Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (4)

3

Възрастният мъж бе облечен, както винаги, изискано. Вратовръзката му бе вързана с четворен възел. Тъмносиният му костюм подчертаваше елегантната фигура. Ухаеше на мента, както обикновено — беше пристрастен към ментови бонбони „Пепърминт Лайф Сейвърс“; пушеше цигара. Закашля се раздиращо.

Къмптьн-Джоунс веднага се върна към своята станция. В помещението се възцари тишина. Оживлението изведнъж спадна.

— Исусе, тия френски цигари са отврат! Привърших моите „Честърфийлд“ в самолета някъде над Нюфаундланд. Стивън, защо не се подмажеш на шефа си, като го снабдиш с американски цигари? Нали се предполага, че си проклет черноборсаджия.

Меткалф се запъна, докато се приближаваше до Корки, за да се здрависа. В лявата си ръка стискаше откраднатите документи.

— Разбира се, Корки… но какво правиш тук?

Коркоран съвсем не беше писарушка. Той често ходеше на терена. И все пак пътуването до окупиран Париж бе трудна, сложна и крайно рискована работа. Той не идваше често в Париж. Трябваше да има важна причина.

— Аз ли какво правя тук — започна Коркоран. — Истинският въпрос е ти какво правиш тук.

Той се обърна, тръгна към стаята, от която току-що се бе появил, и махна на Меткалф да го последва.

Меткалф затвори вратата след себе си. Явно старикът искаше да говорят насаме. У Корки се забелязваше някаква припряност, каквато Меткалф не бе виждал преди.

В съседната стая съхраняваха различна апаратура, включително пишеща машина на немски за издаване на пропуски и лични карти. Имаше също малка печатна преса, използвана за подправяне на обикновени документи — по-сложните се изработваха в Ню Йорк и Лондон, — най-често за разрешителни за пътуване из Франция или за работа. Върху една от масите се намираше колекция от печати, включително сполучливо копие на печата на германски цензор. В ъгъла, близо до закачалка с униформи, стоеше дъбово бюро с натрупани върху него купчини документи. Зелена настолна лампа очертаваше светъл кръг.

Коркоран седна на стола зад бюрото и махна на Меткалф да се настани някъде. Единственото място бе войнишко сгъваемо легло до стената. Меткалф седна нетърпеливо и сложи купчината откраднати документи до себе си върху леглото.

Известно време Коркоран го наблюдаваше мълчаливо. Очите му изглеждаха бледосини зад очилата с рогови рамки с телесен цвят.

— Безкрайно съм разочарован от теб, Стивън — каза Коркоран тихо. — Внедрих те тук с цената на огромни разходи от оскъдните ресурси, а ти какво правиш в замяна?

— Сър — започна Меткалф.

Коркоран обаче не търпеше да го прекъсват.

— Както знаем, цивилизацията изчезва в огромния търбух на Хитлер. Нацистите завладяха Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург и Франция. Принудиха британците да си подвият опашката при Дюнкерк. Бомбардират Лондон и го превръщат в развалини. Тоя човек слага ръка на всички ресурси. Мили Боже, младежо, това може да е краят на свободния свят. А ти — ти разкопчаваш сутиени, мамка му.

Той извади ролка „Пепърминт Лайф Сейвърс“ и лапна един бонбон.

Меткалф през това време вдигна документите от леглото и ги размаха пред своя шеф и наставник.

— Сър, успях да отмъкна плановете на германската стратегическа военноморска база на атлантическото крайбрежие при Сен Назер…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Коркоран и схруска ментовия бонбон. — Германските убежища за подводници. Вече съм ги виждал.

— Какво?

— Ти не си единственият ми агент, млади човече.

Меткалф поруменя, неспособен да прикрие възмущението си.

— Кой ви достави това? Искам да знам. Ако имате агенти, които покриват една и съща територия, има опасност да се препънем взаимно и да изпортим цялата работа.

Коркоран поклати бавно глава, цъкайки.

— Знаеш по-добре и от мен, че не бива да ми задаваш такива въпроси, Стивън. Моите агенти не знаят какво вършат останалите. Това е ненарушимо правило.

— Това е лудост… сър.

— Лудост? Не. Това е предпазливост. Всемогъщият принцип на херметизацията. Всеки от вас трябва да знае само онова, което се отнася до собствената му задача. Иначе е достатъчно един да бъде заловен и подложен на мъчения и тогава цялата мрежа ще бъде компрометирана.

— За това сте ни дали цианидните таблетки — възрази Меткалф.

— Да. Които вършат работа, ако разполагаш с време. Ами ако те пипнат ненадейно? Позволи ми да ти напомня нещо: един от хората ми, когото бях внедрил на важна позиция в „Компани Франсез де Петрол“, беше заловен от Гестапо преди седмица. Само Господ знае какво е станало с него. Този човек знае за съществуването на това място — Корки показа с ръце Пещерата. — Ами ако проговори? Представяш ли си, ако ни издаде? Това са въпроси, които непрестанно не ми дават мира и нарушават съня ми.

За миг се възцари тишина.

— Защо сте тук, сър?

Корки прехапа долната си устна.

— Псевдонимът ти е РОМЕО, нали така, Стивън?

Меткалф присви очи и поклати глава притеснено.

— Често се улавям, че съм изгубил всякаква надежда от твоята невъздържаност, когато стане дума за нежния пол — той се подсмихна под мустак и сдъвка бонбона си. — Но по някога оставените от теб разбити сърца са от полза за каузата ни.

— Как така?

— Имам предвид една жена, с която имаше връзка преди време.

Меткалф примигна. Това можеше да се каже за доста голям брой жени, а не му се щеше точно сега да гадае.

— Тази жена — твоя стара любов — в момента ходи с важен нацистки служител.

— Не знам за кого говориш.

— Вероятно шест години минаха оттогава. В Москва.

— Лана! — прошепна Меткалф.

 

Сякаш електрически ток мина по цялото му тяло само като чу името й, име, за което не бе и помислял, че ще чуе отново. Представи си я, тя бе все още жива в спомените му.

Лана — Светлана Баранова — беше изключителна жена, невероятно красива, магнетична, страстна. Тя бе първата голяма любов в живота му.

Москва през 1934 година бе мрачно, страшно и тайнствено място, когато Стивън Меткалф, току-що излязъл от Йейл, посети града за първи път. Семейство Меткалф имаха ограничен бизнес в Русия. През 20-те години старият Меткалф основа половин дузина смесени предприятия със съветското правителство, като се започне от фабрика за моливи в Новгород и се стигне до разработване на нефтени находища в Грузия. Когато възникнеше някаква трудност, както често се случваше със съветската бюрокрация, Меткалф-старши изпращаше двамата си синове да разрешат спора. Докато неговият упорит брат Хауард участваше в безкрайните срещи със съветските функционери, Стивън разучаваше града с омагьосан поглед. Особено силно го поразяваше Болшой театър със своята огромна колонада, която завършваше на върха с бронзова скулптура на Аполон в колесница. В тази величествена сграда от деветнадесети век той бе запленен от красивата млада балерина. На сцената тя сякаш плуваше и летеше, а нейната ефирност се подчертаваше от порцелановата й кожа, тъмните очи и копринената черна коса. Нощ след нощ той наблюдаваше удивителните й движения, без никакви усилия в „Червеният мак“, „Лебедово езеро“, „Борис Годунов“. А най-незабравимата й роля бе в постановката на Игор Мойсеев на „Тристан и Изолда“.

Когато накрая Меткалф си уреди среща с нея, руското момиче се почувства объркано от вниманието на богатия американец. То обаче нямаше представа колко объркан бе богатият американец от него, макар да се държеше въздържано и светски. След няколко месеца синовете на Меткалф приключиха работата си по семейния бизнес. Раздялата със Светлана Баранова бе ужасно болезнена за Стивън. Никога преди той не се бе чувствал толкова съкрушен. В нощния влак от Москва за Ленинград Стивън не мигна през цялата нощ, изпаднал в неутешима тъга. Брат му Хауард спа като къпан, а когато киселата възрастна жена, която разнасяше чая, го събуди на един час път от Ленинград, той започна да поднася по-малкия си брат и да си прави с него майтап. Хауард бе безчувствен и бездушен, както само един по-голям брат може да бъде.

— Хайде, забрави я — подканяше той Стивън. — Та тя една балерина, за Бога. Светът е пълен с красиви жени, тепърва ще разбереш.

Стивън само зяпаше с празен поглед през прозореца.

— Не мога да допусна, че си хлътнал сериозно. Не ми се мисли как ще реагира татко, като разбере, че си се срещал с балерина. Това е почти същото като актриса.

Меткалф въздъхна и продължи да зяпа през прозореца.

— Но трябва да призная, че момичето е наистина апетитно.

 

— В момента Светлана Баранова е прима балерина в Болшой театър — каза Алфред Коркоран. — През последните няколко месеца е метреса на високопоставен представител на германското министерство на външните работи в Москва.

Меткалф отметна глава, сякаш да се освободи от паяжина.

— Лана? — повтори той. — С нацист!

— Очевидно — отвърна Коркоран.

— И… как разбрахте, че съм… имал връзка с нея?

— Ако си спомняш, когато те привлякох, трябваше да по пълниш дълъг, подробен формуляр, около петдесет страници, в който да опишеш всичките си познанства в чужбина — приятели, роднини, любовни връзки, всичко. Ти изброи роднините си в Буенос Айрес, съучениците си в Люцерн, приятелите си в Лондон, в Испания. Но не спомена нищо за Москва, макар да я бе посочил като място, където си бил. Попитах те как е възможно да си прекарал месеци в Москва, без да се срещнеш с никоя. И ти накрая ми довери, че си имал любовна афера…

— Забравил съм.

— Както знаеш, екипът ми в Ню Йорк е малък, но печен. Много ги бива да правят връзка между имената. Преди време получих доклад за аташе в германското посолство в Москва, някой си Рудолф фон Шюслер, за когото се носели слухове, че не е изцяло верен на нацистите. Едно от моите момичета прояви достатъчно съобразителност да събере две и две. В доклада за Фон Шюслер пишеше, че имал връзка с балерина от Болшой театър на име Светлана Баранова. Тогава се сетих за теб.

— Лана се среща с германски дипломат? — изрече на глас мислите си Меткалф, по-скоро на себе си.

— Откакто Хитлер и Сталин сключиха пакта за ненападение миналата година, германската дипломатическа общност в Москва успя да се обвърже сравнително свободно с някои привилегировани руснаци. Разбира се, в германското външно министерство е пълно с представители на аристократичните кръгове и старите индустриални среди — социалният регистър не се ограничава само до нашата страна, както знаеш, — а част от тях не крият антипатията си към Хитлер и неговите фанатични нацисти. Предполагаме, че Фон Шюслер се числи към онези, които тайно се противопоставят на Хитлер. Но дали е вярно? И доколко е против него? Дотолкова, че да е склонен да помогне на съюзниците? Това искам от теб да разбереш.

Меткалф кимна, усещайки възбудата. Отново в Москва! И… Лана!

— Ето какво искам да направиш — продължи Коркоран. — В наши дни е доста трудно за чужденец да се добере до Русия. И преди не беше лесно, но сега е още по-трудно. Не мисля, че е невъзможно да се внедри агент под прикритие, но е крайно рисковано. А и не е необходимо. Ще заминеш там не под чужда самоличност, а като самия себе си. В края на краищата имаш съвсем основателна причина да отидеш в Москва. Семейството ти трябва да уреди някои парични трансфери, отнасящи се до старите смесени предприятия.

— Не разбирам за какво говориш.

— Е, все ще измислиш нещо. Съгласувай подробностите с брат си. Ще ви улесним. Повярвай ми, ако някой обещае да инвестира твърда валута, Съветите реагират мигновено и бързат да уредят контактите дори в наши дни, когато „Правда“ непрекъснато бълва срещу нас.

— Имаш предвид подкупи?

— Имам предвид всичко. Няма значение. Въпросът е руснаците да се съгласят да ти издадат виза, за да заминеш легално в Москва. А там „случайно“ ще се сблъскаш със старата си любов Светлана на прием в американското посолство.

— Е, и?

— Подробностите оставям на теб. Вероятно ще подновиш старата любовна връзка.

— Това е минало, Корки. Ние се разделихме.

— Но без да се карате, доколкото те познавам. Всичките ти бивши любовници те гледат с влажен поглед. Как го правиш, никога няма да разбера.

— Но защо?

— Това е изключително рядка възможност. Шанс за теб да установиш неофициално контакт на чисто лична основа, извън официалните кръгове, с много важен германски дипломат, който има директна връзка със самия Рибентроп, а следователно и с фюрера.

— И какво трябва да направя?

— Да го прецениш отблизо. Да видиш дали ще се потвърдят сведенията, които получаваме, че тайно мрази нацистите.

— Щом получавате сведения, значи чувствата му не са толкова тайни.

— Нашите дипломати имат опит в усещането на нюансите. Те докладват най-различни тънкости, смешните страни, неща от този род. Но това няма нищо общо с цялостния анализ, който може да направи обучен разузнавач. Ако Фон Шюслер наистина тайно се противопоставя на лудостта на Адолф Хитлер, може да успеем да се докопаме до един изключително ценен източник на информация.

— Искате от мен да го вербувам, така ли?

— Нека караме поред. Първо, подай молба за виза в съветското консулство на булевард „Ланс“. Дори при привилегирования статут на семейството ти пред Съветите издаването на визата ще отнеме няколко дни или дори седмица. Междувременно ще замразиш бизнеса си тук, в Париж, но без да гориш мостовете. Утре ще се срещнеш с един мой много опитен помощник, който е специалист по материята, с която ще се занимаваш в Москва.

Меткалф кимна. Перспективата да замине в Москва го изпълваше с възбуда, но това не бе нищо в сравнение с мисълта, че ще види отново Светлана Баранова, и то по толкова сериозен повод.

Коркоран се изправи.

— Действай, Стивън. Нямаме време за губене. С всеки изминал ден нацистите печелят нови победи. Нахлуват в нови страни. Бомбардират поредния град. Стават все по-силни, по-алчни, а ние седим отстрани и наблюдаваме. Много неща не достигат, както знаеш — захар, обувки, бензин, каучук, муниции. Но най-дефицитно е времето.