Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (27)

Москва, август 1991 година

Посланик Стивън Меткалф се приближи до командира на командосите от групата „Алфа“ на КГБ, който беше наредил да спрат лимузината му. Улицата тънеше в мрак, не се мяркаше жива душа. Старите постройки в древната част на града се издигаха над тях застрашително.

— Вие ли сте главният? — попита той.

Командирът на командосите отговори на руски с изблик на официалност. Меткалф също мина на руски. Дори половин век по-късно той не беше забравил правило номер едно на Алфред Коркоран: Когато си заплашен от властите, се позови на по-висшестояща власт.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — викна той. — Би трябвало да имате номера на автомобила ни, да знаете имената ни. Дявол да ви вземе, вика ни лично пред седателят на КГБ Владимир Крючков! Всички по пътя би трябвало да са предупредени.

Меткалф продължи:

— И защо, по дяволите, не дойде моторизираният ескорт?

— Никой нищо не ми е казвал за моторизирания ескорт — оправда се командосът.

Меткалф знаеше, че заради кризата повечето от комуникациите не функционираха. Нямаше начин тази група на КГБ да провери думите му. А и избликът на възмущение от Меткалф беше прекалено остър, за да не прозвучи достоверно.

Миг по-късно Меткалф и руският му приятел седнаха отново в лимузината, която бе ескортирана по пътя.

— Не си изгубил способностите си, макар да минаха петдесет години от тогава. Половин век — каза генералът. Той се протегна към Меткалф и потупа джоба на сакото му, опипвайки обемния пистолет. — Готов ли си да го използваш?

— Не знам — отвърна честно Меткалф.

— Запомни древната руска поговорка — каза генералът с глас, който приличаше на пукането на стара кожа. — съдбата поставя изисквания от плът и кръв. А какво най-често иска? Плът и кръв.