Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (17)

15

Меткалф взе ключа от хотелската си стая от възрастната жена, дежурния, която седеше до бюрото на неговия етаж и наблюдаваше кой влиза и кой излиза. В „Метропол“, като във всеки съветски хотел, гостите оставяха и получаваха ключовете си от дежурная, която в повечето случаи беше възрастна жена като настоящата и седеше там по всяко време на деня, а нощно време дремеше с глава върху бюрото. Предполагаше се, че тази архаична система е предназначена да накара гостите да се чувстват в безопасност, да е сигурно, че ключовете се дават на когото трябва, но истинската причина бе, разбира се, гостите да бъдат държани под око от съображения за сигурност. Всичко в Москва се правеше заради сигурността — сигурността на държавата.

Първата му мисъл, когато отключи вратата, беше, че камериерката още не бе идвала да почисти и да разтреби стаята. Което бе странно, като се имаше предвид късният следобед. След като очите му привикнаха с мрака, разбра нещо, което го жегна като удар в слънчевия сплит — стаята му бе претърсвана. Теоретично, това не трябваше да го изненадва, тъй като руснаците обикновено претърсваха стаите на чуждестранните посетители. Но в конкретния случай беше направено грубо, очевидно, показно, за да може той да разбере.

Цялата стая бе обърната надолу с главата. Куфарът, който заключи, преди да излезе тази сутрин, зееше отворен, ключалката беше счупена, съдържанието, старателно сгънато в Париж, разпиляно по леглото и по пода. Беше пълен хаос, безумие.

Двата костюма, които закачи внимателно в дрешника, не само се въргаляха на пода, но и бяха раздрани, сякаш някой беше търсил скрити джобове. Кожените колани, както и подметките на обувките му бяха разрязани. Дори подплатата на куфарите му беше разпрана. Въобще не си бяха направили труда да прикрият тършуването, направено с агресивност, която го порази.

Той влезе в стаята, вдигна кожения куфар „Хермес“ и провери месинговите ключалки. В някои от тях бяха скрити части за миниатюрния радиопредавател, който можеше да бъде сглобен в случай на нужда. Повечето като че ли си бяха на мястото си, доколкото успя да установи, включително кристалът, най-важният компонент на предавателя, без който той не можеше да оперира. За късмет не бяха открили частите, бяха умело скрити. Разбира се, тук се намираха само миниатюрните компоненти на предавателя, останалата част от апарата бе скрита от Роджър някъде из боровите гори край Москва, недалеч от дачата на американското посолство.

После се сети за опакования пистолет „Уебли“, който скри внимателно в рамката на леглото. Наведе се и установи, че мястото, което бе отковал, за да мушне пистолета, и после заковал, беше разцепено. Оръжието го нямаше.

Седна на стола, а сърцето му биеше лудо. Защо бяха обърнали всичко наопаки с такава показност, така грубо! Какво означаваше това? Те — съветските служби за сигурност, той не знаеше коя от тях — го предупреждаваха, даваха му да разбере, че го подозират. Прокарваха чертата върху пясъка и сякаш му казваха да не я престьпва, да внимава къде стъпва, да е наясно, че го следят.

Но за да се отправи подобно предупреждение, се изискваше разрешение от горе, от самия връх на службата за сигурност. Това го тревожеше най-силно. По някаква причина го причисляваха към специална категория — някои високопоставени фигури явно имаха основателни причини да го подозират, че той не е обикновен бизнесмен. Дали това не означаваше изтичане на информация?

Трябваше да се свърже с Корки да го уведоми. Обикновено той не търсеше Коркоран, освен ако не се налагаше да бъде взето решение на неговото равнище — сигурността на терена изискваше изолиране на агента от командната централа колкото може по-дълго. Но естеството на това нахлуване, защото беше точно такова, говореше за пробив в сигурността и Корки трябваше да бъде уведомен незабавно. Довечера възнамеряваше да отиде в дачата на американското посолство край Москва. В мига, в който успееше да се измъкне незабелязано, щеше да отиде в гората, ориентирайки се по предварително уговорената с Роджър маркировка. Щеше да намери предавателя, да инсталира в него кристала и другите компоненти, укрити в куфара, и да се опита да се свърже с Корки.

Но трябваше да стигне до дачата, без да го проследят. Това бе най-голямата трудност. Пазвантите във фоайето веднага щяха да тръгнат след него, което не бе най-големият проблем. Но същото щеше да стори агентът с безцветните очи и русата коса, който и да беше той. Никой друг освен Амос Хилиард не знаеше, че планираше да отиде на приема довечера, а той едва ли щеше да уведоми някого другиго освен посланика може би. От друга страна, ако в НКВД знаеха, че Лана ще бъде на приема довечера, а без съмнение те бяха узнали за срещата му с нея в Болшой, наблюдателите му щяха да се досетят, че той може да се опита да получи покана. Трябваше да вземе мерки най-малкото да създаде впечатлението, че се колебае, което щеше да ограничи кръга от преследвачи.

Тъкмо започна да обмисля какво да направи, докато се бръснеше, когато на вратата се почука. Меткалф се избърса с грубата съветска хавлиена кърпа и отиде до вратата да отвори.

На прага стоеше Тед Бишъп, британският журналист, който изглеждаше доста раздърпан. Вратовръзката му висеше накриво, маншетите на ризата му бяха разкопчани, лицето — зачервено. Стискаше в ръка бутилка скоч.

— Проклетата дежурная не искаше да ми каже номера на стаята ти, докато не я излъгах, че съм твой брат. Представяш ли си! Висок, красив американец като теб и трътлесто британско джудже като мен — братя!

Той говореше завалено, явно беше пиян.

— Тя сигурно си е помислила, че сме осиновени. Господ да ме убие!

Бишъп огледа разхвърляната стая на Меткалф учудено.

— Тук наистина човек не може да разчита на нормално обслужване, а? Имам предвид, че камериерките в „Метропол“ са гола вода.

Меткалф го издърпа в стаята и затвори вратата.

— Дали претърсват стаите на всички чужденци? — попита той. — Дори на бизнесмените, които се опитват да сключат с тях сделки? Не се учудвам, че съветско-американската търговия не върви.

— Те ли са направили това — викна Бишъп, ръкомахайки из стаята, след което се просна върху единствения стол. — Дявол да ги вземе! Педерасти! Взели ли са ти паспорта?

— Не — отговори Меткалф. — За щастие е заключен в рецепцията.

— Което не значи, че не проучват как да го фалшифицират. Напоследък не им попадат често американски паспорти. Какво ще правиш, ще размажеш хлебарките, които са пуснали по петите ти?

Меткалф кимна.

— Няма да им хареса. Това ги настървява като стършели. Обичат да знаят всяка стъпка на чуждестранните си гости. Имаш ли чаша, водна или друга, всъщност две?

Той разклати бутилката, държейки я за гърлото.

— Разбира се — каза Меткалф, вдигна прашна чаша от бюрото и я подаде на журналиста.

— Нямаш ли повече?

— Страхувам се, че са ми оставили само тая.

Бишоп наля няколко пръста скоч.

— Ти си щастливец тогава — каза той, надигна чашата и отпи яка глътка. — Това дори не е скоч, а шибана водка. Слагат й някакъв скапан карамел за оцветяване и печелят в замяна твърда валута. Пълнят с помия стари бутилки „Джони Уокър“. Не е чудно, че няма бандерол върху тях.

— Аз не искам, благодаря — каза Меткалф, не че Бишъп му предложи.

— Жалка кафява водка — продължи да кълне Бишъп. — И я наричат скоч. Не ти ли се къса сърцето? Това е нещо като метафора за целия им скапан режим, бих казал, ако въобще може да става дума за метафори. Ще излизаш ли довечера? Имаш ли някакви планове?

— Ще се видя с приятели.

— Ясно — Бишъп го изгледа през ръба на чашата си. — Приятели бизнесмени, предполагам.

— Нещо такова.

— Продавате им въжето, а?

— Моля?

— Въжето. Продавате на руснаците въжето. Не си ли чувал някога тоя лаф?

— Страхувам се, че не.

Бишъп му хвърли замъглен поглед с кръвясалите си очи.

— Самият Ленин го е казал. Капиталистите ще ни продадат въжето, с което ще ги обесим.

Внимавай, помисли си внезапно Меткалф. Британският кореспондент беше пиян, но под алкохолното му опиянение се криеше дълбока, трайна омраза към съветския режим. Спомни си думите на Хилиард: „…Групичката, която мрази Русия… и е готова да помогне на Берлин с каквото може… Те смятат нацистите за единствената надеждна спирачка срещу разпространяването на комунизма по света…“

Беше ли Тед Бишъп част от тази групичка? Журналистът бе акредитиран от години в Москва, което означаваше, че има добри източници за информация, но не беше ли възможно размяната на информация да върви и в обратната посока? Дали той не снабдяваше като отплата някои от източниците си със сведения? Не беше задължително тези източници да са от съветското правителство, а сред работещите тук чужденци.

Всеки в Москва преследваше свои цели. Пълна мъгла. Как точно се бе изразил британският премиер миналата година? „Не мога да прогнозирам действията на Русия. Това е загадка, обвита в мистерия във вътрешността на енигма.“ Още по-смущаващи и по-тайнствени бяха думите на Хилиард за „гнездото на плъховете“ сред специалистите за Русия тук. Пази си гърба — предупреди го Хилиард.

Бишъп жестикулираше като луд, докато дърдореше гръмогласно.

— Ти и приятелчетата ти бизнесмени сигурно си мислите, че сте тук да правите пари, но в действителност не помагате ли на Съветите да изграждат военната си машина? Мамка му, вашият „Дъглас Еъркрафт“ прави самолети за руские и не ви идва въобще наум, че тия птички ще пускат бомби над Лондон, ако не е така, значи съм епископът на Кентьрбъри. „Юнайтед Енджиниъринг Фаундри“ строи алуминиев завод край Москва, най-модерният алуминиев завод в света, по-фантастичен и от вашите в Америка, за да се произвеждат тия бомбардировачи. „Дженерал Електрик“ пък продава турбини с малогабаритни електроцентрали на комунягите, строите им стоманодобивни заводи и доменни пещи, по-бомбастични и от тези на янките в Индиана… А, не знам какви ги дрънкам, Меткалф. Не ми обръщай внимание.

Меткалф се засуети из стаята, докато Бишъп бръщолевеше, събирайки разхвърляните дрехи и сгъвайки онези, които не бяха разпрани. Ако смяташе да ходи на партито на американското посолство довечера, трябваше да побърза, което означаваше да се отърве от наквасения британец.

Бишъп отпи още една яка глътка от „кафявата водка“. После снижи гласа си и започна да шепне:

— Може би не бива да го споделям с теб, Меткалф, но знам от сигурен източник, едно птиче, което работи за един тип в централата…

— За кого? — попита Меткалф, обзет внезапно от чувство на тревога.

— Така му викам — централата… — продължи Бишъп. — Та птичето ми довери, че човекът на Сталин — Молотов заминава утре сутринта за Берлин. Тръгва от Белоруската гара утре сутринта с голяма делегация.

— Наистина ли? — каза Меткалф равнодушно.

Ако беше вярно, новината си я биваше. Щом Сталин изпращаше външния си министър в Германия, значи се опитваше да укрепи връзките си с нацистите…

— Британците се отнасят несериозно съм Съветите — каза Бишъп, клатушкайки се — Но когато научат за това, яко ще се напикаят. Лондон смята, че руснаците може да са подписали тъпо парче хартия с фрицовете, но тайно ги мразят. Простотии! Това звучи ли ти като неутрална позиция, Мет…

— Това вярно ли е?

Бишъп вдигна едва пръста си и го размаха пред Меткалф. Той се оригна и после се олюля напред-назад.

— Безупречен източник, както ти казах. — После свали пръста си, облегна се назад със зяпнала уста. — Не ме будалкай.

— Не се тревожи, Тед.

— Тревогата и моя милост сме близнаци, както обичам да казвам — избоботи Бишъп и добави тихичко: — Ти не си ли шпионин, а? Тая история с бизнеса не е ли класическо прикритие?

Меткалф се смрази. Успя да се усмихне, подготвяйки се да каже нещо умно като опровержение, но в същия миг британецът избухна в смях, който постепенно стана задавен, и се втурна към банята, блъскайки вратата след себе си. Меткалф чуваше как се дере и пъшка.

— Добре ли си? — викна Меткалф, но единственият отговор от страна на Бишъп бе охкане, последвано от още напъни за повръщане. Меткалф поклати глава и започна бързо да се облича. Каквито и да бяха тайните връзки на Тед Бишъп, той си беше пияница, прям и простосърдечен, което гоправеше повече досаден, отколкото опасен. След няколко минути се чу водата в тоалетната и Бишъп се показа, хилейки се тъпо.

— А, Меткалф — промърмори той, — ще ми оставиш ли пастата си за зъби и крема за бръснене, като си тръгваш от Москва? Тук е наистина дяволски трудно да се снабди човек с подобни неща, а?

Роджър все още не се беше върнал в „Метропол“. Номерът бе да стигне до дачата на посолството, без да го проследят, което изключваше поръчка за кола и шофьор чрез „Интурист“ или повикване на такси, ако въобще можеше да се намери. Един от младежите на рецепцията, по-приветливият от двамата, му се усмихна, докато Меткалф доближаваше.

— Нуждая се от превоз — каза Меткалф.

Говореше руски, но развалено, с нарочно неправилен акцент. Ако руският му бе прекалено разговорен, щеше да предизвика подозрения. По-добре беше да звучи като безпомощен чужденец.

— Превоз?

— Кола.

— Мога да звънна в „Интурист“ — каза регистраторът и се протегна към телефона.

— Не — ухили му се Меткалф. — Нищо официално. Аз — е, искам да си остане само между нас, момчета, нали? Лично е.

Регистраторът бавно повдигна брадичката си, присви очи, а устните му се изкривиха леко в разбираща усмивка.

— Лично — повтори той.

Меткалф снижи още повече гласа си.

— Замесена е жена, разбираш ли? Красиво момиче. Очи черние — добави той, имайки предвид старата руска песен. — Тя е екскурзовод в „Интурист“ и се притеснява шефовете й да не научат… разбра ли?

Руснакът разбра.

— Не искаш да намесваш никого от „Интурист“ — каза той, кимайки. — Но това е доста трудно, сър. „Интурист“ е официалната ни организация, обслужваща чуждестранните туристи. — Той вдигна безпомощно рамене. — Москва не е Лондон или Ню Йорк, сър. „Интурист“ е единственият официален превозвач за чужденци.

— Абсолютно — каза Меткалф и съвсем дискретно бутна дебела пачка рубли под тезгяха, прикрити зле под листовка на „Метропол“. — Трудна ситуация наистина. Ако можеш да измислиш нещо, каквото и да било неофициално транспортно средство, с което да стигна до моите очи черние, ще бъде оценено високо.

— А, да, сър — каза чиновникът, изведнъж ентусиазирано. — На любовта винаги трябва да се даде път.

Той изчезна в офиса си и се върна след около минута. Наведе леко глава, за да не може да го чуе колегата му в другия край на рецепцията, който разговаряше с група българи. — Трудно е да обещая твърдо, но може да се измисли нещо. Но ще ми създаде известни неудобства.

Меткалф кимна. Той подаде на регистратора ръка, в която бе пъхнал още една пачка рубли, по-дебела и от първата.

— Каквото и да е.

— А, да, сър. Може би ще ви помогна. Заповядайте, елате с мен…

Руският младеж излезе от рецепцията и се отправи бързо към входната врата на хотела, а Меткалф го последва. След няколко минути регистраторът махна на голям очукан пикап за доставки с надпис „Молоко“ /мляко/. Младежът отиде при шофьора и му каза нещо. После се върна при Меткалф.

— Този господин твърди, че в тия времена трудно се намира бензин и че е много скъп.

Меткалф отново кимна и бутна на регистратора още една пачка рубли. Руснакът пак отиде до шофьора, подаде му парите и се върна при Меткалф.

— Елате, сър — каза той, заведе го до задната част на пикапа и отвори вратата.

Меткалф се качи. Вътре имаше само няколко щайги с бутилки мляко и сандъчета с лук, който смърдеше отвратително. След като вратите се затвориха и вътре настана почти пълен мрак, Меткалф чу дрезгавия глас откъм шофьорската кабина.

— Накъде да карам?

Меткалф упъти шофьора, без да споменава за вилата на посолството, а само му описа мястото, където се намираше. Погледна през тясната цепка и видя единствено раздърпания селски кожух и кожената шапка на шофьора.

— Не пипайте лука — каза руснакът, докато запалваше пикапа. Колата потегли. — Десет рубли килограма е. Извадих късмет. Жената ще е много доволна.

Докато шофьорът бърбореше, очите на Меткалф привикнаха с тъмнината и скоро той забеляза малък прашен прозорец в задната част на пикапа, откъдето можеше да наблюдава за преследвачи.

Никой не ги следеше. Шофьорът караше по маршрута, който Меткалф му описа, продължавайки да бърбори. От време на време Меткалф измърморваше по нещо, за да даде вид, че го слуша. Когато накрая пикапът стигна Немчиновка и сви по шосето за Можайск по тесен път, който водеше към дачата на посолството, Меткалф беше сигурен, че не са ги проследили. Беше дошъл дотук незабелязано. Най-после победа, макар и дребна. Той се почувства за миг горд и изпита удовлетворението, което идва след успеха и напрежението.

— Може да ме оставите тук — каза Меткалф.

Пикапът спря, а спирачките му изскърцаха. Беше тъмно. В това време на годината в Москва се смрачаваше рано. Единствената светлина идваше откъм дачата, на неколкостотин метра по-нататък. Чуваше се дори музика от грамофона, смях, оживени разговори. Запита се дали Лана и германският й любовник бяха пристигнали вече.

Меткалф извади още рубли от джоба си и заобиколи пикапа, за да ги даде на шофьора. Неочаквано пикапът потегли, вдигайки прахоляк. Защо ли шофьорът се разбърза изведнъж, преди да получи обещаната отплата? Озадачен, Меткалф напрегна очи и миг преди пикапът да потегли по калния път, мярна в огледалото за обратно виждане шофьора за първи път. Сърцето му заби лудо, когато видя лицето на мъжа, който се бе дегизирал във ватенката и селския калпак. Мъжът, който го докара от хотела до дачата, беше съшият, от когото се опита да се изплъзне. Русият мъж с безцветните сиви очи.