Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (25)

23

Камериерът се отдръпна заднишком от банята с резки движения. Беше спрял да крещи, но по лицето му все още се четеше паника.

Меткалф обаче не забелязваше нищо. Той беше изпаднал в пълен шок.

— Господи — прошепна той.

Гледката пред очите му беше ужасяваща, нелепа, непоносима.

Случи се същото като в Париж.

Убиха Скуп.

Сега нямаше избор, нямаше място за чудене. Трябваше да изчезва, преди камериерът да повика помощ и съветските власти, с други думи, НКВД, да пристигнат. Със сигурност щяха да разпитват, да го затворят. Дори в състоянието на зашеметеност и мъка си представяше последиците. Щяха да открият фалшивите документи или у него, или там, където и да ги скриеше, и нито едно обяснение от негова страна нямаше да мине пред властите.

Но и за него нямаше задоволително обяснение. Обясненията, вникването в този ужас трябваше да почакат. Бързо той хвърли част от дрехите си в евтиния мукавен куфар, който купи предния ден. Излезе от стаята и побягна.

Без предавател нямаше начин да се свърже с Коркоран или най-малкото да го направи бързо. Дори прословутият черен канал не беше безопасен. Единственият начин за връзка с Корки, който му оставаше, беше да помоли Амос Хилиард да изпрати шифрована телеграма. Хилиард щеше да го направи, макар и с неохота.

Налагаше се непременно да установи контакт с Корки независимо по какъв начин. Проникването в мрежата беше стигнало до Москва, което показваше, че пробивът беше тревожно надълбоко.

Една мисъл се появи в главата му. Той се опита да я отхвърли като бълнуване на мозък, обезумял от гледката на убития стар и близък приятел. Но мисълта го глождеше чак под лъжичката и той не можеше да се освободи от нея. Амос Хилиард?

Възможно ли бе човекът на Корки в Москва да е гнил? Спомни си думите, които Хилиард изрече пред него: На никого не може да се вярва.

Дали Амос Хилиард не намекваше косвено за самия себе си? Кой друг беше осведомен за мисията на Меткалф в Москва в крайна сметка? Ако Хилиард играеше и с двете страни или с няколко страни, както обвини колегите си в посолството, че правят, оставаше само да съобщи на…

Меткалф тръсна глава, отхвърляйки идеята. Беше абсурдно. Той виждаше двуличие навсякъде.

Ако човек започнеше да разсъждава по този начин, щеше да се гипсира, да се парализира.

И все пак ужасната реалност оставаше: той накара Скуп Мартин да го доведе в Москва със самолет и така го обрече на смърт, все едно, че сам бе извършил зловещото деяние. Фактът, че Роджър е бил в стаята му в момента на убийството, говореше, че Меткалф е бил набелязаната жертва. Те са искали да убият него. Знаели са номера на хотелската му стая и са сметнали, че човекът вътре е Меткалф. Защо Роджър е бил в стаята, беше друга загадка. Ако е сглобявал предавател и се е канел да изненада Меткалф или да го скрие тук, къде тогава е апаратът?

И още нещо, ако мрежата на Корки беше разкрита и се разплиташе агент по агент — първо Париж, сега Москва, тогава не само Меткалф беше в опасност. Лана също.

Колкото по-често се срещаше Меткалф с Лана, толкова повече тя се превръщаше в мишена. А когато получеше подправените документи, се превръщаше автоматично в член на мрежата на Корки, дори без да го желае. Сега тя беше потенциална жертва, колкото Роджър и всеки от мъжете в парижката станция.

Това, че я използва, е достатъчно опасно — помисли си той. — Но да рискувам по този начин живота й? Тя не е давала съгласието си за това. Аз доброволно се заех с тази работа, знаейки какви са опасностите. Не и Лана.

Но в известен смисъл беше късно. Тя вече беше подработила Фон Шюслер.

Трябваше да я предпази, да внимава да не го виждат с нея. Публичните му срещи с нея в Москва до този момент можеха да минат като увлечение на плейбой, опит да поднови връзката си с бивша любовница. А и взеха изключителни мерки, за да не ги видят, когато се срещнаха в апартамента на приятелката й. Тези предпазни мерки трябваше да продължат, дори да се засилят.

Сега обаче трябваше да използва всеки възможен начин да се измъкне от наблюдение. Напусна „Метропол“ през служебния вход, който никога досега не бе използвал. Така се измъкна от ония търтеи, които висяха във фоайето на хотела и го чакаха. Но имаше и други, разбира се, включително русолявият от НКВД, който сякаш бе вездесъщ. Трябваше да вземе допълнителни мерки. На всяка цена да избяга от опашката си.

 

Източният край на огромния павиран Червен площад опираше до масивна, претрупана сграда с фасада от гранит и мрамор и дължина неколкостотин метра. Това беше Государственны универсалъны магазин — ГУМ, най-големият търговски обект в Москва. Във вътрешността имаше пасажи с магазини на три етажа, които приличаха на жп гарите от началото на века в Лондон или Париж. Гъмжеше от хора, които обикаляха из стотиците щандове. В ярък контраст с екстравагантната архитектура обаче рафтовете бяха много бедни.

Блъсканицата от хора в комбинация с неизброимите чупки и пролуки, стълбища и пасажи бяха идеална възможност за Меткалф да се измъкне от всякакви преследвачи. С мукавения куфар в ръка той се спря пред няколко щанда, разглеждайки грамофонни апарати, парфюми, безвкусна бижутерия и шалове в народен стил. Тълпите го притискаха, поглъщаха го, правейки задачата на наблюдателите му невъзможна за изпълнение. А и нямаше нищо подозрително в това един американски бизнесмен на посещение в Москва да разглежда най-прочутия универсален магазин. В куфара можеше да носи бизнес документи. Последва огромна група хора, които си проправяха път през метална стълба, изкачи се на първия балкон, откъдето можеше да направи набързо оглед. Не видя никого.

Мярна ъглов щанд с изходи в двата края и влезе в него, разглеждайки с огромно любопитство изложените изрисувани дървени фигурки матрьошки. Взе една, развъртя я през средата и отвътре се показа по-малка кукла. Една в друга бяха скрити общо шест фигурки. Бе красиво произведение на руското народно творчество и той си помисли, че на Лана може да й хареса. Освен това беше добра идея да си купи нещо, за да има претекст за присъствието си тук. Докато чакаше на една опашка да плати, после на друга, за да си вземе покупката — съветската бюрокрация беше навлязла дори в магазините в Москва, — той се оглеждаше небрежно. Не позна никого и не откри признаци за някакъв модел на наблюдение.

Взе си покупката и излезе от магазина през другия изход, после се обърна, сякаш нещо любопитно бе привлякло вниманието му. С лакти си проправи път през навалицата и се качи на друго стълбище. На третото ниво имаше по-малко хора. Извървя на бърз ход около трийсет метра и по другата стълба се върна на втория етаж. Влезе в тоалетната, където няколко мъже стояха пред улей за уриниране, двамата изглеждаха пияни. Влезе в една от кабинките и сложи райбера. После бързо се преоблече в руските дрехи, които Корки му бе осигурил. Подплатата на ватенката беше разпрана, но погледнато отвън, не правеше впечатление. Обувките, панталоните, ризата и сакото бяха автентично руски, а също доста износени.

От шумовете се ориентира, че пияните мъже си бяха отишли. Мястото им бяха заели други. Това беше добре. Той нахлупи светлокестенявата перука, която прилепна плътно върху главата му. После намаза с лепило брадичката, горната си устна и веждите. Когато поизсъхнаха, внимателно притисна изкуствената брада и мустаците. Щеше да е по-лесно, ако се дегизираше пред огледалото, а не седнал върху капака на тоалетна чиния. Добре, че се сети да си вземе малко огледалце, за да провери дали всичко е на място.

После се захвана с рошавите вежди. Размаза малко черен грим под очите си, подчертавайки кръговете, които го състариха драстично. Изглеждаше на четирийсет години, пушач и пияница, селянин с тежък живот като на повечето руснаци.

Отново се погледна и остана поразен колко различно изглежда. Но не спря дотук. Набута над горната си челюст памучни тампони, които моментално преобразяваха лицето му. Последната щриха бяха специално изработените метални пластини, които пъхна в ноздрите си. Те имаха дупчици, за да може да се диша през тях. Бяха студени и неудобни в първия миг, но приеха формата на носа му и го направиха леко сплескан като на повечето руски селяни.

Пак се погледна в огледалото и не можа да се познае. Надзърна през процепите на кабината и се увери, че не е останал никой от мъжете, които го видяха да влиза. Напъха набързо американските си дрехи и обувки в куфара и излезе от кабинката, после отиде до мивката и сложи куфара на пода до себе си. Изми си ръцете и излезе от тоалетната, оставяйки куфара вътре. По-късно някой руснак късметлия щеше да го намери, да реши да го открадне и да бъде приятно изненадан с хубав костюм. Извървя навъсено пътя до галерията на втория етаж. Промени походката си, леко накуцвайки, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Докато стигне до първия етаж, беше сигурен, че никой не го проследи. Беше неузнаваем, руснак на средна възраст, който изглежда като милиони други в Москва. Никой нямаше да го забележи.

 

Рудолф фон Шюслер се ядоса, че го прекъснаха. Надутият, с изпито лице офицер от СД седеше в кабинета му и му задаваше всякакви въпроси за английски говорещи хора, с които евентуално Фон Шюслер да се е срещал през последните дни. Фон Шюслер имаше много работа, за да си губи времето с разпити от ченге, но посланикът го помоли да му отдели време и той естествено се съгласи, не можеше да не угоди на Фон Шуленбург.

— Възможно е един от тези посетители да е опасен шпионин.

Идеята му се стори смешна на Фон Шюслер, но той не се издаде.

— Има толкова много американци и британци в този град — каза той надуто. — Прекалено много, ако питате мен. Разговарях с един превзет глупак онази вечер, някакъв нафукан денди, но не мога да си спомня…

— Името му? — прекъсна го грубо човекът от СД, вторачвайки се със студените си сиви очи във Фон Шюслер.

Фон Шюслер изсумтя и бавно поклати глава.

— Не мога да си спомня името му, но ако той е опасен шпионин, аз ще си изям шапката.

Мъжът от СД се усмихна ехидно.

— Ако се окаже шпионин, ще ви накарам да я изядете.

Каква вулгарност, помисли си Фон Шюслер. Каква наглост! Фон Шюслер намираше този мъж за отблъскващ, противен. Но у него имаше нещо, от което по кожата му лазеха тръпки. Не можеше да разбере какво точно. Не беше познато чувство, но не и изцяло неизвестно. Фон Шюслер се напъна да си спомни кога друг път се бе чувствал така и се сети, че като момче веднъж се разхождаше в една от пристройките на семейното имение извън Берлин. Точно така, в навеса беше мрачно. Той се протегна да откачи едно навито въже, когато изведнъж замръзна, обхванат от инстинктивен страх. Миг по-късно осъзна какво бе грабнал в тъмнината — огромна, свита на кълбо змия.

Ето, на това му напомняше мъжът от СД. На отровна змия.

 

Меткалф пристигна в апартамента на приятелката на Лана половин час по-рано, а Лана закъсня двайсет минути, но за него не беше загубено време. Докато чакаше, разряза с джобно ножче целофанената опаковка на документите, извади ги внимателно и ги разгледа. Хартията беше груба и жълтеникава. По нищо не личеше, че е произведена на Запад. Документите бяха напечатани на пишеща машина, без съмнение съветска, а вероятно и от същия модел, който използваха в Комисариата на отбраната. Печатите бяха на комисариата, избледнели от дългогодишната употреба и със същото червено мастило, което те неизменно използваха.

Върху листовете бяха отбелязани датите и часовете. Датите обхващаха период отпреди няколко седмици до днешната.

Върху някои от тях имаше дори подписа на наркома на отбраната, повечето носеха гриф „Строго секретно“. Меткалф не се съмняваше, че документите ще издържат и най-строгата проверка в Берлин. Беше сигурен също, че ще бъдат проучени най-подробно.

Ако откриеха, че документите са подправени, щяха да убият Лана, и то не хората на НКВД, а нацистите. Тази мисъл го разтревожи.

Така че качеството на фалшифицирането не беше само въпрос, гарантиращ, че замисълът на Корки ще успее.

Беше въпрос за оцеляването на Лана.

Най-горната страница на купчината беше празна, вероятно за да прикрие съдържанието от куриерите. Меткалф беше впечатлен от това колко правдоподобни изглеждаха документите, от подробностите в тях и колко подвеждащи бяха. Корки го уведоми преди няколко седмици за мащабите на съветската военна машина, макар че тогава Меткалф не разбираше защо го прави.

— Русия е чудовищна сила — каза му Корки. — Германците не го съзнават.

— О, я стига — изрепчи му се Меткалф. — Разбира се, че на германците им е известно. Защо тогава Хитлер ще прави сделки със Сталин? Фюрерът уважава единствено силата. Никой не сключва съюз със слабаци.

Корки се усмихна.

— Правилно, но не бъркай онова, което германците мислят, с онова, което знаят.

Сега, докато преглеждаше документите, Меткалф разбра илюзията, която Корки, големият илюзионист, искаше да създаде. Беше като да наблюдаваш картината на Жорж Сьора „Голямата паница“: ако човек застанеше близо, виждаше само тънките, педантични щрихи с четката. Отдалече се виждаше цялата сложна композиция.

Който и да прочетеше документите, щеше да остане с впечатлението, че Червената армия е слаба. Цялостната картина беше убедителна заради подробностите.

Имаше описи, разменени меморандуми между комисаря за отбрана маршал С. Тимошенко и шефа на Генералния щаб К. А. Мерецков, между десетки по-нисши служители, списъци, заявки — огромна документация, която разказваше историята на колос с крака от глина.

Според тези документи Червената армия се състоеше само от двайсет кавалерийски дивизии, двайсет и две механизирани бригади — много по-малко, отколкото смятаха германците. Прословутият съветски втори ешелон, по-специално Шестнадесета и Деветнадесета армия и техните механизирани корпуси, беше в плачевно състояние. Те не разполагаха с модерни средни и тежки танкове. Съветските самолети бяха остарели. Недостигът на оръжие и екипировка беше катастрофален; екипировката, с която сухопътните сили разполагаха, беше остаряла. Липсваха резервни части. Наличните стигаха само за петнайсет процента от бронетанковите единици. Не разполагаха с централна военна комуникационна система; при война Червената армия щеше да разчита на методи за свръзка от деветнадесети век — куриери и телеграми. Като цяло документите рисуваха картина на тревожна недостатъчност, която на всяка цена трябваше да се прикрие.

Не беше вярно.

Меткалф разполагаше с достатъчно информация, за да е наясно, че тази на пръв поглед достоверна картина, съдържаща се в подправените документи, не почиваше на действителни факти. Червената армия преживяваше големи сътресения, но беше далеч по-силна, много по-модерна и значително по-мощна, отколкото излизаше от документите. „Слабостта провокира“ — обичаше да казва Корки. Пред очите му върху дървената маса беше нарисуван убедителен пейзаж на една слаба нация. Генералите на Хитлер щяха да го забележат и да видят в него добра възможност, пиринчен пръстен, който да грабнат. Щяха да решат да нахлуят в Русия, нямаше две мнения по въпроса от гледна точка на нацистка Германия. Беше гениална измама. Докато Меткалф прибираше документите, отново погледна празния лист. Странно: не беше като останалите, а кремав лист хартия от високо качество, каквито продаваха в британските книжарници за канцеларски принадлежности и каквито Корки предпочиташе. Разгледа го внимателно. Имаше воден знак на „Смитсън“ на улица „Бонд“ — любимата книжарница на Корки. Освен това миришеше на химикали и мента. „Пепър Минт Лайфсейвърс“. Този лист беше стоял в ръцете на Корки по-дълго от останалите.

Мирисът на химикали говореше за още нещо. Меткалф извади миниатюрно шишенце с калиев фероцианид на кристали, едно от нещата, които винаги носеше със себе си на терена. Намери керамична купичка в кухнята, изсипа малко количество от веществото и го разтвори във вода. После натопи празния лист хартия в разтвора. След няколко секунди върху него се появи текст в синьо с характерния почерк на Корки. Меткалф извади листа, постави го върху кухненския плот и зачете.

 

С.

Защо огледалата обръщат само ляво и дясно, а не горе и долу? Какво става, когато неустоима сила се сблъска с непоклатим предмет? Но подобни въпроси са детска игра, момчето ми, а вече е време да оставим настрана детинщините. Много по-скоро, отколкото си представяш, въпросите ще станат по-трудни, а отговорите — повече и от тях. Опазването на цивилизацията понякога се оказва нецивилизовано усилие. И тогава все някой трябва да приложи тъмните методи, за да могат нашите сънародници с розови бузки да се радват на светлината. Винаги е било така. Помни: Рим е издигнат не през деня. Построен е през нощта…

Това са материалите от операция „ВОЛФСФАЛЕ“. Помни, истината е счупено огледало. Внимавай да не се порежеш на парченцата.

 

А.

 

Меткалф веднага разбра. Беше свикнал с ребусите на Корки. Защо огледалата обръщат ляво и дясно, а не горе и долу? Те нищо не обръщат, подчертаваше винаги Корки. Те само показват онова, което е пред тях. Измамата е само за сметка на наблюдаващия.

Какво става, когато неустоима сила се сблъска с непоклатим предмет? Неустоимата сила беше нацистката военна машина. Непоклатимият предмет беше руската мечка. Какво ще се случи, ако двете се сблъскат?

Ще се унищожат взаимно.

Ами фразата, която Корки беше използвал — Операция „ВОЛФСФАЛЕ“.

Ди Волфсфале. Вълчи капан.

Меткалф веднага разбра значението на кодовото име, избрано от Корки. Волф се отнасяше за Адолф Хитлер.

Хитлер често използваше фалшивото име „Волф“ в ранните си години. Беше неговият боен псевдоним вероятно защото името Адолф на тевтонски означаваше „волф“. През 1924 година малко след освобождаването му от затвора, където лежа след опита за преврат, той се настани в стая в пансиона „Мориц“ в Оберзалцбург, Бавария, като се регистрира с името „Хер Волф“.

„Волф“ му викаше на галено Ева Браун, предполагаемата любовница на Хитлер. Неговият заместник Рудолф Хес дори кръсти сина си Волф в чест на Хитлер. А през юни тази година Хитлер премести щаба си в пасторалното белгийско селце Брюи дьо Пеш, което нарече Волфсшлухт или Вълчата паст. Това бе командният пост на Фюрера, откъдето ръководеше разгрома на Франция. Именно там той узна радостната вест за капитулацията на Франция. Според последни данни на разузнаването хората на Хитлер започнали изграждането на комплекс от укрепени бетонни бункери в Растенберг, Източна Прусия, където да разположат неговия щаб, Фюрерхауптквартир.

Той го беше нарекъл Волфсшанце: Леговището на вълка. Значението на Ди Волфсфале — Вълчи капан — беше повече от ясно.

Когато Лана влезе и го видя, нададе писък. Чак след като разбра кой е мъжът в апартамента, прихна да се смее.

— Боже мой! Стива, не те познах. Защо си се докарал така? — После се успокои и поклати глава, преди да каже нещо. — Разбира се, това са предпазни мерки. Радвам се!

Той я прегърна, а когато тя го целуна, потръпна.

— Тази брада. Имам чувството, че се целувам с Рудолф, а това е ужасно чувство. Моля те, махни тази маскировка веднага.

Той само се усмихна. Колкото и да му се искаше да остане дълго с нея, знаеше, че срещата им ще е кратка. Ако по-дълго останеше тук, по-голяма щеше да е опасността да го разкрият. Трябваше да се маха веднага, а маскировката му беше от полза. Даде й матрьошките. Тя ги взе с удоволствие, но почти веднага настроението й помръкна.

— Страх ме е, Стива.

Той го виждаше изписано на лицето й.

— От какво?

— От това, което правим.

Едва успя да потисне парещата болка, която се надигна в гърдите му.

— Тогава не бива да го правиш. Ако си уплашена, не искам да предаваш тия документи на Фон Шюслер.

— Не, ти не ме разбра. Онова, което поиска от мен, е да съм смела. Да направя нещо за баща си и за Русия. Смелостта, с която татко се би за Русия. Ти ми даваш шанс да проявя смелост. Даваш ми цел.

— Тогава от какво се страхуваш?

— Че не мога да бъда повече с теб. Ти ми даде като подарък любовта си, Стива. Но няма никаква надежда за нас. Ние нямаме общо бъдеще. Като в балета „Жизел“.

— Как така?

— Ами, Жизел е селска девойка, която се влюбва в преоблечен благородник, който се прави на такъв, какъвто не е. А когато научава истината и осъзнава, че никога няма да се омъжи за него, полудява и умира.

— Аз да не би да се правя на някого другиго?

— Погледни се!

Той се подсмихна.

— Имаш основание. Но няма да полудееш, нали?

— Не — отвърна тя. — Не бих могла. Имам подарък от твоята любов, за която да живея.

— Но това не е подарък, Лана.

Тя наблюдаваше вързопа с документи разсеяно. Ясно беше, че си мислеше за нещо друго.

— Да, прав си — каза накрая Лана. — Не сме като в „Жизел“, ние сме Тристан и Изолда.

— Двамата легендарни влюбени?

— Обречени влюбени, Стива. Запомни това. Те никога не могат да бъдат заедно, освен в смъртта.

— Добре. Ти си страстната и красива Изолда, магьосница и лечителка. Аз съм Тристан, рицарят на нощта, който е влюбен в нея.

Тя се усмихна странно.

— Тристан всъщност работи за своя чичо, краля. Той го предава, Стива. Пътува под фалшиво име, под името Тантрис, производно на Тристан, но тя го обича въпреки всичко.

— Той обаче не предава нея, нали така? Обича я и изпълнява дълга си.

— Да. Любовта винаги е свързана с предателство и смърт, нали?

— Само в театъра. Не и в живота.

Очите й се навлажниха.

— Прекалената любов, която Тристан изпитва, е по-опасна и от отрова, Стива.

Тя взе пакета с документите и ги вдигна пред очите му, сякаш му ги показваше.

— Сега ми отговори, рицарю мой, към кого си по-лоялен, към твоята любов или към твоя крал?

Меткалф се смути и не знаеше какво да отговори. Накрая заговори импулсивно:

— Аз наистина те обичам, ти знаеш.

Тя го погледна тъжно.

— Точно това ме безпокои.