разбирам, че жената е нещо крехко. Но знаеш ли какво? Световният мир също е нещо крехко. Да спасим планетата от фашистката военна машина. Истинска красота. Да попречим на Третия райх да заплаши цивилизацията.

— Престани! — викна Меткалф.

— Взе ми думата от устата — каза Коркоран, а очите му не мигваха.

— Ти никога не се променяш, нали, Корки?

Коркоран наклони главата си с няколко градуса.

— Имам чувството обаче, че ти си се променил.

Меткалф сви рамене.

— Наистина ли? А може би светът се е променил?

— Стивън, Стивън. Защо не искаш да разбереш? Светът не се е променил. Светът изобщо не се е променил. И няма да се промени — не и докато ние не го променим.

Меткалф обви главата си с ръце. Мислите в главата му шеметно се въртяха. Трябваше да има изход. След миг вдигна очи от огъня, по лицето му се бе изписало примирение.

— Какво ще правиш? — попита той безизразно.

— Утре следобед водещата балетна трупа от Болшой театър пристига в Берлин — приятелска делегация, изпратена от Москва. Ще играят в „Щаатсопер“. Сигурно са извадили изтърканото представление на „Лебедово езеро“ от нафталина за безкритичните германци.

— Лана ще е там.

— И нацисткият й любовник Фон Шюслер. Малко почивка, визита в старото имение, сигурен съм. Достатъчно е да се подшушне на НКВД и те ще я арестуват пред очите на германците. И тогава със света всичко ще е наред. Ужасно съжалявам, Стивън.

— И тя ще каже истината на НКВД.

— Мислиш ли? — попита Корки без интерес. — В този момент това наистина е без значение. Тя може да протестира колкото си ще, но след като във върховното командване на нацистите чуят, че е арестувана, планът „ВОЛФСФАЛЕ“ ще бъде спасен.

— Иска ти се да е толкова просто, нали? — каза Меткалф, внимателно контролирайки гласа си. — Изгарянето на Лана е много по-рисковано. Не знам какво ти съобщават твоите източници, но аз познавам жената, прекарах доста време с нея напоследък и случайно знам, че в сърцето й има едно нежно местенце за Фон Шюслер.

Корки остана като гръмнат.

— Ти никога не си споменавал за това.

— Сигурно си мислиш, че познаваш женското сърце по-добре от мен. Всичко, което знам, е онова, което мога да докосна. Мисля, че тя дори изпитва известно съжаление към германеца. А може да има и чувства, които да са по-дълбоки от това.

— Какво конкретно имаш предвид?

— Имам предвид, че има реална опасност Лана да провали мисията, да предупреди Фон Шюслер, че го е подвела. Това е достатъчно, за да отидат всичките ни усилия по дяволите.

— Не можем да позволим това да се случи — отвърна грубо Коркоран.

— Наистина. Ще направя всичко, което мога, да държа всичко в релси. Знам как да я контролирам.

Той погледна Коркоран с пламенна решимост. Беше жизненоважно Корки да му повярва. Толкова много зависеше от това.

— Какво предлагаш?

— Да ме изпратиш в Берлин и аз ще…

— Ще задърпаш отново конците на марионетката.

— Нещо такова.

Коркоран се вторачи в Меткалф за няколко секунди.

— Искаш да се сбогуваш с нея, нали?

— Дай ми тази възможност — призна Меткалф. — И ти обещавам да направя най-доброто.

— Нещата не опират до правене на най-доброто, Стивън. Става дума за това да гарантираме резултат.

— Разбирам — каза Меткалф. — Остави на мен.

Погледът на Коркоран проникваше като рентгенов лъч, той сякаш се опитваше да види душата на Меткалф. Накрая каза:

— Чип Нолън е отседнал в „Белвю Палас“. Може да ти достави необходимите документи.

 

Алфред Коркоран седеше пред камината, взираше се в огъня и пушеше. Той беше изненадан, да не кажем раздразнен донякъде, да открие, че Стивън Меткалф е още жив. Бяха убили Амос Хилиард, преди той да успее да елиминира риска за сигурността, която представляваше Меткалф.

Но Коркоран се гордееше с това, че е неизчерпаемо прагматичен човек. Той вярваше, че успешните операции изискват непрекъснати импровизации. Така да бъде. Преценката на Меткалф за руската балерина вероятно беше правилна. Нека отиде в Берлин и да се опита да спаси операция „ВОЛФСФАЛЕ“. Така дори нещата се нареждаха по-добре.

Прислужницата швейцарка влезе в стаята със сребърен поднос и му наля чаша горещ чай, който изпускаше пара.

— Благодаря, фрау Шибли — каза той.

Толкова много внимаваше с организацията на нещата в Берн, че дори поиска от Чип Нолън да провери биографията на клетата аусфрау. И все пак човек не можеше да е и прекалено внимателен.

Протегна се за телефона, набра „Белвю Палас“ и поиска да го свържат със стаята на Чип Нолън.

 

„Белвю Палас“ се намираше високо над реката Аар на „Кохергасе“, откъдето се откриваха просторни, великолепни гледки. Апартаментът на Нолън беше не по-малко просторен и великолепен — факт, който Меткалф не се поколеба да изтъкне пред човека на ФБР.

— Дж. Едгар Хувър явно ви плаща доста добре, момчета — подразни Меткалф дребното, чорлаво човече.

Чип го наблюдаваше внимателно, кафявите му очи сякаш гледаха лошо.

— Господин Хувър признава колко е важно разузнавателната дейност на Бюрото да се разрасне по целия свят… Джеймс. Така се казваш, нали? Джеймс?

За миг Меткалф се обърка, после се сети, че човекът на ФБР не беше изцяло в играта и че свещената за Корки херметизация диктуваше той да не знае истинската самоличност на агентите му.

— Нещо такова — отговори Меткалф.

— Нещо за пиене? — попита Нолън, отправяйки се към бара. — Уиски? Джин? Или предпочиташ водка след посещението си в Майка Русия, а?

Меткалф го погледна и забеляза циничната усмивка по лицето на агента от ФБР.

— За мен нищо, благодаря.

Нолън си наля скоч.

— Ходил си там и преди, нали?

— В Русия ли? — Меткалф сви рамене. — Няколко пъти.

— Това е добре, сега се сещам. Ти говориш руски, нали?

— Малко.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва, кое? Русия?

— Социалистическата утопия. Какво беше казал онзи тип: „Бях в бъдещето, всичко е наред.“

— Ако това е бъдещето — прекъсна го Меткалф, — чака ни беда.

Нолън се изхили, явно успокоен.

— Това, че го казваш, е добре. Но начинът, по който Корки говори за руснаците, понякога ме кара да си мисля, че е малко мекушав към тях.

— Едва ли. Мисля, че в момента той просто се страхува повече от нацистите.

— Да бе, този предполагаем страх напоследък направи доста американци червени.

— Никой, който е виждал Русия на Сталин отблизо, имам предвид на живо, който е виждал какво прави тази система с човешките същества, не би станал комунист.

— Браво — каза Нолън, сочейки с чашата си към Меткалф. — Кажи го на твоите приятелчета от социалния регистър.

— Кои например?

— Момчетата на Корки. Срещал съм неколцина от тях. Всичките се кахърят единствено за Хитлер и за нацистите, фашизма… А въобще не са си помислили какво би станало, ако чичо Джо загуби, а Кремъл победи. Тогава със сигурност няма да има социален регистър, повярвай ми. Тия дендита ще садят репички в Новосибирск.

Той остави чашата.

— Добре, трябва да стигнеш до Берлин, разбрах, а легендата ти от Париж прецака ли се?

— Предполагам. При всички случаи нямам намерение да проверявам.

— Берлин, а? Сега играеш с големите батковци.

— Какво те кара да говориш така?

— Мислиш си, че с НКВД е трудно. Почакай да разбереш как стоят нещата с Гестапо. Те въобще не си поплюват.

— Аз се оправях с тях в Париж.

— Париж е детска градина, Джеймс. Париж е нищо. В Берлин всичко е в ръцете на Гестапо. Позволи ми да те предупредя, че там трябва да си опичаш акъла и да си пазиш задника. Там няма да има ходене насам-натам и цуни-гуни с жени.

Меткалф сви рамене.

— Задачата ми е съвсем конкретна.

— Кое?

— Задачата ми.

— Не мога да ти помогна, ако не ми съобщиш някакви подробности.

— Нали не си забравил свещения принцип на Корки.

— Херметизацията само може да помогне да те убият, Джеймс. Виж колко много от момчетата на Корки гушнаха букета миналия месец само защото ги държеше изолирани, без свръзка. Аз често пътувам до Берлин, мога да ти бъда от полза там.

— Благодаря за предложението, но единствено ми трябват документи за самоличност.

— В твой стил. — Нолън отключи метална каса и измъкна от нея кожена папка. — Винаги съм казвал, че човек най-добре може да се скрие на открито. Добре, ти си американски банкер в Базел. Уилям Куилиган.

Той подаде на Меткалф американски паспорт с меки корици. Меткалф го разгърна и видя своята снимка в него, както и няколко страници с печати и марки, показващи чести презокеански пътувания между Ню Йорк и Швейцария.

— Ти си от „Банк ъф Интернешънъл Сетълмънтс“, нещо като международен консорциум, който прави бизнес с германците. „Райхсбанк“ е най-големият клиент на твоята банка. Вие вършите доста банкови услуги на Германия — превозване на златни кюлчета и прочие.

— Казваш, че банката пере пари за нацистка Германия.

Нолън погледна строго Меткалф.

— Всички операции са законни, извършвани по законите за неутралитет на Швейцария. Ей, президентът на банката е от Харвард като теб.

— Аз съм от Йейл всъщност.

— Йейл, Харвард, каква е разликата. Важното е, че типът пътува за Берлин много често, среща се с президента на „Райхсбанк“ Валтер Функ, но този път е възпрепятстван и ти ще изиграеш ролята на куриер. Ще предадеш на ръка някакви финансови инструменти, които трябва да подпишат, а ти да ги отнесеш обратно.

— Важното е да стигна до Берлин.

— Да, ами само мога да те посъветвам да не се мотаеш много-много. Няма да можеш да се правиш на Ерол Флинт повече.

Час и половина по-късно Меткалф пътуваше във влака от Берн към Базел на път за нацистка Германия.