Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (16)

14

Американското посолство се намираше на улица „Моховая“, близо до хотел „Национал“ срещу Манежния площад и Кремъл. Сградата беше отблъскваща, а мерките за сигурност — строги. Каква ирония, помисли си Меткалф с мрачна усмивка, докато показваше паспорта си, за да го пуснат.

Руснаците участваха заедно с американците в защитата и охраната на американското посолство. Точно пред входа стояха и американски пехотинци, и агенти на НКВД. Пехотинците бяха поставени, за да държат далеч руснаците; агентите на НКВД имаха сходна задача — да не допуснат някой руснак да нахлуе насила и да се опита да избяга на Запад.

Човекът, с когото искаше да се срещне, бе Амос Хилиард. Той заемаше малък, скромен кабинет, лишен от лично присъствие. Беше трети секретар и консул. Дребен, оплешивяващ мъж с очила, бледа кожа и толкова нежни ръце, че дори порязване с хартия можеше да бъде фатално, така изглеждаше отстрани.

Но под мекотата на плътта му се криеше сърцевина от стомана. Хилиард беше дотолкова прям, че прямотата му граничеше с безцеремонна откровеност. Меткалф веднага разбра защо недоверчивият по природа Корки имаше доверие в този човек, селско момче от Айова, направил кариера във външната политика. Амос Хилиард беше експерт по Русия, който обаче не вярваше, че съществува подобно животно експерт по Русия.

— Знаеш ли какво е да си експерт по Русия? — попита Хилиард, сумтейки, няколко минути след като Меткалф се настани в кабинета му. — Човек, който е живял в Русия двайсет години или две седмици. Аз не се вмествам в никоя от двете категории. По дяволите, няма такива специалисти. Просто степента на невежество е различна.

Хилиард бе много повече от служител на Държавния департамент, комуто Корки имаше доверие. Той беше един от агентите му. Беше крайно необичайно за Коркоран да позволи на някой от своите оперативни работници да се запознае с друг. Това бе нарушение на превъзнасяния от него принцип на херметизация.

— В този случай нямаш избор — бе казал Корки на Меткалф в Париж. — Нямам никакво доверие на останалите служители от посолството в Москва. Хилиард е един от малцината, на когото можеш да вярваш, доколкото въобще може да се вярва на когото и да било, макар тази теза да е дискусионна.

— Дори на теб? — попита Меткалф ухилено.

Коркоран обаче не прие думите му като шега.

— Най-голямата ни грешка неизменно не е ли това, че прекалено много вярваме на себе си?

В очите на старика се четеше присъда, познатият укор, който не бе нужно да се изговаря с думи: „Не бъди толкова самоуверен, Стивън. Може да не си толкова добър, колкото си въобразяваш“.

— Добре дошъл в долината на щастието — каза Хилиард и запали цигара „Кемъл“. — Нашият… общ приятел явно има високо мнение за теб.

Меткалф сви рамене.

— Очевидно е, че той ти вярва безрезервно.

— И на теб. Наистина е рядкост да позволи на двама свои хора да влязат в контакт.

Хилиард поклати глава, сякаш да я почисти, и се усмихна.

— Попитай нашия приятел какво е времето и преди да ти отговори, ще се замисли дали ти е нужно да знаеш.

— Явно Москва е изключение.

— Правилно. Само заради това, че си влязъл в тази сграда, името ти става известно на десетина от моите колеги. Разбира се, ти си американски бизнесмен, нищо повече, но се срещаш с мен, което може да накара един-двама да се замислят.

— Как така?

— Не е това, което си помисли. Аз съм само дипломат, който си върши работата, без да си вдига главата, но тъй като не спадам към никоя от няколкото оформени групички със сходни интереси, това автоматично ме прави подозрителен. Налага се да те предупредя — въпреки че едва ли се нуждаеш от предупреждаване, но ще си го позволя. Не разговаряй с никого другиго в тази сграда. Не може да се има доверие на никого. Тук е гнездо на плъхове.

— Двойна лоялност?

— Двойна? — изсумтя Хилиард. — Като цифрата две! Напъни си мозъка, приятелю. Посолството в Москва е започнало да прилича на Анкара или Истанбул през деветнайсети век, гъмжащо от агенти с най-различни намерения и служещи на какви ли не интереси. Гледката е като след повдигане на гниещ пън — отдолу изпълзяват десетки същества, каквито никога не си виждал, и започват да се щурат неистово. За което обвинявам собственото си правителство. Белият дом на Рузвелт, който е възприел грешна линия. Те непрекъснато си променят позицията за Русия и не могат да вземат принципно решение, така че изпращат абсолютно противоречиви сигнали към нас, хората на терен.

— Ти не си от онези, които смятат г-н Рузвелт едва ли не за червен, нали? — попита Меткалф колебливо.

— Вече не. Но години наред, след като той зае поста, гледаше на Москва през розови очила — няма две мнения по въпроса. Едно от първите неща в програмата му беше да направи онова, което президентите преди него отказаха, след като болшевиките свалиха царя — да признае официално съветското правителство. И го направи веднага. А главният му съветник, най-довереното му лице, Хари Хопкинс непрекъснато хока нас, т.нар. специалисти по Русия във външнополитическите среди, че сме прекалено твърди по отношение на добрия стар чичо Джо Сталин. Абе, момчета, наистина ли не можете да забележите положителните страни на тия хора? Непрекъснато ни повтаря това. Погледни, за Бога, само последния посланик, който Рузвелт изпрати тук!

Меткалф кимна. Последният посланик се бе прочул с това, че ласкаеше Сталин и дори го оправдаваше за кървавите чистки.

— Какво искаш да ми кажеш? Че някои от тукашните ти колеги са меки към руснаците, малко нещо розови? Или че има шпиони, внедрени тук от Кремъл!

Хилиард го погледна неловко. Той прокара нервно пухкавата си ръка през оплешивяващото си теме с русоляв мъх като на бебе.

— Има разлика между шпиони и агент, който работи в полза на някого. Имам предвид хора, които вярват в двойното счетоводство, които си мислят, че могат да работят за нас, като едновременно правят услуги на приятелите си от Червения площад — предоставят им информация, ходатайстват за тях, дори се опитват да влияят отвътре върху формирането на американската външна политика, да стане тя, как да се изразя, по-хрисима към Москва.

— Както искаш ги наречи — каза Меткалф, — но аз ги наричам предатели.

Хилиард вдигна рамене отегчено.

— Ще ми се да беше толкова просто. Хора като тези са склонни да се ръководят от действията на онези по върховете. След като Хари Хопкинс и Държавният департамент се стремят да изградят силни съветско-американски отношения като противовес срещу нацистите — каквито те бяха преди Сталин да подаде ръка на Хитлер преди два месеца, — за тях е напълно оправдано да сътрудничат на приятелите си от НКВД или Кремъл, нали така? В крайна сметка те работят за каузата. За това са наети. Най-опасни са предателите, които действат, ръководени от любов — те винаги смятат себе си за истинските патриоти.

Хилиард се вторачи в него с пронизващ поглед.

„Какво, по дяволите, се опитваше да каже? — питаше се Меткалф“.

— Ти ми разказваш за посолство на Съединените щати, където не можеш да имаш доверие в собствените си колеги! Където не се знае кой работи за Сталин!

— Както ти казах, това е само една от групичките тук. Само един от елементите. Рузвелт започна да признава отскоро, че чичо Джо Сталин може и да не е толкова добро момче. Започна да осъзнава някои неприятни истини за болшевиките. — Той снижи гласа си. — Виж само какъв чвор изпрати за посланик. Надут донор на предизборната му кампания, мазен нюйоркски адвокат, който не знае нищо за Русия, мрази я повече от всички останали. Презира Съветите, без да знае нищо за тях. Няма нищо по-лошо от фанатизъм, основаващ се на невежество. Той също си има своите клакьори, тълпата, която мрази Русия, типовете, които са така уплашени от вируса на болшевизма, че са готови на всичко, за да саботират отношенията ни с Кремъл. Готови да помогнат на Берлин дори. Гледат на нацистите като на единствената надежда да спрат разпространението на комунизма по света.

— Ти наистина ли искаш да кажеш, че има хора, които работят в полза на Хитлер?

— По същата система на двойно счетоводство, да. Или по-лошо. Проблемът е, че човек така и не е наясно с нещата. Тук е наистина дяволско гнездо на пепелянки…

— Разбрах.

— Но не за това си тук. Ако съм разбрал правилно шиф-рограмите, очакваш от мен конкретни разузнавателни сведения. Искаш да разбереш какво знаем за съюза между нацистите и Съветите, дали е истински. Или някакъв вид тактика и от двете страни.

— Отчасти за това съм тук.

— И това е голямото неизвестно. Загадката на Сфинкса. Нещото, от което всички се вълнуваме. А ти защо се интересуваш ми е много любопитно?

— Налага се да спрем до тук.

— Херметизация — каза Хилиард, кимайки. — Сегментация. Добре, позволи ми да ти кажа нещо. От година и половина непрекъснато пращам телеграми във Вашингтон и ги предупреждавам, че Сталин възнамерява да подпише пакт за ненападение с Хитлер и знаеш ли какъв бе отговорът им всеки път? Пълно недоверие. Отричане. „Абсурд, подобно нещо не може да се случи никога“ — настояваха идиотите. Марксисткото правителство не би сключило сделка с идеологически враг. Вашингтон така и не може да схване простичкия факт, че единствената грижа на Сталин е да съхрани съветската система. Идеологията няма нищо общо. Това е самосъхранение.

— Знаел си, че ще сключат сделка?

— Имах източници.

— В Кремъл?

Хилиард поклати глава и се усмихна загадъчно.

— Всички знаеха, че Берлин и Москва преговарят, но дори и руснаците не бяха сигурни дали ще подпишат споразумение. Как разбрахме ли? Ще ти разкажа една история. Когато германският външен министър Рибентроп пристигна в Москва да подпише със Сталин пакта, руснаците не разполагаха дори с едно нацистко знаме, за да го издигнат по време на церемонията по посрещането на летището. Търсиха къде ли не и не успяха да намерят. През последните шест години те отправяха нападки към нацистите и съвсем естествено беше да нямат техен национален флаг. Накрая изровиха някакво подобие на знаме от филмово студио в Москва, използвано във филм с антинацистка насоченост, което естествено е било бракувано.

— Но ти си знаел — настоя Меткалф. — Знаел си, че предстои такава сделка.

Това означаваше, че Амос Хилиард разполага с източник в германското посолство — помисли си Меткалф.

— Тайната на успехите ми, колкото и да са ограничени в Москва, е, че се опитвам да мисля като Сталин — каза дипломатът. — Трябва да призная, че това съвсем не е приятно. Но той е изключително прагматичен човек. Срещал съм се с него; имах възможността да го преценя. Той е безмилостен, но безмилостно практичен. Знам начина му на мислене. За него Франция е бита карта, британците са с ПОДВИТИ опашки, изолирани от континента. Съзнава много добре, че Лондон няма съюзници в Европа — нито един! И Сталин е наясно, че не разполага с друга карта. Знае, че сделка се сключва винаги със силния, не със слабия. Готов е на всичко да държи германците далеч от съветските граници.

— За него дори е още по-добре, ако фюрерът се насочи към Полша, Балтика и Бесарабия.

— Точно така. Хитлер не иска да води война на два фронта. Това ще го унищожи. Ще е истинска лудост да нападне Русия, докато се сражава срещу британците. Това ще разпокъса армията му, ресурсите и ще гарантира неговото фиаско. А Хитлер, каквото и да говорим за него, не е глупак. Което отново ни връща към загадката на Сфинкса, голямото неизвестно. Истински ли е този съюз между Хитлер и Сталин? Добре, позволи ми да ти отговоря. По дяволите, истински е. Истински като войната. Като самолюбието им.

Меткалф кимна, а в главата му мислите напираха. Изведнъж му хрумна една идея, нещо в подсъзнанието му, което още не бе напълно оформено…

— Но ако този съюз е истински, с нас е свършено — каза той. — Въоръжен съюз между двете най-големи империи в Европа с огромни армии и милиони войници. Те може да сринат и оплячкосат Европа, да си я поделят, а после и останалия свят, да преначертаят картата и ние няма да можем да ги спрем.

— Сега разбирам защо нашият общ приятел ти има доверие. Ти си със стратегическо мислене.

— Сталин водеше преговорите с Рибентроп лично, нали така?

Хилиард кимна.

— Едва ли щеше да го направи, ако не е възнамерявал да направи този пакт действащ.

— А когато подписаха пакта, чичо Джо вдигна наздравица за Хитлер и го нарече молодец.

— Добро момче.

— Знаеш ли руски?

— Малко — отвърна Меткалф. — Колкото да се оправям.

— Сега Съветите купуват от германците за милиони марки турбини, бормашини за оръдия, стругове, противовъздушни оръдия. Това опира до репутацията. Да не мислиш, че германците ще продават на Русия подобна продукция, ако не ги смятат за военни партньори? Аз поне не мисля така. Ние се намираме в тежка ситуация, Меткалф. Мислиш ли, че Вашингтон желае да се включи в тази война? Да не смяташ, че Рузвелт е готов да воюва едновременно с Русия и Германия?

— Единствената ни надежда е да се спречкат помежду си.

— Ще ти се, Меткалф. Ти май сънуваш. Тия диктатори знаят, че заедно са много силни — те биха могли заедно да си поделят света между себе си. Освен това чувам от британските приятели тук, че в правителството на Чърчил има високопоставени служители, макар и не самият Чърчил, които натискат за отделен мирен договор с Германия срещу Съветите.

Меткалф прехапа дясната си устна и се замисли.

— Познаваш ли добре персонала в германското посолство?

Хилиард го изгледа предпазливо.

— Доста добре. Какво точно те интересува.

— Един втори секретар в германското посолство на име Фон Шюслер.

Дипломатът кимна.

— Посредствен. Аристократ, произхожда от висшата класа, което е единствената причина да получи пост в германското външно министерство. Кръгла нула. Какво те интересува за него?

— Имаш ли представа за действителните му политически възгледи?

— А — каза Хилиард, разбирайки въпроса. — Има наистина хора в германското посолство тук, на които, как да се изразя, не им пука за нацистите. Предани германски патриоти, които обичат Германия, но мразят нацистите, които биха направили всичко, за да свалят Хитлер. Членове на нелегално антинацистко движение. Но Фон Шюслер? Едва ли. Той си пада по охолния живот. Не мисля, че изповядва някаква идеология. Ще направи каквото му кажат. Доколкото мога да преценя — а аз съм се срещал с човека само няколко пъти, — той страда от самозаблудата, че е наследник на велики пруски благородници. Жадува за слава. Но не е смел. Слаб, суетен мъж. Фон Шюслер прави каквото му наредят. Единствено иска да се усамоти в замъка си със своите ордени. И пише мемоари, както чувам. Боже.

— Ясно — каза Меткалф.

Той вярваше в преценката на Хилиард.

Слаб, суетен мъж. Не е герой, който би проявил смелостта да се включи в антинацистко нелегално движение. Следователно не беше от хората, които биха станали предатели. Разбира се, това бе преценката само на един човек, но ако Хилиард се окажеше прав, Фон Шюслер не беше подходящият човек за задачата на Корки. Не е смел. Това не отговаряше на портрета на един двоен агент. И въпреки това Корки го изпрати да прецени дали германецът става за вербуване. Как беше възможно Корки да се е подвел? Той имаше източник в Москва, Амос Хилиард, който можеше да го предупреди да не си прави труда.

Меткалф беше озадачен.

— Виж, не знам какви са ти намеренията, но ако искаш да се срещнеш с този човек, мога да те уведомя, че двамата с неговата руска балерина ще са на дачата довечера.

„Неговата руска балерина — повтори Меткалф наум. — Лана“.

— Това е центърът на социалния живот на дипломатическата общност. Въобще тук, в долината на щастието, е един безкраен празник.

— Ще бъда там — каза Меткалф и се изправи, същото направи и Хилиард.

Дипломатът излезе иззад бюрото и Меткалф му подаде ръка. Той се изненада, когато дребният мъж вместо да му стисне ръката, го прегърна с мечешка прегръдка. После разбра защо, когато Хилиард прошепна в ухото му:

— Пази си гърба, чуваш ли? Направи на себе си и на мен една услуга, Меткалф. Никога вече не идвай тук.