Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (37)

33

Улиците на Берлин се огласяха от маршировката на войниците, подкованите им с налчета ботуши кънтяха силно; навсякъде се забелязваха също офицери от СС в черни униформи, кавалеристи в кафяви дрехи, членове на младежката организация на Хитлер изпъстряха тук-там на групички улиците в тъмносините си униформи и високи ботуши. Когато Меткалф мина за последен път през Берлин преди десетина години, в града цареше оживление, чуваше се смях. Сега берлинчани изглеждаха безжизнени и унили, добре облечени в своите широки палта, но някак безцветни. Жените, някога толкова красиви, се бяха превърнали в повлекани с памучните си чорапи, ниски обувки и без грим, който нацистите не препоръчваха.

Като цяло градът изглеждаше мрачен. И това не се дължеше на нормалното за тоя сезон мрачно време, нито на краткия ден в този период от зимата. Не, настроението беше мрачно и се съчетаваше с честото спиране на тока. Пристигна на тъмната жп гара преди около два часа и взе старо раздрънкано такси, карано от още по-стар шофьор, до хотел „Адлон“ на „Унтер ден Линден“. Уличните лампи не работеха, единственото осветление идваше от насрещния уличен трафик там, където се пресичаха „Унтер ден Линден“ и „Вилхелмщрасе“, както и от джобните фенерчета на случайни минувачи, които ги насочваха надолу, пускаха ги и ги загасяха като светулки. Трамваите и автобусите бяха осветени в призрачносиньо, а пътниците им приличаха на видения. Малкото леки коли, които минаваха, имаха капаци на фаровете си. Дори „Адлон“, който светеше ярко и примамливо, имаше тъмни завеси на входните си врати, които прикриваха силно осветеното фоайе.

Градът беше преживял промени след идването на нацистите на власт, които обаче трудно можеха да се определят като подобрения. Сградата на Министерството на ВВС на Херман Гьоринг на „Вилхелмщрасе“, Министерството на пропагандата на Йозеф Гьобелс — нацистката архитектура беше мрачна, внушителна и вдъхваща страх. Из града бяха издигнати огромни бетонни флактурмен или кули на немската противовъздушна артилерия. Берлин беше град под обсада, във война с останалия свят, а гражданите му като че ли не споделяха войнствения ентусиазъм на своите лидери.

Меткалф се изненада, когато регистраторът на хотела му подаде кочан с купони за храна, осигуряващи му такъв голям грамаж масло, хляб и месо. Той му обясни, че човек не може да се храни на ресторант без такива купони, без значение дали някой друг го е поканил на обяд или вечеря. В Берлин човек не можеше да се нахрани без купоните.

Меткалф си уреди чрез хотела билети за специалното балетно представление на Болшой театър вечерта в „Щаатсопер“ малко по-надолу на „Унтер ден Линден“. Докато си разопаковаше багажа в хотелската стая, телефонът звънна. Беше служител от „Райхсбанк“, който се свързваше с него точно както Чип Нолън го предупреди.

Срещнаха се във фоайето. Беше охранен мъж на средна възраст, с оскубани вежди и голо теме, което лъщеше. Казваше се Ернст Герлах. Носеше елегантно скроен сив костюм, на ревера му имаше голямо бяло копче с червена свастика. Беше чиновник от среден ранг в „Райхсбанк“, но се държеше с известна арогантност, с която сякаш искаше да подскаже, че смята Меткалф — Уилям Куилиган — за лакей, когото му бяха натресли да посрещне и да забавлява.

— Идвали ли сте друг път в Берлин, г-н Куилиган? — попита Герлах, след като двамата се настаниха в препълнения бар.

Меткалф помисли няколко секунди.

— Не, за първи път съм тук.

— Е, не е най-подходящото време за посещение. В момента, сигурно сте забелязали, германският народ преживява големи трудности. Но под ръководството на нашия фюрер и с помощта на финансови институции като вашата банка ще се справим. Ще пийнем ли?

— Само чаша кафе.

— Не ви го препоръчвам, г-н Куилиган. В наши дни кафе то е ерзац. Според рекламата националсоциалистическото кафеено зърно е здравословно, дава енергия, има добър вкус и не се различава по нищо от истинското. Но в рекламата е пропуснато най-важното — че не става за пиене. Какво ще кажете за чашка хубаво германско бренди?

— С удоволствие — Меткалф хлъзна през масата към банкера голям запечатан хартиен плик. Той искаше да приключи бързо с бизнеса, за да се отправи час по-скоро към „Щаатсопер“. Имаше далеч по-важни неща за вършене, отколкото да слуша тоя дебел, среден нацистки чиновник. — Всички финансови инструменти са вътре — каза Меткалф — заедно с подробните инструкции. Трябва да ги попълните и да ми ги върнете при първа възможност.

Герлах изглеждаше донякъде леко изненадан от припряността на Меткалф. Бизнесът обикновено се правеше, след като приключеха светските прояви. Да се премине така направо към сделките беше някак грубо. Но германецът бързо се окопити. Той се впусна в цветиста и донякъде наставническа проповед за трудностите пред бизнеса в тия военни времена.

— Само вашата банка и Швейцарската национална банка останаха непоколебими приятели на Германия — каза той. — И аз ви уверявам, че ние няма да забравим това, когато войната свърши.

Меткалф знаеше какво иска да каже Герлах. Всеки път, когато нацистите нахлуеха в някоя страна — от Полша и Чехословакия до Норвегия, Дания и Бенелюкс, — ограбваха хазната и нейните златни резерви. Единствените чужди банки, които сътрудничеха в тази огромна кражба, бяха „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ и Швейцарската народна банка. В замяна нацистите държаха хиляди тонове крадено злато като депозит в Берн и Базел. „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ (БИС) дори плащаше на Германия дивиденти за заграбеното злато и продаваше златни кюлчета срещу чужда валута, за да финансира нацистката военна машина. БИС беше толкова ценна за нацистите, че те никога нямаше да закрият базираната в Базел институция. Плячката на нацистите беше на сигурно място в Швейцария. Там не можеха да я конфискуват.

Беше истинско безчинство и Меткалф слушаше с растящо изумление, докато наглият и надут германец говореше за разсрочване на плащанията по лихвите при по-изгодни за „Райхсбанк“ условия, за кредитни писма, депозитарни разписки и белязано злато в Лондон, прехвърляно в Базел, за транзакции в швейцарски златни марки. Но Меткалф си играеше ролята, слушаше смирено, записваше си инструкциите на хер Герлах, обещавайки да ги предаде на когото трябва в Базел веднага сред прибирането си.

— Позволете ми да ви поканя на вечеря — каза Герлах, — но трябва да ви предупредя, че днес е айнтопфтаг — ден на едно ястие. За съжаление това означава, че във всички ресторанти, дори в „Хорхор“, най-добрия в Берлин, ще сервират само отвратителна яхния. Но ако сте готов да преглътнете подобна кулинарна обида…

— Звучи чудесно — каза Меткалф, но за съжаление имам планове за вечерта. Ще ходя на балет.

— А, Болшой. Да, разбира се. Руснаците ни изпратиха красивите си момичета да ни потанцуват с надеждата да ни спечелят. — Той се изкикоти. — Нека руснаците да подскачат за нас. И тяхното време ще дойде. В такъв случай ще отложим за друг път. Ако сте свободен за обяд или вечеря утре, ще ви заведа до „Хорхор“ или „Саварин“ да похапнем рак или други деликатеси без купони, хм?

— Чудесно — отвърна Меткалф. — Мога да почакам.

 

Трийсет минути по-късно, след като се отърва най-после от досадния нацистки банкер, Меткалф влезе в „Щаатсопер“. Един от най-големите оперни театри в света, тя бе построена през осемнайсети век при Фридрих Велики в класически прусашки стил, макар че е била замислена да прилича на коринтски храм. Тя беше една от поредицата архитектурни забележителности заедно с чудеса като „Пергамонмузеум“, „Дорлтесмузеум“ и „Щаатсбиблиотек“ и накрая Бранденбургската врата.

Интериорът беше късно рококо, с бляскаво фоайе, облицовано в черен и бял мрамор. Публиката не отстъпваше по блясък на театъра и се различаваше доста от обикновените берлинчани на улицата. Макар че официалната пропаганда отричаше вечерното облекло, любителите на опера бяха облечени официално — мъжете в костюми или униформи, жените в бални рокли, копринени чорапи, с грим по лицата и бляскави бижута. Носеше се ухание на френски парфюми — „Жьо Рьовиен“ и „Лер дю Тан“. Всичко френско, което не достигаше в Париж, тук беше в изобилие: плячката на войната.

Меткалф трябваше да се свърже с Лана по някакъв начин тази вечер. Не знаеше нищо за мерките за сигурност, до каква степен охраняваха трупата на Болшой. Кундров, нейният надзирател, вероятно беше тук. Той дори можеше да послужи като най-добър посредник. Кундров сигурно щеше да е сред публиката. Трябваше да огледа и да го потърси, освен ако Кундров не го откриеше пръв.

— Хер Куилиган — надменен глас, който позна веднага. Обърна се и видя Ернст Герлах, служителя на „Райхсбанк“. Меткалф веднага се досети. Герлах вероятно бе натоварен да държи под око Уилям Куилиган. Нацистите се отнасяха към чужденците толкова подозрително, колкото руснаците. След като Куилиган отказа поканата за вечеря, Герлах явно бе решил — или му бяха наредили — да отиде на представлението в „Щаатсопер“, за да го наблюдава. Правеше го, без да се крие, като при всяко държавно полицейско наблюдение.

Герлах беше дошъл толкова близо, че Меткалф долови в дъха му миризмата на сапун, на билковите таблетки за храносмилане „Ундерберг“.

— Я, хер Герлах, вие не споменахте, че имате билети за балета!

Надменността се изпари, когато Герлах се помъчи да измисли достоверно обяснение.

— Е, все пак удоволствието да наблюдаваш Болшой, страхувам се, е незначително утешение в сравнение с удоволствието от вашата компания — каза Герлах, а изражението му показваше, че изпитва неудобство.

— Много сте любезен и все пак нямах представа…

— Даниел! Даниел Ейхен! — женски глас.

Меткалф сякаш го удари електрически ток. Даниел Ейхен — псевдонимът му от Париж! О, Боже, едва ли бе учудващо, като се имаше предвид напливът на нацисти между Берлин и Париж, че някой, който го познаваше като плей-боя от Аржентина в Париж, можеше да се окаже тук.

Меткалф не се обърна, макар че гласът беше висок и ясен, за да бъде пренебрегнат. А и беше отправен пряко към него.

— Както казва нашият фюрер, дори най-прецизните планове понякога трябва да се адаптират към конкретните реалности — измънка Герлах, замазвайки нещата и опитвайки се да си върне достойнството.

Сега Меткалф трябваше да се отърве от банкера възможно най-бързо. Жената, която го познаваше като Даниел Ейхен, приближаваше, промъквайки се през навалицата с удивителна скорост, и вече бе само на няколко крачки от него. Вече нямаше как да се прави на разсеян, тази жена не можеше да се пренебрегне. Видя я с периферното си зрение и веднага я позна. Леко повяхналата красавица, облечена в хермелин, балдъзата на нацистки служител. Сети се и за името й: Ева Хауптман. Жена, с която се бе сближил и която вкара в леглото си, докато тя бе на гости при сестра си в Париж. Зетят беше отзован в Берлин и бе отвел със себе си цялата котерия, включително Ева Хауптман. Меткалф се бе надявал да не я вижда никога повече.

О, Боже! Силно напарфюмираната жена протегна обсипаната си с бижута ръка и го потупа по рамото. Нямаше как да я пренебрегне. Обърна се и я погледна безизразно. Тя беше със своя приятелка германка, която бе водила и в Париж. Приятелката се усмихваше свенливо, а очите й святкаха лакомо и Меткалф си даде сметка, че Ева Хауптман беше подшушнала на приятелката си всичко за аржентинския бизнесмен, с когото се бе сприятелила в Париж.

Меткалф погледна озадачено и се обърна към Герлах.

— Е, приятно ми е, че се срещнахме отново — каза той. — Трябва да заемем местата си.

— Даниел Ейхен! — сгълча го облечената в хермелин жена, блокирайки възможността да се измъкне. — Как смееш.

Герлах се ококори объркано, но в погледа му проблясваше също шеговитост.

— Тази жена говори на вас, хер… Куилиган.

Той не можеше да пренебрегне жената, тя беше прекалено настойчива и упорита. Той я погледна, присви очи, придаде си безизразен вид.

— Съжалявам, но, изглежда, ме бъркате с някого.

— Какво? — изкрещя жената. — Бъркам те с някого? Вероятно съм те помислила за джентълмен. Хер Ейхен, никой не се отнася с Ева Хауптман като с обикновена курва.

— Мадам — заяви Меткалф твърдо, — вие грешите. А сега ще ме извините ли?

Той поклати глава и изви очите си към банкера, който го гледаше объркан.

— Мисля, че е заради стандартното ми лице — каза той. — Често ми се случва. А сега, ако ме извините, ще посетя тоалетната. Първото действие е много дълго.

Меткалф се обърна и се шмугна в тълпата, все едно бързаше към мъжката тоалетна.

Откъм гърба му още долитаха виковете на възмутената жена.

— И ти наричаш себе си мъж.

Всъщност той беше забелязал изход към улицата. Трябваше да се измъкне от тук час по-скоро. Герлах не повярва на възраженията на Меткалф, а по всичко личеше, че и Ева Хауптман. Проблемът, разбира се, беше Герлах. Той щеше да докладва за подозренията си, че Уилям Куилиган не е този, за когото се представя. Само с една случайна среща Меткалф си прецака прикритието.

Трябваше да се маха бързо. Късно вечерта, след като представлението минеше, щеше да се върне и да потърси Кундров. Вратата се отваряше навън, страничен вход към театъра, който вероятно заключваха отвън. Той бутна вратата, излезе в студения нощен въздух и почувства прилив на облекчение.

Дочу шума част от секундата по-рано, преди да почувства хладното и твърдо желязо, притиснато към слепоочието му.

— Стой!

Руски. Той чу и усети зареждането на пистолета.

— Не мърдай — продължи руснакът. — Гледай право пред себе си.

— Какво става? — попита Меткалф.

— Не говори, Меткалф — изшътка руснакът. — Или Ейхен. Или както там се казваш, шпионе. Точно пред теб има кола. Ще слезеш бавно по стълбите точно до колата. Разбра ли?

Меткалф не отговори. Гледаше право пред себе си. Руснакът знаеше името му. Явно беше от НКВД. Меткалф беше убеден в това.

— Отговори! — викна руснакът. — Не кимай.

— Да, разбрах.

— Добре. Движи се бавно. Ще държа пистолета до главата ти. Едно рязко движение и мозъкът ти ще се разпръсне по тротоара. Разбра ли?

— Да — отговори Меткалф.

Тялото му се изпълни с адреналин. Гледаше пред себе си към черния седан, паркиран до бордюра на около осем метра по-надолу. Опитваше се да прецени възможностите си. Май нямаше изход. Руснакът не отправяше голи заплахи. И най-малкото движение върху спусъка щеше да задейства пистолета.

— Ръцете отпред! Върху корема! Хвани ги! Сега!

Меткалф се подчини. Слизаше бавно по страничната стълба на „Щаатсопер“, гледайки пред себе си през всичкото време. С периферното си зрение улавяше само тъмна фигура и ръка, стиснала пистолет.

Може би, като стигне до колата, да опита да изтръгне пистолета от ръката на руснака? Или когато руснакът седне зад волана, освен ако не нареди на Меткалф да шофира, което би било нова възможност. Може би. Засега обаче можеше само да върви и да се надява, че ще се появи възможност за бягство… или да преговаря за свободата си. Какво искаха? Да го разпитат?

Или да го пленят и да го върнат в Москва. Обратно на „Лубянка“, този път завинаги? Продължаваше да върви, усещайки дулото, което притискаше болезнено слепоочието му. Чуваше стъпките на руснака, който го следваше плътно. Този път май нямаше да се измъкне. Шум върху настилката. От обувка. Изведнъж още един звук от падане на оръжие върху тротоара. Пистолетът вече не притискаше слепоочието му! Осмели се да обърне глава и видя похитителя си свлечен на земята, с отпусната назад глава, а от устата и носа му излизаше пяна. Очите на руснака бяха излезли от орбитите си, виждаше се само бялото. От гърлото му се чуваше давещ се звук, а през устните му продължаваше да извира пяна.

Нападателят му умираше пред очите му, но как?

Меткалф се обърна, за да разбере какво се е случило. Онова, което видя, обясни всичко.

Чип Нолън.

Човекът от ФБР стоеше зад него със спринцовка в ръка.

— О, като стария Майки Фин — каза Нолън. — Хлорхидрат. Инжектиран във врата, действа моментално и е смъртоносен. Това комунистическо копеле повече няма да може да ходи. Никога.

— Господи — въздъхна Меткалф. — Слава Богу, че си бил тук. Какво правиш в Берлин?

Нолън се подсмихна лекичко.

— Херметизация, нали помниш? Не ти ли казах да се пазиш?

— Предупреди ме за Гестапо. Но нищо не каза за НКВД.

— Не мислех, че е нужно да те предупреждавам за тия копелета. Смятах, че сам си се уверил на какво са способни. Те са болни гадини, най-общо казано. Нямах нищо против да пролея малко руска кръв на германска земя.

Той ритна тялото на руснака. Беше мъртъв, вдървен, лицето му сивосинкаво.

— Дължа ти едно, човече — каза Меткалф. — Няма да го забравя.

Чип скромно сведе глава.

— Просто не си навличай неприятности, Джеймс — отговори той, прибирайки спринцовката в джоба си. Гласът му едва се долавяше сред грохота на военните камиони, които превозваха артилерийски оръдия и снаряди по „Унтер ден Линден“ към Бранденбургската врата.

Меткалф се огледа, за да се ориентира. После забърза обратно към операта, отдалечавайки се от лежащия на улицата труп на руснака.

Забеляза фигура на стълбите, точно на мястото, където преди това човекът от НКВД се бе промъкнал зад гърба му и бе опрял пистолета си в главата му. Меткалф извади оръжието си.

После позна мъжа. Беше Кундров, с ледена усмивка на лицето си. Меткалф доближи и Кундров попита:

— Кой беше?

— Оня с пистолета ли? Мислех, че го познаваш, той ти е сънародник.

— Не, не шчелкунчика.

— Един от моите.

— Изглежда ми познат. Виждал съм някъде лицето му. Може би е в някой от нашите албуми. Ако не се беше появил, щеше да се наложи да ликвидирам втори шчелкунчик за една седмица. Не е добре за репутацията ми. В НКВД предпочитат да прочистват редиците си със свои методи.

— Да, предпочитат сами да извършват екзекуциите.

— Правилно. Дошъл си да се видиш отново с Лана. Не можеш без нея. Дори когато я заплашваш.

— Не съм дошъл за това. Нуждая се от твоята помощ.

Руснакът запали цигара — германска марка, забеляза Меткалф.

— Доверяваш ми се дотолкова, че да искаш помощта ми? — попита Кундров и изпусна две еднакви струйки дим през ноздрите си.

— Ти ми спаси живота. И живота на Лана.

— Госпожица Баранова е нещо съвсем различно.

— Знам. Чудя се дали съзнаваш, че всъщност си влюбен в нея?

— Знаеш руската поговорка, че любовта е зло. Може да се влюбваш в козел.

— Лана не е козел.

Руснакът се опитваше да избегне въпроса. Нека да го направи, помисли си Меткалф. Честността не винаги е най-добрата политика.

— Със сигурност не е. Тя е забележителна жена.

— Фраза, която съм използвал по неин адрес нееднократно. Аз се грижа за нея, Меткалф. Нищо повече. За съжаление близостта ми с нея прави служебните ми ангажименти по-трудни, но не храня никакви илюзии. Тя гледа на мен като на надзирател — по-образован, по-цивилизован от останалите, но така или иначе надзирател.

— Тя не е от жените, които можеш да държиш в клетка.

— Нито да притежаваш — отвърна на удара Кундров. — Помощта, която търсиш, трябва да е за госпожица Баранова.

— Точно така.

— Ще направя всичко за нея и ти го знаеш.

— Затова съм тук.

Кундров кимна, после дръпна от цигарата си.

— Глупав навик, но е много по-приятен, когато цигарата е немска, а не руска. Дори фашистите правят по-добри цигари от нас.

— Има много по-важни неща, по които се съди за една страна, от цигарите.

— Вярно е. Сигурно има много повече прилики, отколкото отлики между Германия и Русия днес.

Меткалф повдигна едната си вежда.

— Учуден съм да чуя подобно нещо от теб.

— Казах ти в Москва. Познавам системата отвътре. Знам слабостите й повече, отколкото можете да си представите. Затова не се учудвам, че ще искаш да помогна на госпожица Баранова да избяга.

Меткалф не успя да прикрие учудването си.

— Но не мисля, че тя ще се съгласи — каза Кундров. — Твърде много неща я обвързват с Русия. Донякъде жената може да се държи в клетка.

— Тя е споделяла с теб всичко това?

— Никога. Не е необходимо.

— Ти я разбираш.

— Разбирам, че е разкъсана на две.

— Разбираш желанието да избяга от Съветския съюз?

— Дали го разбирам? Самият аз изпитвам такова желание. Дори ще го поставя като условие.

— Условие?… За какво?

— Да ти помогна, да помогна на госпожица Баранова. Това е цената ми.

— Искаш да избягаш? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Имам информация, доста информация за ГРУ, за съветското разузнаване, която може да е от голяма полза за американското правителство. Или за когото ти работиш. Мога да съм от огромна полза и за теб самия…

Меткалф беше поразен. Но нищо в изражението на Кундров не намекваше дори, че печели време или изпитва Меткалф. Кундров говореше напълно сериозно.

— Защо? Защо искаш да бягаш?

— Сериозно ли питаш? — Кундров хвърли фаса на земята, извади нова цигара и запали с малка месингова запалка. Беше нервен. — Ти, който си свидетел какво стори нашият велик тиранин на една от най-великите страни в света, ме питаш защо искам да се махна? Ти, който си свидетел от първа ръка на терора, параноята, безчестието, жестокостта? Бих ти задал обратния въпрос: Как така не разбираш нуждата да избягаш от подобен затвор?

— Но ти си един от тъмничарите.

— Понякога и тъмничарите не са там доброволно — отговори Кундров почти шепнешком. — Когато бях двайсетгодишен, отведоха баща ми. Хвърлиха го в затвора. Не ме питай защо. Досега трябва да си разбрал, че често тия неща се правят без причини. Но аз тръгнах да го търся. Питах във всяка канцелария в Москва, докато накрая се озовах в ГРУ на Арбатския площад. Там ме затвориха, биха ме, измъчваха ме. — Той посочи избледнелия белег под устата си. Насмешката, която Меткалф беше забелязал върху лицето на Кундров, не беше всъщност насмешка, а деформация на устата му, тънък белег. — Накрая ме пуснаха, при условие че се съглася да работя за ГРУ. — Кундров кимна към Меткалф, забелязвайки невярващия му поглед. — Да, малцина от нас са „вербувани“ по този начин.

— Ами баща ти?

— Умря в затвора — отговори Кундров безцеремонно. — Казаха ми, че получил сърдечен удар. Така и не узнах истината.

— Боже мой — прошепна Меткалф.

Той предполагаше до този момент, че привилегированите слуги на съветската система не страдат от нейните жестокости. Но явно никого не щадяха.

— Едва ли е нужно да ти разказвам истории за мои приятели и колеги в ГРУ, за техните съдби. Назначават нов началник на ГРУ. Той си води свои лакеи, издига свои хора, а те в замяна започват да сипят обвинения срещу своите врагове, които после биват прочистени. Това е непрекъснат цикъл на произвол и жестокост, болестно състояние. Чувал си за древния гностичен символ на змията-дракон, която яде собствената си опашка, с която едновременно поддържа живота си, но все пак се самоизяжда. Това е тиранията на държавата. Революцията се самоизяжда. Руската революция роди Ленин, чудовището, което светът смята за спасител, което създаде гулаг, затворническите лагери, и роди друг вид чудовище — Сталин. Той няма да пропусне да създаде някое друго чудовище и цикълът ще продължава така до безкрайност. А машината на терора, която Сталин използва, за да се държи на власт, се самоизяжда, поглъща руския народ и така поддържа безкрайния цикъл на терора. Машината се храни с хората, които тероризира; тя изяжда себеподобните си също. Казваш, че съм от тъмничарите. Както ти споменах в Москва, аз съм само бурмичка от гилотината.

— Но ти ми помогна да избягам. Познаваш нелегалната мрежа от партизани, които измъкват хора, можеш да избягаш когато си пожелаеш.

— Така си мислиш. Уви, не. Когато обикновен руснак избяга, властите вдигат рамене. Не им пука много. Но когато избяга тьмничар, няма да се спрат пред нищо да го открият. Взводове на НКВД убиват всеки, който се осмели да избяга. Без покровител, без защита на западно правителство ще съм мъртъв до няколко дни. Както вече ти казах, мога да съм от голяма полза на работодателите ти.

Меткалф дълго не продума. Не беше уловка; Кундров беше напълно сериозен. Омразата му към Русия на Сталин беше истинска, нещо, за което бе мислил дълго и трудно в продължение на години. Накрая заговори:

— В Москва можеш да бъдеш от голяма полза за собствения си народ.

— Ако оцелея — отговори Кундров с иронична усмивка. — Но за мен е само въпрос на време да получа куршум в тила.

— Виж само колко дълго си оцелял, как си се издигнал в системата.

— Имам хамелеонските заложби да изглеждам предан на тираните, които ме наемат. Това е механизъм за оцеляване.

— Това е способност, която ще ти послужи.

— Това е способност, която унищожава душата, Меткалф.

— Вероятно, ако се използва само за оцеляване. Но ако се впрегне и с друга цел, може би не.

— Сега е мой ред да попитам какво искаш да кажеш.

— Не разбираш ли? Какво става в Русия, когато някой като теб я напусне? Какво става в света? Мъже като теб могат да променят системата отвътре, могат да попречат на Сталинова Русия да унищожи планетата.

— Казах ти, Меткалф, аз съм само бурмичка в гилотината.

— Днес може да си дребен функционер, но след пет години, десет години може да си един от лидерите. Един от хората, които ще помогнат в очертаването на пътя пред страната.

— Ако оцелея. Ако не ме застрелят.

— Никой не знае по-добре от теб как да оцелее в тази система. А и Йосиф Сталин не може да живее вечно, макар да му се иска. Все някога ще умре…

— И мястото му ще заеме друг Сталин.

— Друг лидер ще заеме мястото му. Дали ще е друг Сталин или реформатор, кой знае? Може да е някой като теб. Може да си ти! Искам да кажа, че ако избягаш, ако дойдеш в Америка или Великобритания или другаде в свободния свят, след като проклетата война свърши, ти просто ще си още един от стотиците хиляди руски имигранти. Но ако останеш в Москва, ако запазиш възгледите си, ако работиш вътре в системата, има шанс! Шанс да промениш историята. Възможност да не допуснеш машината на терора да унищожи планетата. Светът се нуждае от мъже като теб в Москва — добри мъже, достойни мъже, здравомислещи хора, мамка му! Спомняш ли си какво ми каза в Москва? Каза, че героите не достигат, че Русия се нуждае от тях.

Кундров се беше обърнал с лице към операта. Той мълчеше и Меткалф си помисли, че сигурно не го слуша, но после се обърна и Меткалф видя нещо различно върху лицето му. Неочаквана уязвимост бе сменила гордото, надменно изражение.

— Имам ли избор? — попита накрая той.

Меткалф кимна.

— Не бих отказал, ако поискаш това от мен.

— Нямам това предвид. Предполагам, че наистина нямам избор. Да избягам е за мен глупаво фантазьорство.

Меткалф разбра какво искаше да каже руснакът. Той бе слушал през всичкото време и беше взел решение.

— Кажи ми какво искаш да направя за г-ца Баранова — попита Кундров.