Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (30)

27

Циментираният вътрешен двор беше малък и занемарен, почти колкото провинциалната къща, която заобикаляше, и се намираше в западнал район на югозапад от Москва. Из двора се въргаляха парчета от вестници, купчини боклук бяха разхвърляни навсякъде. Никой не го почистваше и никой не поглеждаше към него. Дори самата дума вътрешен двор звучеше неподходящо за тази циментирана площадка, в центъра на която се намираше желязната решетка.

Никой не беше виждал решетката да се вдига или да се сваля. Затова никой не забеляза самотната фигура, която бързо се измъкна от нея, след като се бе изкачила по желязната стълба. Стълбата водеше към канализационната система под земята. Мъжът нагласи решетката и след минута изчезна.

Никой не видя как излезе, нито как изчезна в уличките на бедното работническо предградие.

След около двайсет минути стар камион, натоварен с дърва за огрев, спря в друг вътрешен двор в далеч по-представителен район на Москва. Беше раздрънкай стар ГАЗ-42, който бълваше изгорели газове. Разтресе се яко, докато спираше пред улея за спускане на дърва в задната част на красивата каменна сграда на улица „Петровка“.

Шофьорът и неговият спътник слязоха от кабината и започнаха да пъхат нацепените дърва в улея, а те падаха с грохот в складовото помещение на мазето. Доставката не беше по график, но при този кучешки студ в Москва тя не би направила впечатление. След като изсипаха достатъчно количество дърва от камиона, вторият мъж, помощникът, влезе в мазето и започна да ги подрежда на купчини. Шофьорът доближи до входа на мазето и се прокашля. Неговият спътник извади пачка рубли и я пъхна в ръката му. Парите бяха доста повече от стойността на дървата, но достатъчно да компенсират усилието на шофьора да направи доставката извън графика.

Ако някой ги наблюдаваше, а нямаше никой, щеше да се озадачи, че шофьорът се качи в камиона и потегли, зарязвайки своя помощник, който продължи да подрежда дървата в мазето.

Две минути по-късно Меткалф излезе от мазето и се изкачи по стълбите до познатата тапицирана с кожа врата. Натисна звънеца и зачака. Сърцето му биеше ускорено, както винаги, когато дойдеше в жилището на Лана. Но този път не беше от вълнение, а от страх. Успя да се добере до тук незабелязано благодарение на Серьожа, мъжа, с когото се сборичкаха в тунела на метрото, и на неговия приятел шофьор. Но идването му в тази сграда беше рисковано. Освен това нарушаваше дадената дума да не се мярка повече тук.

Дочу тежките стъпки, а когато вратата се отвори, не се изненада от лицето на домашната прислужница и готвачка.

— Лану, пожалуйста. Я Стива.

Старата бабушка с пронизителен поглед като че ли го позна, но не го показа с нищо. Тя затвори вратата и изчезна във вътрешността на апартамента.

След минута вратата се отвори отново. Този път беше Лана. В очите й блестеше гняв и нещо по-меко — може би нежност?

— Бързо влизай — прошепна тя.

След като затвори вратата, го попита:

— Защо, Стива? Какво правиш тук. Ти ми обеща…

— Ранен съм — заговори той тихо. Очите й се разшириха от ужас, но той продължи със спокоен тон: — Раната не е сериозна, но трябва да се почисти. Вече е инфектирана и може да стане по-зле.

В интерес на истината пулсиращата болка ставаше все по-силна и до голяма степен затрудняваше движенията му. Беше изключено да потърси професионална помощ. Лана имаше аптечка за първа помощ и щеше да се погрижи за него.

— Ранен? Стива, как?

Тя поклати невярващо глава.

— Прострелян! Е, скъпи, ще трябва да побързаме. Баща ми ще се прибере от работа най-късно след четирийсет и пет минути.

Лана каза на прислужницата, че до края на деня може да ползва почивка, след което го въведе през елегантно мебелирана стая с рафтове, пълни с книги, по стените и красив ръчно тъкан туркменски килим на пода. Една от малкото останали семейни ценности, обясни му тя.

— Ела в кухнята, ще се погрижа за раната ти.

В кухнята миришеше на керосин. Тя сложи чайник с вода на печката и докато чакаше да заври, свали от него мръсната ватенка, после внимателно отлепи ризата му от раната. Той затвори очи, докато тя дърпаше плата. Лана цъкна с език.

— Не изглежда никак добре — каза тя. Направи чай и го сервира в чашите, а за подслаждане предложи купичка с бонбони. — Ето, изпий това, докато си събера хирургическите инструменти. Гладен ли си, мили мой?

— Умирам от глад.

— Имам малко пирожки с месо, супа от зеле и сельодка. Добре ли е?

— Звучи великолепно.

Докато тя шеташе наоколо, загребвайки с черпака супа от тенджерата на печката, изваждайки храна от мрежите, закачени от външната страна на прозореца, който гледаше към отдушника, той я наблюдаваше внимателно. Това бе друга страна от същността на Лана, която не познаваше и която беше толкова различна в сравнение с представата му за бляскавата и артистична балерина. Виждаше му се странно и все пак беше чудесно, че тези две противоположности могат да съжителстват у един и същи човек.

— Сигурно апартаментът ни изглежда ужасно малък в очите ти — каза тя.

— Съвсем не. Красиво е.

— Разказвал си ми, че си отраснал в богатство и разкош, с огромни къщи и много слуги. Това би трябвало да ти изглежда като тъжна и тясна квартира.

— Тук е топло и уютно.

— Късметлии сме, че имаме собствено жилище, знаеш ли? Все пак сме само двама — татко и аз. Градските власти можеха да ни натикат в някоя от онези пренаселени комуналки. Опасявахме се, че ще се случи, след като мама почина. Но заради военните заслуги на татко — той е герой — ни дадоха тази привилегия. Имаме газова печка и газов бойлер в банята — не се налага да посещаваме обществената баня като повечето от моите приятели.

— Той е герой на Съветския съюз, нали?

— Два пъти. Удостоен е също с Ордена на победата.

— Бил е един от големите генерали — каза Меткалф и погълна една лъжица гореща супа, която се оказа много вкусна.

— Да. Не толкова прочут като маршал Жуков или неговия стар приятел Тухачевски. Но служеше под командването на Тухачевски. Участвал е в залавянето на Колчак в Сибир. Помогнал е за разгрома на генерал Деникин в Крим през 1920 година.

Меткалф разгледа снимка на бащата на Лана и се изпусна.

— Знаеш ли, Лана, имам приятели в Москва, стари познайници, които заемат постове в различни министерства, хора, от които научавам разни неща. Казвали са ми, че в НКВД имат книга смерти — книга на смъртта. Нещо като списък на хората, които предстои да бъдат екзекутирани.

— И баща ми е в него — прекъсна го тя.

— Лана, не знаех дали да ти го кажа и как да ти го кажа…

— Мислиш, че не знам ли? — Очите й засвяткаха от гняв. — Мислиш, че не го очаквам? Че баща ми не го очаква? Всички като него, всички генерали знаят, че рано или късно ще почукат на вратите им. Ако не днес, утре. Ако не утре, идната седмица или следващия месец.

— Но изнудването от страна на Фон Шюслер…

— Ще му дойде времето, когато трябва. Не аз съм тази, която трябва да пришпорва нещата. Баща ми се е примирил, Стива. Той очаква почукването на вратата. Когато най-накрая се случи, мисля, че ще почувства облекчение. Всяка сутрин му казвам довиждане за последен път.

Тя започна да промива раната, после я намаза с йод.

— Е, мисля, че не се нуждае от зашиване. Слава Богу, тъй като не мога да си зашия чорапите, камо ли това! Не бих искала да шия кожата ти, скъпи. Знаеш ли, във всичко това има ужасна ирония.

— Какво искаш да кажеш?

— А може би е съвпадение. Не спирам да мисля за Тристан и Изолда. Не забравяй, мили мой, че Тристан се среща с Изолда, защото е ранен. Тя лекува раната му.

Меткалф стисна зъби, докато Лана го превързваше.

— Тя е била вълшебна лечителка като теб. — Той отпи от силния чай. — За нещастие, доколкото си спомням, раната му е била смъртоносна.

— Той е раняван два пъти, Стива. Първия път в битка с любимия на Изолда, когото убива, но раната му не може да зарасне. Само вълшебната лечителка Изолда може да го спаси и той я потърсва. Когато тя научава, че Тристан е убил годеника й, се опитва да му отмъсти. Тогава обаче очите им се срещат и оръжието пада от ръката й.

— Точно като в живота, а? — каза Меткалф саркастично. — После Тристан отново е ранен, в друг дуел, но този път Изолда не може да го спаси и те умират заедно и се пренасят във вечността. В света на балета и операта това се нарича щастлив край, доколкото знам.

— Разбира се! Защото вече никой не може да ги раздели, глупчо! Любовта им сега е безсмъртна.

— Ако това е щастлив край, кажи ми какво е трагичен — попита той, хапвайки от пирожката. — Вкусно.

— Благодаря. Трагедия е това, с което живеем всеки ден — каза Лана. — Трагедия е всекидневието в Русия.

Меткалф поклати глава с усмивка.

— Нещо намекваш?

Тя примигна с умишлено театрален жест, демонстриращ наивност.

— Нищо не намеквам, Тристан. Искам да кажа, Стивън. Само това, че раната на Тристан е дълбоко в него — чувството му за вина, че е извършил кръвопролитие. Това е именно раната, която никога не може да се излекува.

— Сега съм сигурен, че се опитваш да ми кажеш нещо — прекъсна я Меткалф.

Тонът му бе закачлив, но чувстваше болка, която нямаше нищо общо с раната му.

— В Русия вина и невинност се преплитат, както преданост и предателство. Има виновни, има и такива, които са в състояние да чувстват вина — но те не са едни и същи.

Меткалф я погледна с любопитство и преглътна с мъка. У нея имаше дълбочина, осъзна той, която едва сега започна да разгадава.

Лана му се усмихна тъжно.

— Говори се, че човешката душа е тъмна гора, знаеш ли. Някои са по-тъмни от други.

— Толкова руски звучи — каза Меткалф. — Трагично до мозъка на костите.

— А, вие, американците, обичате самозалъгването. Убедени сте, че с каквото и да се захванете, все ще се получи нещо добро.

— Докато вие, руснаците, непрекъснато си мислите, че каквото и да правите, нищо добро не може да очаквате. Нищо.

— Не — отговори му тя уверено. — Всичко, което знам със сигурност, е, че нищо не става по план. Нищо.

— Да се надяваме, че грешиш.

— Имаш ли още документи за мен? — попита тя, забелязвайки добре запечатания пакет във ватенката, която лежеше с хастара нагоре върху кухненската маса.

— Последният пакет — отговори Меткалф.

— Последен? Той няма ли да се зачуди как така изведнъж изворът е пресъхнал?

— Възможно е. Но можеш да му даваш тия на части.

— Да. Така ще му се стори по-достоверно. Но когато свършат, какво да му обясня?

— Кажи му, че си учудена. Че нямаш представа защо изведнъж той е престанал да носи документи вкъщи, но че няма как да го попиташ. Ще изкажеш предположение, че вероятно мерките за сигурност са засилени и не му позволяват да изнася секретни документи извън кабинета си.

Тя кимна.

— Трябва да се науча да лъжа по-добре.

— Понякога е полезно умение. Това е неприятната истина.

— Има една стара руска поговорка, че ако се сражаваш твърде дълго с дракон, се превръщаш в дракон.

— Има една американска поговорка, според която всеки глупак може да каже истината, но е нужен талант, за да излъжеш.

Тя поклати глава и тръгна да излиза от кухнята.

— Трябва да се приготвя за театъра.

Меткалф извади джобното си ножче и разряза целофанената опаковка. От Корки нямаше никакво писмо. Той бързо разлисти документите, чудейки се дали Лана въобще ги поглежда, преди да ги предаде. Тя беше много по-умна и прозорлива, отколкото той смяташе.

Ами ако ги четеше? Какво щеше да разбере? Меткалф я уверяваше, че всички данни са отделни парченца от пъзел, който щеше да покаже на нацистите колко слаба, следователно покорна, е Русия. Тя щеше да се убеди от документите, че той й казва истината.

Дали беше достатъчно прозорлива политически да разгадае подтекста на посланието, което предаваше на нацистите: Русия е беззащитна, следователно лесна мишена за германско нашествие. Безпокоеше се. Но тя с нищо не показваше дали разбира, че я подвеждат. Беше рискована игра, в която Корки го накара да участва, рискована на много нива. Хвърли бърз поглед на документите и изведнъж нещо привлече вниманието му. Беше страница с безсмислени на пръв поглед букви и цифри. Осъзна, че е код. Разгледа го по-внимателно и забеляза групите от по пет числа, както и идентификатора, с който започваше трансмисията. Беше код.

По-специално съветски шифър, известен като шифъра СУВОРОВ. Носеше името на великия руски пълководец от деветнадесети век. Меткалф знаеше също, че германците са успели да го разгадаят. Финландски войници бяха открили прогорена руска книга с кодове в съветското консулство в Петсамо и я бяха предали на нацистите. Анализирайки германския трафик от шифрограми, британците потвърдиха, че нацистите са разгадали кода. Руските военни обаче нямаха представа за това.

Меткалф сега си даде сметка защо повечето от документите от операцията „ВОЛФСФАЛЕ“ бяха шифровани със суворовския код. Беше идея на Корки. Шифрованите документи са по-интригуващи и някак по-достоверни. Шифърът увеличава илюзията, че съдържанието им е важно.

Повечето от документите обаче Меткалф не можеше да разчете. Той прегледа некодирания текст и веднага осъзна, че има нещо по-различно в последната партида. Документите представяха изненадващо слаба Червената армия, която обаче се опитваше да се превъоръжи. Те „разкриваха“ също причината за превъоръжаването и подробностите от съветските планове за превъоръжаване, които разказваха тревожна и поразителна история.

Имаше заповеди за незабавно производство на десет хиляди супермодерни танка, много по-тежки и по-мощни от германските, по-тежки дори от нацистките „Панцер“. Високоскоростни танкове, които се движеха със сто километра в час и според специалистите бяха конструирани за използване не в девствени терени, а по шосетата на Германия и Западна Европа. Двайсет и пет хиляди от тези танкове трябваше да бъдат завършени до юни.

Имаше също заповеди — фалшифицирани заповеди, подготвени от хората на Корки — за разработване на модерни нападателни оръжейни системи, включително самолети, ракети и бомби. Заповеди за масово производство на безмоторни самолети. Тези оръжия не бяха предназначени за отбраната на Русия срещу евентуално нападение. Това бяха нападателни оръжия. Те също трябваше да бъдат готови до юни. В заповедите неизменно се споменаваше този срок.

И още нещо. В спешни, свръхсекретни меморандуми, разменени между двама от най-високопоставените генерали от Червената армия, генерал А. М. Василевски и генерал Георгий Жуков, се споменаваше за операция под кодовото име „Гроза“ — Гръмотевична буря. Операцията „Гроза“ според меморандумите била представена на Сталин и другите членове на Политбюро преди няколко месеца, през септември.

Меткалф съпостави подробностите от меморандумите и заповедите за така наречената операция „Гроза“, както щеше да постъпи нацисткото разузнаване. До началото на юни, според плана, Червената армия трябваше да разполага с двайсет и пет хиляди модерни танка на западната си граница. Границата с нацистка Германия.

В следващите няколко месеца предстоеше тайно, но масирано подсилване на войските, разположени по западната граница. Други заповеди предвиждаха обучаването на въздушнодесантни части — почти един милион десантници, които да са в състояние да атакуват Германия зад вражеските линии.

Операция „Гроза“ не беше план за отбраната на Русия, а подробен план за офанзивна война срещу нацистка Германия.

Операция „Гроза“ определяше също дата за превантивна атака срещу Германия: юли 1942 година.

Тя беше спомената в тайна реч на Сталин пред висши офицери преди около седмица. Копия от речта били разпратени сред офицерския състав на Червената армия, както се твърдеше в документите.

Меткалф трябваше непрекъснато да си напомня, че документите бяха фалшиви.

В пакета от документи „ВОЛФСФАЛЕ“ имаше също копие от въображаемата реч на Сталин, но тя звучеше толкова автентично, че Меткалф започна да се чуди дали пък не беше истинска.

„Другари, — започваше тя.

Операция «Гроза» е одобрена. Планът ни за война е готов. След осемнайсет месеца, през юли 1942 година, ще започне светкавичният ни удар срещу фашистите. Но това ще е само началото, другари, трамплин за унищожаването на капитализма в Европа и за победата на комунизма под ръководството на Съветския съюз!

Управляващите капиталистически кръгове във всички страни на Европа ще бъдат отслабени в резултат на разрушителната война, която водят помежду си, и няма да са в състояние да спрат победоносния ход на социализма в цяла Европа и в света. Наш почетен дълг е да освободим народите на планетата!“

Меткалф четеше с изумление, което се смесваше с все повече гняв. Беше истинска лудост, но едновременно с това гениално. Беше измислица, всичко беше скалъпено, но звучеше напълно достоверно.

Същевременно представляваше още едно доказателство, ако въобще се нуждаеше от това, за измамата на Корки. Той мамеше не само Хитлер, но и Меткалф. Тези документи рисуват картина, каза му Корки.

Какъв вид картина?

Картина на мечка, Стивън. Но малко мече, което няма нокти.

Корки го излъга за естеството на документите, както го излъга за истинската причина, поради която го пращаше в Москва. Старият шпионин му каза, че задачата му е да прецени дали Фон Шюслер е податлив на вербуване, а се оказа, че мисията му е доста по-различна: да използва Лана за предаване на фалшивите документи. После Корки го излъга нагло още веднъж, прикривайки истинския замисъл на операция „ВОЛФСФАЛЕ“. Документите въобще не рисуваха малко мече без нокти. Те показваха бързо превъоръжаващата се сила, която планираше масиран таен удар срещу нацистка Германия.

Две партиди перфектно подправени документи, предадени чрез дъщерята на генерал от Червената армия на амбициозен нацистки дипломат. Всичко това щеше да подтикне Германия да нападне Съветския съюз — нападение, което със сигурност щеше да ознаменува края на нацистка Германия.

Възмущението на Меткалф бързо отстъпи място на безпокойството: ако Лана прочетеше тия документи, нямаше ли да разбере, че той постъпва нечестно с нея? Тя си мислеше, че предава документи, които ще уверят германците в желанието на Русия за мир. Те обаче показваха точно обратното. Съдържаха доказателства, че Москва възнамерява да атакува първа Германия.

Какво ли щеше да направи, ако разбере? Ако ги прочетеше? Дали щеше да откаже да ги предаде на Фон Шюслер?

Да, имаше такава опасност. Той обаче нямаше избор. Корки го въвлече в това, а той на свой ред беше въвлякъл нея. Можеше само да се надява, че тя няма да има време да ги прочете, че няма желание за това.

Можеше само да се надява, че тя просто ще ги предаде на германеца.

— Стива — викна Лана.

Беше облечена в черно трико и свободно падаща бяла пола над него. Беше гримирана, с начервени току-що устни.

— Изглеждаш великолепно — каза той.

— А ти си глупав — отговори тя и тръсна глава.

— Ти не изглеждаш просто великолепно. Ти си великолепна. Ти си забележителна жена.

— Моля те — укори го тя. — Надценяваш ме повече, отколкото заслужавам.

Лана се протегна за документите.

— Внимавай да не ги пипаш много — предупреди Меткалф. — Колкото може по-малко.

— Защо?

Защо ли? — помисли той. Защото ако ги пипнеш, може да ги прочетеш. А ако не ги прочетеш, вероятно няма да разбереш как те лъжат. Не, не лъжат, как аз те лъжа. Как те подведох, как те предадох.

Но той отговори.

— Предполагам, че експертите, които са ги подготвили, са успели по някакъв начин да сложат върху тях пръстови отпечатъци на някои съветски лидери. За да е сигурно, че ако нацистите ги проверяват за пръстови отпечатъци, ще се уверят в тяхната автентичност.

Меткалф си измисляше, но всичко това звучеше убедително. Лъжите му бяха майсторски, но от тях получи главоболие.

— О, колко хитро — отвърна тя.

— Лана, чуй ме. Ти си невероятно смела. Това, което правиш, е много трудно, съзнавам го. Но има основателна причина. Толкова много неща зависят от това, което правиш. Съдбоносни неща.

— Тия листове са изписани с цифри и мистериозни думи и човек има чувството, че никой нищо няма да разбере.

— Да.

— И все пак всеки един от тях съдържа нещо силно. Като отварата, която Изолда приготвя, нали? — Тя се засмя.

— Не съвсем — отвърна той неспокойно.

— Да не искаш да кажеш, че предназначението на тези документи не е да предизвикат дълбока и трайна любов между нашите безстрашни лидери и лидерите на Третия райх? Че няма да посеят опияняваща любов към Русия в сърцата на Рибентроп, Хайдрих, Химлер и Хитлер? Казваш, че не разбираш нищо от тия неща. Но май знаеш малко повече от „нищо“, моя душа.

— Благодаря, скъпи. Ти също — и двамата знаем малко повече от нищо. Но един английски поет не беше ли предупредил срещу малкото „знаене“? Понякога се чудя дали не е по-опасно да знаеш малко, отколкото да не знаеш нищо — усмивката й беше мъртвешка. — Хайде, скъпи. Сега аз искам да ти покажа нещо.

— Това ми харесва — каза Меткалф и я последва във всекидневната, където за своя изненада видя коледно дърво, украсено с плодове и домашно направени играчки. — Коледно дърво? — възкликна той. — Но не е ли незаконно в този безбожен рай? Сталин не е ли забранил празнуването на Коледа?

Тя се усмихна и вдигна рамене.

— Не е коледно дърво, а елха. Просто слагаме червена звезда на върха и вече не я наричаме коледно дърво. Така или иначе украсяването на елхи е езически обичай, който християните са заимствали. Ние нямаме Дядо Коледа, но имаме Дед Мороз, Дядо Мраз.

— А това? — попита той, сочейки към лакирана дървена кутия на малка масичка до стената. Върху подплата от зелено сукно бяха разположени два абсолютно еднакви пистолета за дуел. Прикладите от орехово дърво бяха богато украсени с резба от листа от акант и декоративни жлебове. Върху осмоъгълните стоманени барабани бяха гравирани пламъци.

— Стари са поне един век — каза той.

— По-стари. Това е най-голямото съкровище на баща ми — пистолети за дуел, използвани от Пушкин.

— Невероятно.

— Както виждаш, нашите лидери говорят, че създават новия съветски човек, че всички ние сме нови, изчистени от историческото минало, от лошите стари традиции и развалата на предците. Но те са още тук, семейните корени, имам предвид. Те още ни държат. Малките неща, които се предават от поколение на поколение. Те ни показват кои сме, тези неща — каква беше английската дума за тях, много красива дума? Поетична дума. Звучеше като нещо изтъкано от дъха ни, от самия въздух…

Меткалф се засмя.

— Еърлум^[1]?

— Да, точно така.

— Ако в тази дума има поезия, тя се дължи на теб.

— Еърлум — произнесе тя думата бавно, внимателно, все едно че беше сама по себе си чуплив старинен предмет. — Моят баща има няколко такива… еърлум, неговите тайни съкровища, които пази ревностно не защото имат висока парична стойност, а защото са принадлежали на предците му. Като онази музикална кутия — тя посочи към черна лакирана кутия с красива многоцветна птица върху капака. — Или тази икона от петнайсети век с Преображението.

Беше малка рисувана дървена икона — на Христос в искряща дреха, който се преобразява в дух пред очите на двама свои ученици.

— А един ден тези неща ще бъдат твои.

Тя изглеждаше замислена.

— Нищо ценно не ни принадлежи в буквалния смисъл. Ние само съхраняваме тези ценности.

— Аз не виждам никакви твои неща тук, Лана? Ти би трябвало да получаваш много подаръци. Къде ги държиш?

— За това са бабите. Бабите, които живеят на село. Бабите в Яшкино.

— Къде се намира Яшкино?

— Малко селце в Кузнецкия басейн. На много часове път с влака от тук. Те наричат себе си провинциалистки по рождение и това за тях е хвалба, а не извинение.

— При руснаците понякога е трудно да схванеш разликата. Поне имаш сигурно място за твоите ценности.

— Ти сигурно си представяш пещерата на Аладин. Моето съкровище се състои от един определен подарък от един определен обожател. И това е съкровище, което не може да се сравнява с нищо.

— Ето пак. Кажи ми, Лана, това хвалба ли е или извинение?

— Има ли значение?

— Започвам да ревнувам.

— Недей. Подаръкът на твоята любов е по-скъп за мен от всичко друго. — Тя го придърпа към себе си. — Мой Стива, онова, което ми даде при първата ни среща, е много по-ценно за мен, отколкото можеш да си представиш. Отколкото някога ще можеш да разбереш.

— Лана, аз…

Телефонът звънна. Тя се стресна. Изчака няколко сигнала, преди да вдигне слушалката.

— Ало? Да, Лана е.

Лицето й пребледня. Тя слушаше, като само от време на време произнасяше някоя гласна. След няколко секунди благодари и затвори.

— Беше моят приятел Иля, сценичният работник — каза тя, гледайки уплашено. — Говорихме с кодови думи, които сме си измислили за по телефона. Иля казва, че Кундров, моят надзирател, е бил днес в Болшой и задавал въпроси. За моя приятел, американеца.

— Продължавай.

— С него имало и други. От НКВД. Търсят те. Споменали са думата „шпионин“.

— Да — каза Меткалф нервно. — Всички американци са шпиони.

— Не, този път е различно. Имали заповед да те открият, а когато те открият, да те отведат.

— Заплахи — опита се Меткалф да я успокои. — Фалшиви заплахи.

— Защо, Стива? Те знаят ли за това — за всичко това? — Тя махна с ръка към документите, които щеше да вземе със себе си за срещата с Фон Шюслер по-късно.

— Не, нищо не знаят.

— Нали не ме лъжеш, Стива? Би ли го направил?

Той я прегърна, неспособен да изрече поредната лъжа.

— Трябва да тръгвам — каза само. — Баща ти ще дойде всеки момент.