Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (26)

24

В магазина беше шумно и прашно, витрините — препълнени със смесица от сребърни предмети, бижута и кристал. По рафтовете на стените бяха подредени стари подноси и чинии, бюстове на Ленин. Беше нещо средно между антиквариат и заложна къща, т.нар. „комисионка“, където се продаваха стоки втора употреба. Намираше се на една от най-старите улици в Москва — „Арбат“. Тясното пространство беше фрашкано от клиенти, които идваха или да се спазарят за нещо, или да продадат безценния сребърен самовар на мама, нуждаейки се отчаяно от пари.

Сред глъчката и блъсканицата двама мъже, които никой не забелязваше, стояха изправени един до друг и разглеждаха една и съща икона. Единият приличаше на руски работник на трийсет и няколко години, другият беше по-възрастен с чуждестранно зимно палто и руска кожена шапка.

— Не те познах — прошепна Хилиард. — Добре. Последвай ме, без да говориш.

След малко Хилиард си проби път към изхода на магазина, а Меткалф го следваше. Докато вървяха по „Арбат“ към Смоленския площад, двамата мъже се изравниха.

— Какво, по дяволите, става — изсъска Хилиард. Ако си дошъл за втората пратка документи, ти обясних най-подробно къде да ги търсиш. Но така или иначе куриерът няма да пристигне преди края на деня. Мисля, че ясно те предупредих да не се срещаме лично.

— Моят приятел беше убит днес.

Хилиард хвърли бърз поглед на Меткалф и после се загледа другаде.

— Къде?

— В „Метропол“.

— „Метропол“? Господи. Къде, в стаята му?

— В моята стая. Жертвата е трябвало да бъда аз.

Хилиард пое бавно и дълбоко въздух, а Меткалф му разказа за Роджър, кой беше, за връзката му с него и защо е бил в Москва.

— Какво ти трябва? — попита Хилиард с по-спокоен тон.

— Две неща. Първо, да се свържа веднага с Корки.

— Нали видя, че черният канал не е сигурен, Меткалф…

— Знам, че имаш начини да стигнеш до Корки. Не ме интересува дали през задната врата, чрез димни сигнали или писмо в бутилка, мамка му, хора като теб винаги имат начин. Знаеш правилата по-добре и от мен. Ако човек от екипа на Корки бъде разкрит, той държи веднага да бъде уведомен.

— Няма да те пусна пак в посолството да използваш оборудването, Меткалф.

— Не ми пука, ще го направиш за мен. Кажи му, че Скуп Мартин е убит по същия начин като момчетата в парижката станция. Същият метод на умъртвяване: удушаване.

— Ще му предам.

Меткалф се сети за съмненията си към Хилиард и добави:

— Искам потвърждение. Доказателство, че Корки е получил посланието.

— Как?

Меткалф се замисли за миг.

— Дума. Следващата дума в списъка.

Корки разполагаше със списък от кодови думи, уговорени с Меткалф, както и с всички останали агенти на терен, списък, известен само на Корки и съответния агент. Думите бяха подбрани от Корки съвсем произволно, макар че Меткалф се съмняваше дали наистина са произволни. Той прекалено много си падаше по ребусите и не би пропуснал възможността да придаде скрит подтекст.

— Имаш я — отговори Хилиард. — Какво друго ти трябва?

Спомена, че искаш две неща.

— Пистолет.

 

От телефонна кабина Меткалф звънна в „Метропол“ и помоли да оставят съобщение за един от гостите на хотела, Роджър Мартин.

От реакцията им щеше да разбере много неща. Нямаше две мнения, че до този момент бяха открили тялото на Роджър и че всички членове на персонала знаеха. Милицията съшо беше уведомена, а естествено и НКВД. Но реакцията на дежурния регистратор щеше да е полезно указание за степента на тревога и подозрения — дали имаха инструкции да дебнат за Меткалф, да го примамят, да го вкарат в капан. Гласът на регистратора се промени, издавайки напрежението му. Изведнъж тонът му стана хладен и официален.

— Не, гостът, когото търсите, вече не е в хотела ни, съжалявам. Не разполагаме с повече информация.

— Разбирам — каза Меткалф. — Знаете ли кога е напуснал?

— Нямам представа — отвърна регистраторът. — Никаква идея. Не мога да ви помогна — добави той и затвори телефона.

Меткалф зяпаше стените на телефонната будка смутен. Беше искрена реакция на уплашен служител на хотела, който не знаеше какво да отговори. Това подсказа на Меткалф, че регистраторът не е получавал инструкции. Ако бяха разположили кордон, капан или ако го търсеха да го разпитат във връзка с убийството на Роджър, регистраторът щеше да реагира различно. Щеше да разпита човека, който се обажда, да се опита да изкопчи нещо от него.

Много озадачаващо. Меткалф не го очакваше.

Хотелът се намираше на Театралния площад, близо до Болшой театър, пред който имаше малък парк с пейки. Меткалф трябваше да огледа хотела, но наблюдателните пунктове бяха малко. Мина през парка, но той беше прекалено открит. Не беше подходящо място да извади бинокъла си и да наблюдава какво става пред „Метропол“. Минаваха много хора, в чиито очи щеше да е подозрителна гледката на мъж с бинокъл. Накрая се установи пред колонадата на Болшой. В този ранен час нямаше хора, които да влизат или излизат през главния вход на театъра. Можеше да остане в сянката и да наблюдава незабелязано през бинокъла „Метропол“.

Не се интересуваше от очебийните неща като например кордон от агенти на НКВД около хотела. По-скоро се надяваше да забележи някакви отклонения от обичайното оживление, дребните, неуловими признаци за нещо необичайно. Присъствието на НКВД или на милиция в хотела щеше да промени нормалния ритъм, както се променя повърхността на езеро от хвърлен камък. Щеше да проличи в плахите погледи на хората, които излизат от хотела; от пешеходци, които се маят прекалено дълго; от движения, които са твърде премерени или забързани.

Не забеляза нито един признак от този род. Всичко изглеждаше нормално.

Странно. Сякаш нищо не се бе случило и това го притесняваше най-много.

Заобиколи парка и стигна до страната към хотела, недалеч от служебния вход, през който избяга. Поколеба се за миг и после влезе в хотела. Мина през кухнята, чиято двойна врата зееше отворена, тъй като работещите там непрекъснато влизаха и излизаха с чинии и с подноси, пълни с храна, подготвяйки се за наближаващата вечеря. Нищо необичайно. Нямаше дори охрана. Продължи да върви към задното стълбище, където също не се виждаше охрана, и се изкачи до четвъртия етаж. От далечния край на коридора видя, че е тъмен и празен. Забеляза дежурната зад бюрото.

Никой не влизаше, нито излизаше. Не се мяркаха милиционери в униформи или в цивилно облекло. В коридора нямаше жива душа.

Беше загадка. Това, че никой не го очакваше да го залови, беше едно на ръка. Но липсата на милиционери, които да се суетят наоколо? Никакви признаци, че мястото е сцена на престъпление?

Опипа джоба си за ключа. Когато избяга от стаята по-рано през деня, го взе със себе си, без да мисли. Сега се радваше, че не се налага да влиза в контакт с горгоната на етажа, която щеше да вдигне персонала под тревога.

Но имаше и нещо друго. Ключът можеше да е излишен. Не беше изключено вратата да е отворена и вътре да чакат милиционери или агенти на НКВД.

Придвижвайки се незабележимо, той тръгна по коридора и сви вдясно. Сега бе на три метра от стаята. Вратата беше затворена.

Това също бе неочаквано. Камериерът беше видял трупа на Роджър. Нормалната процедура в Русия или в Америка, или навсякъде другаде беше властите да отцепят мястото на престъплението и да го разследват.

Приближи тихичко към вратата, застана отпред и се ослуша.

Тишина.

Отвътре не се чуваше нищо, никакви гласове.

И въпреки това беше рисковано. Пъхна ключа в процепа, завъртя го, после побутна вратата, готов да отскочи, ако вътре някой чакаше. Стаята беше тъмна и празна. Нямаше никой.

Оглеждайки се внимателно, Меткалф прекоси бързо стаята и стигна до отворената баня, подготвяйки се психически за ужасната гледка на трупа на Скуп.

Но труп нямаше.

И не само това, нямаше и следи от тялото. Банята блестеше от чистота. По нищо не личеше, че само преди няколко часа тук е имало труп. Не само го бяха отнесли, бяха наредили банята да се почисти, заличавайки следите от престъплението. Но защо?

Какво, по дяволите, ставаше?

 

От телефонната будка на няколко преки от хотела Меткалф звънна в посолството и поиска да го свържат с Хилиард.

Хилиард се обади от телефона в кабинета си с дрезгав, почти лаещ глас.

— Хилиард.

— Робъртс — каза Меткалф, представяйки се с фалшиво име, както се бяха разбрали, за всеки случай, ако посолството се подслушваше.

Последва пауза от десетина-петнайсет секунди. После Хилиард проговори. Изрече само една дума.

— Амалгама.

— Повтори — каза Меткалф.

— Амалгама. Не гама, а амалгама — повтори Хилиард и затвори.

Амалгама. Особена, рядко употребявана дума, която означаваше метално покритие на огледалата. Произлизаше от френската дума етен или тин на английски.^[1]

Дори подборът на думите беше класика а ла Коркоран, който си падаше по многозначителни думи и фрази. Покритието на огледалото напомняше за любимата главоблъсканица на Коркоран: Защо огледалата обръщат само ляво и дясно, а не горе и долу?

И още една: истината е счупено огледало. Внимавай да не се нараниш на някое парченце — предупреди го той.

Сякаш Корки непрекъснато го предупреждаваше, просто като подбираше думите за потвърждение. Меткалф се бе озовал в свят на огледала, свят, пълен с опасности.

Но Корки, дори Корки нямаше представа колко много бяха те.

 

Рудолф фон Шюслер прегледа отново страниците. Невероятно! Направо невероятно! Плодът на неговия блестящ ум. Беше нескромно от негова страна да го казва, но дори да се възползваш от появилата се възможност беше признак за висок интелект. Самият фюрер го беше казал. А той се възползва от възможността — от обстоятелството, че неговият Червен мак имаше достъп до документи, свързани с най-висшите етажи на властта. От факта, че тя бе готова да му предостави документите, защото го обичаше. Беше безпомощна, уплашена, вярна като кученце. Макар да притежаваше тренираното тяло на балерина, беше крехко същество. Във всяко едно отношение беше олицетворение на Евиге Вайблихкайт — увековечената женственост. Природата й беше отредила да дава, както беше отредила на мъжа да получава. Много скоро хер Хитлер щеше да получи империята, която му се полагаше.

Фон Шюслер щеше да си спечели уважение! Не, още по-добре, щеше да получи признание. Признание в замяна. Признание за това, което беше. Представяше си Рицарския кръст, закачен върху красивата му тъмносиня куртка. Но онова, което Лудвиг фон Шюслер беше постигнал с мускули и сила, с открита смелост, неговият потомък щеше да получи с хитрост и лукавство — качества на ума, които изглеждат по-лесни, но не и по-малко достойни за уважение.

Сърцето му биеше тежко, докато вървеше по коридора към кабинета на посланика Фон Шуленбург. Кимайки любезно на някои от колегите си, хвърляйки им доволни погледи, без да обръща глава, той си припомни снизходителните забележки, които чуваше от другите във външното министерство много преди да го изпратят в Москва. Сега щяха да го гледат с други очи. Войните се печелеха с информация! Беше правило — представата за себе си, представата за врага и колкото повече бяха подробностите, толкова по-ценна представата. Очите му се плъзнаха по най-горната страница на купчината документи със съвестно изписани цифри. В главното командване нямаше повече да се чудят и да гадаят за бойния капацитет на Съветите. Сега щяха да го узнаят.

— Страхувам се, че Фон Шуленбург е зает — каза дебеловратата фрау, която служеше като личен цербер на посланика. Вернер винаги се държеше сърдечно с него, макар и с известна доза покровителственост… Докато някои от хората около него се отнасяха почти безцеремонно, дори неучтиво, но това не беше повод да се оплаче от тях. Човек не можеше да се оплаче от тона на нечий глас или от непочтителен поглед, изражение на ненавист, в противен случай щеше да изглежда като глупак.

И все пак Фон Шюслер забелязваше подобни жестове. Той забелязваше много неща. Именно неговата способност да наблюдава и да вади заключения доведоха до тази — тази! — най-ценна разузнавателна информация, която някога райхът беше получавал.

— О, наистина ли? — каза Фон Шюслер с доволен и самоуверен глас.

Зает. Тя винаги отговаряше така. Не означаваше нищо. Дали имаше среща? Или се наслаждаваше на чашка шнапс? С какво конкретно беше зает? Тя някак бе склонна да се отнася с Фон Шюслер грубо. Но това скоро щеше да се промени.

Дебеловратата фрау Цербер пусна бърза усмивка.

— Зает е, съжалявам, господине. Ще му предам, че сте идвали.

— Зает, незает, ще иска да ме види — настоя Фон Шюслер, после сам почука на вратата на посланическия кабинет, преди да завърти лъскавата месингова топка и да си позволи да нахълта.

Кабинетът на посланика беше просторен и внушителен, облицован в дърво, с фини ориенталски килими на пода. Много скоро Фон Шюслер щеше да обзаведе и своя кабинет по същия начин. Досега звучеше самонадеяно, но след днешния ден съответното изискано обзавеждане щеше да изглежда наложително.

Граф Вернер фон Шуленбург беше до бюрото си, наведен над папка с обичайни бюрократични документи и изглеждаше отегчен. Чаша бренди стоеше в ъгъла на бюрото му. Погледна към Фон Шюслер.

— Руди — каза той с неприкрито неудоволствие. Какво правиш тук?

— Имам нещо за вас — отвърна Фон Шюслер с усмивка на лицето. — Нещо, което ще ви заинтригува. Нещо, което ще заинтригува самия фюрер.