Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (29)

26

Москва, ноември 1940 г.

 

Мястото на явката притесняваше Меткалф. Беше изложено на външни погледи, прекалено на открито. До там с стигаше само по един маршрут и вероятно имаше само един изход. Той не би избрал такова място, но нямаше избор Амос Хилиард в момента определяше правилата.

Все пак имаше едно предимство — беше лесно за наблюдение. Меткалф можеше да установи какво е обичайното улично движение, да огледа кой влиза и излиза от магазина за дамски обувки и от месарницата на улица „Пушкинская“, както и сградата между тях. Да разбере дали някой не се застоява прекалено дълго в района. Облечен в селски дрехи, ватенка и с огромна торба, пълна с разни инструменти, той лесно минаваше за работник и не привличаше вниманието.

Продължително време умишлено наблюдаваше, а мислите му блуждаеха към Лана. Досега всичко се развиваше по плана, а нейният първоначален страх, изглежда, се поразсея. Тя вече предаде на Фон Шюслер първата партида документи, като го излъга, че ги е подбрала наслуки от куфарчето на баща си и от кабинета му вкъщи. Каза му, че за нея те са само цифри, неразбираеми и ужасно скучни. Фон Шюслер обаче съвсем не ги намерил за скучни, според разказа на Лана. Той бил много превъзбуден, много повече от друг път.

Фон Шюслер й обяснил процедурата. Явно си въобразяваше, че той ръководи операцията. Казал й, че ще преснима документите в посолството и след това веднага ще й върне оригиналите. Подчертал, че е много важно баща й да не забележи липсата на някой от тях, поради което тя трябвачо да спазва стриктно процедурата. Да взима документите само през нощта, след като баща й си легне, и да уведоми Фон Шюслер, че са у нея. После да го посети в апартамента му и да занесе документите, а той незабавно да ги отнесе в посолството за фотокопиране. След това да я върне веднага в апартамента на баща й, за да ги сложи на мястото им, преди той да се събуди. Разбира се, имаше множество фактори, които внасяха някои промени в плана. Повечето вечери Лана играеше в Болшой и нямаше как да краде документи. Но в дните, в които почиваше, беше важно да си стои у дома, за да провери дали баща й не е донесъл нови документи.

Фон Шюслер се опитваше също да успокои Лана, че върши добрина. Лана си припомняше уверенията му с усмивка.

— Колкото по-добре се опознаят нашите страни — казваше й той, — толкова по-дълго ще продължи мирът. Ти вършиш нещо чудесно не само за моята, но и за твоята страна.

След като в продължение на час наблюдаваше и размишляваше, той накрая се увери, доколкото бе възможно, че не го следят. Влезе бързо в неохраняемия вход на скромната жилищна сграда между двата магазина. Тясното антре беше тъмно и безлюдно, боядисаният в зелено радиатор на стената се намираше вдясно, както му бе описал нещата Хилиард. Мушна ръката си зад него — беше студен, както Хилиард обеща — и пръстите му напипаха нещо. Измъкна го, беше дебел зелен плик, цветът служеше за идеален камуфлаж.

Вътре се намираше втората партида документи, подготвени от експертите на Корки и изпратени по дипломатическата поща. Мушна плика във ватенката и излезе толкова бързо, колкото бе необходимо, за да не привлече нечие внимание.

На няколко преки от явката се намираше мястото, където щеше да сигнализира с червен молив, че успешно е прибрал пратката.

Но на излизане от сградата рязко движение на отсрещната страна на улицата привлече погледа му. Меткалф се обърна и видя познатото лице.

Русолявият с бледите очи от НКВД приближаваше към него с бързи крачки, без да си прави труда да спазва дискретна дистанция. Сякаш агентът знаеше, че Меткалф току-що е взел пратката и че носи у себе си уличаващи го документи.

Не биваше да се остави да го заловят точно сега. Нямаше да се отърве с документите у себе си. Те бяха достатъчно основание да го хвърлят в затвора или да го разстрелят, без дори да го съдят. Щяха да разкрият операцията, а следствието да насочи следите към Светлана. Щяха да екзекутират и нея.

Сърцето на Меткалф биеше лудо, целият плувна в пот. Последиците щяха да са невъобразими. Обърна се наляво и побягна по улица „Пушкинская“. В отраженията на витрините виждаше как русият тича след него. Меткалф спря внезапно, смени посоката и отново затича като луд зигзагообразно през площада. Русият го следваше, повтаряйки движенията му, без да му пука от минувачите.

Агентът от НКВД го преследваше. Това вече не беше наблюдение, а безцеремонен опит да залови Меткалф. Мили Боже, не! Не трябваше да допуска да се случи. Меткалф отново смени посоката, шмугна се в тясна уличка между две стари тухлени сгради и побягна с максимална скорост.

Русият не се заблуди. Веднага последва Меткалф по уличката, но сега забави хода си. Дали се беше уморил? Как беше възможно? Меткалф погледна зад рамото си и видя широката усмивка, разкриваща сивкави зъби, върху лицето на русия. Защо?

Малко по-нататьк уличката кривваше вдясно; Меткалф ускори, сви в ъгъла почти със скок и тогава разбра защо се хилеше преследвачът му.

Беше задънена улица. Свършваше на това място и от нея нямаше излаз към следващата пряка.

Попадна в капан.

Замръзна, обърна се и видя русия да приближава бавно с насочен пистолет.

— Стой! — викна мъжът, а дебелият му глас прокънтя. — Горе ръцете, ако обичаш — мина русият на английски.

Беше на неколкостотин метра разстояние — твърде далеч за точен изстрел. А дали щеше да стреля? Не му се вярваше. Никой не преследва плячката си толкова дълго с цел да я убие. Той искаше да зададе въпроси, да го разпита, Меткалф беше сигурен.

С рязко движение Меткалф извади оръжието, което Хилиард му осигури, и го насочи срещу агента на НКВД, който продължаваше да се хили.

— Не е добра идея, другарю Меткалф. Няма смисъл да бягаш.

— О, така ли?

— Това не е твоят град. Познавам тези улици. Много е важно човек да научи онова, което не знае.

— Ще го запомня.

— Ще е по-лесно, ако ми сътрудничите. Ще поговорим.

— За какво ще ме арестуваш? — попита Меткалф. — Заради престъплението, че съм чужденец в Москва ли?

— Знаем за теб повече, отколкото си мислиш — отговори мъжът.

Меткалф огледа отчаяно разронените тухлени стени на сградата, която препречваше уличката. Нямаше аварийна стълба, нито корнизи или издатини, за които да се хване, както в Париж.

Но да се остави да го хванат с документите беше немислимо.

Трябваше да ги хвърли, но къде! Нямаше място, мамка му, нито едно място, откъдето русият да не може да ги вземе.

По височината на старата сграда минаваше също толкова стара тенекиена отточна тръба. Не изглеждаше стабилна, но беше единственото нещо под ръка.

— Добре — каза Меткалф все още с насочено оръжие. — Остани на място там и може да се споразумеем.

Мъжът спря, но продължи да държи с двете си ръце оръжието, готов да стреля. Той кимна.

Внезапно Меткалф стреля над рамото на руснака. Агентът отскочи и инстинктивно отговори на стрелбата, но пропусна Меткалф с около десетина сантиметра. Умишлено.

За част от секундата, възползвайки се от суматохата, Меткалф мушна пистолета в колана на панталоните си и скочи към отточната тръба. Сграбчи я с две ръце и започна да се катери бързо нагоре.

— Щом знаеш толкова много за мен — викна той на руснака, — значи си наясно, че съм неуловим.

Тенекиената тръба наистина беше неустойчива и докато се изтегляше нагоре по нея, тя се отделяше от тухлената стена. Но все пак беше захваната на няколко места по фасадата. Подпирайки се с крака върху тухлената стена, Меткалф успя да изкачи три четвърти от височината на двуетажната сграда.

Куршумите се забиваха от двете му страни, тъй като агентът от НКВД даваше предупредителни изстрели.

— Няма къде да отидеш — викна му руснакът, — със следващия изстрел ще те поваля. Ще те застрелям, ако не спреш да се катериш и не слезеш долу!

Меткалф продължи нагоре. Последва пауза в стрелбата. Той чу как руснакът извади празния пълнител, който издрънча върху земята, и презареди. Меткалф стигна до върха на сградата, хвана се за корниза. Той обаче остана в ръцете му. Старият гипс се ронеше като кора на пай. Протегна се към улея, който му се стори по-стабилен, и се прехвърли на плоския покрив точно когато нов дъжд от куршуми засипа парапета. Руснакът сега стреляше по него! Това не бяха вече предупредителни изстрели.

Сградата беше широка около осем метра, покривът покрит с катран и отломки от зидария. Отдушни тръби стърчаха тук и там, без определен ред. Дотича до срещуположния край, подхлъзна се на заледената повърхност и падна на сантиметри от ръба. Отдолу улицата беше тясна, през нея минаваха трамвайни линии. Забеляза със задоволство аварийната стълба. Откъм гърба си чу как агентът на НКВД се оттегли, стъпките му отекваха, докато тичаше. Руснакът явно беше разбрал къде е единственият изход за Меткалф и беше побягнал обратно към булеварда, за да заобиколи сградата и да отиде на улицата, която минаваше зад нея. Но зашо агентът действаше сам? Обикновено тези хора работеха на групи и ако сега имаше цял екип, нещата щяха да се развият различно. Те лесно можеха да заклещят Меткалф в капан. Беше благодарен, че не е така, но същевременно озадачен от факта, че агентът, безспорно най-добрият, с когото се бе сблъсквал, действаше като единак. Изведнъж се досети, че мъжът не беше сам. Той просто бе изпреварил останалите, които скоро щяха да се присъединят към него.

Меткалф се метна на аварийната стълба и бързо заслиза по нея. След няколко секунди скочи на улицата и побягна по трамвайните релси. След стотина метра тясната улица го изведе на широк булевард. Заоглежда се неистово, за да избере най-добрия маршрут за бягство, но в същия миг дочу приближаващи стъпки откъм гърба си.

Точно пред него имаше вход към подлез. Спусна се по него. Беше проход за пешеходци под нивото на уличното платно — новост в Москва, която се появи заедно с автомобилното движение. Взимаше по две стъпала наведнъж, промъквайки се през навалицата. После забеляза входа към метрото.

Никога не беше използвал метрото — това бе друга придобивка след последното му посещение в Москва, — но ако приличаше на парижкото, то трябваше да се състои от мрежа от тунели, които щяха да му помогнат да се измъкне от преследвача. Беше рисковано, но всичко останало беше рисковано в този момент, а нищо не можеше да се сравни с опасността да го заловят с документите. Докато връхлиташе през богато украсения мраморен вход, насочвайки се към турникетите, той се оглеждаше за кошчета за боклук, където да хвърли пакета с документи. Нямаше нито едно.

Дълга опашка чакаше пред будка край редиците от турникети; още една опашка, която вървеше по-бързо, чакаше, за да премине през турникетите. Дали си купуваха карнетки? Нямаше представа дали се влизаше с карнетки или с монети, но и нямаше време да провери. Оглеждайки се, видя двама униформени офицери, бяха жени, и реши да рискува. Мина покрай опашката от хора и прескочи един от турникетите. Откъм гърба му долитаха викове и подсвирквания. Не се съмняваше, че русият от НКВД е съвсем близо зад него, но не можеше да губи време да се обръща.

Тичаше покрай мраморни колони, стени с мозайки, кристални полилеи: красотата беше смайваща, напълно неочаквана. „Дворецът на народа“ — така беше нарекъл Сталин метрото и сега Меткалф си даваше сметка защо. Влезе в арковидна галерия, където тълпа от хора се изкачваха нагоре. Беше ескалатор, движеше се към повърхността. Той се метна на подвижната стълба и заслиза в обратна посока, пренебрегвайки гневните протести на хората, проправяйки си път с лакти по невероятно стръмната, бързо движеща се стълба. Беше препълнена с хора и трудно се маневрираше, но нямаше начин да се върне там, откъдето дойде — не и при положение, че агентът от НКВД беше съвсем наблизо. Втурна се надолу, блъскайки се в напиращите в обратната посока тълпи, опитвайки се да се измъкне от ескалатора. Напредваше бавно, твърде бавно!

Чуха се стъпки на тичащи хора, които надуваха свирки. Това му подсказа, че преследвачите го застигат. Бяха няколко, русолявият от НКВД имаше подкрепление. Промъквайки се отчаяно през плътната напираща тълпа, той забеляза страничните перила, широки около осемдесет сантиметра. Дали да не ги прескочи и да слезе долу? Покрай стълбата цилиндрични фенери през няколко метра осветяваха тъмния тунел.

Нямаше избор. Скочи върху металното перило, но удари един от стъклените цилиндри и той се пръсна. Наоколо хората се разпищяха. Перилото беше стръмно и нямаше как да се задържи с крака върху него. Той се смъкна надолу, чупейки лампа след лампа, докато накрая успя да се подпре в ниската част на сводестия таван и да се закрепи стабилно, което мупозволи да измине стъпка по стъпка разстоянието до основата на ескалатора, но не можеше да избегне чупенето на стъклените фенери.

Накрая скочи на пода и за малко да падне върху пазач в синя униформа, който отскочи встрани и започна да вика след него да спре. Меткалф продължи да тича и почти забрави за лудницата, която предизвика.

Влакът, от който прииждаше тълпата, все още не беше потеглил. По високоговорителите се чуха три последователни сигнала. Това означаваше, че всеки момент ще тръгне. Втурна се към него и се метна в най-близкия вагон миг преди вратите да се затворят.

Отпусна се върху пода, без да обръща внимание на изумените физиономии на пътниците. Старец и момче, вероятно дядо и внук, се отдръпнаха назад, възрастният дори закри с ръце детето.

Важното е, че успя. Влакът увеличи скоростта. Русолявият от НКВД остана на спирката. Но все пак не биваше да забравя, че вероятно имат процедура за сигурност — телефонна връзка между станциите, а може би радиостанции. Агентът от НКВД, който, ако не друго, беше изключително съобразителен, със сигурност беше звъннал да изпратят хора на следващата спирка.

След като се изправи, видя, че не беше успял да се отскубне от русия.

Той беше там, в съседния вагон, и се мъчеше да отвори вратата между двата вагона, която по принцип се отваряше само при спешни ситуации. Господи! Проклетият агент сякаш беше вързан за него. Меткалф видя как мъжът се обърна и побягна към другия край на вагона, за да извика някого от персонала, вероятно кондуктора, може би милиционер! Дали щеше да открие някого в този вагон? Или в следващия?

Изведнъж спирачките изсвириха и влакът спря насред тунела. От двете му страни се виждаха черни стени.

По някакъв начин агентът на НКВД беше успял да убеди машиниста да спре влака, за да приклещи Меткалф в капан. Или просто беше издърпал аварийните спирачки?

Но Меткалф нямаше намерение да се предаде лесно. Изтича до вратите и мушна пръстите си между гумените уплътнения, опитвайки се да отвори. Вратите бяха здраво залостени. Механизмът за отваряне беше замислен така, че да ги държи плътно затворени между станциите. Очевидно беше невъзможно да ги раздалечи, колкото и да се напъваше. Момченцето, което го наблюдаваше от скута на своя дядо, се разплака. Някакъв мъж се развика и започна да маха с ръце като луд.

Меткалф опита с прозореца. Там му провървя. Стъклото се плъзна надолу. Той се качи върху кожената седалка и се протегна в тъмното. Пространството беше само няколко стъпки. Хвана се за една от подпорните планки на тунела и се изтегли нагоре, после измъкна краката си през отвора на прозореца и скочи. Заболя го, разстоянието до земята беше по-голямо, отколкото очакваше.

Най-важното бе, че се измъкна от влака. Ами сега… Сега накъде?

Виковете продължаваха да кънтят, докато той се промъкваше край стената на тунела. Единственото осветление идваше от вътрешността на влака, но то беше достатъчно, за да се забелязват разположените на равни разстояния ниши от няколко стъпки в стените, които явно работниците на метрото използваха да се предпазват от минаващите влакове.

Спомни си за фенерчето в задния джоб на панталоните си и го измъкна. Включи го, но почти веднага последва експлозия. Меткалф продължи да се промъква в тъмницата, а през това време куршумите се забиваха в стените на сантиметри от него, а стрелбата отекваше из целия тунел. Обърна се и видя русия, който стреляше от вагона. Пистолетът му „Токарев“ беше опрян под ъгъл върху смъкнатия прозорец. Явно агентът на НКВД се бе отказал да хване Меткалф жив. Опитваше се да го убие. Нямаше да му позволи да се измъкне.

Пространството беше ограничено и Меткалф не можеше да маневрира, за да се предпазва по-добре от куршумите. Между спрелия влак и стената разстоянието бе само две стъпки. Той само можеше да заляга върху баласта на земята. Стрелбата продължаваше методично и ритмично. Меткалф извади пистолета си от колана на панталоните и на свой ред започна да стреля. Даде два изстрела, но русият се бе отдръпнал от прозореца.

Разнесе се нов шум: звукът от включените двигатели на влака. Той отново потегляше. Меткалф скочи на крака и се отдръпна от колелата на влака, притискайки гърба си към стената на тунела. Усещаше силната въздушна струя; отдръпна главата си назад, тъй като набиращият скорост влак минаваше на няколко сантиметра от лицето му. Нямаше никаква възможност да се движи и притиснат плътно към стената, представляваше лесна, неподвижна мишена. Вдигна пистолета си и се опита да го насочи към минаващия влак. Но не успя да заеме позиция за стрелба навреме. Зърна бледите очи на своя преследвач, видя пистолета му, насочен смъртоносно срещу лицето му през стъклото на прозореца, на няколко метра пред себе си. Това е краят, помисли си той. Не мога да мръдна, не мога да се предпазя. Но не мога да позволя също да се случи това! И изведнъж Меткалф рязко снижи тялото си надолу, внимавайки да не закачи влака с главата си. Всичко стана за части от секундата. Той мярна ухилената физиономия на русия, който присвивайки едното си око, стреля; видя оранжевобелия пламък в дулото, докато се смъкваше надолу, и усети как куршумът го лизна по рамото, причинявайки му остра болка.

За миг всичко свърши. Влакът отмина и той се изправи върху релсите. Опипа раната, усети лепкавата кръв, която беше избила върху дебелата ватенка. Болеше го, кръвотечението беше обилно, но раната не беше дълбока. Най-важното бе, че остана жив. Попипа пакета с документи под ватенката. Шумоленето на целофана му подсказа, че са на мястото си.

Трябваше да избяга, но как? Разстоянията между спирките на московското метро достигаха до два километра. Въпреки болката можеше да стигне през тунела до следващата спирка, но знаеше, че щеше да е голяма грешка. Преследвачът му знаеше, че е улучил Меткалф, но едва ли щеше да си помисли, че го е убил. Би било безотговорно предположение. Никой опитен агент, какъвто без съмнение беше русият, не би си го позволил. Не беше изключено дори да е слязъл на следващата спирка, за да изчака появата на Меткалф. Освен това щеше да организира издирване в тунела. Това щеше да означава временно да се преустанови движението на влаковете. НКВД разполагаше с подобна власт. Не, щеше да е опасно за Меткалф да се върне на предишната спирка или да продължи до следващата.

Намираше се в капан.

Но не биваше да остава и тук. Все трябваше да има някакъв изход. Продължи да върви по тясната пътечка, ослушвайки се за доближаващ влак, осветявайки с джобното фенерче стените и тавана на тунела, като през всичкото време се озърташе за отдушник или нещо друго, каквото и да било. Тунелът завиваше надясно, а точно на свивката линиите се разклоняваха. Когато доближи мястото, видя, че не е точно така. От главната линия се отклоняваше новоположена секция от релси. Отбивката все още не беше пусната в експлоатация. След като зави, видя че линиите водеха към друг тунел, който още беше в строеж. Стените не бяха завършени и на места се виждаше земята през стоманените подпорни греди.

Това беше обещаващо. Тунел в строеж със сигурност водеше към изход, използван от работниците, най-вероятно шахта, през която се спускаха. Свърна по недовършения тунел и веднага го връхлетя смрад на сяра. Явно наблизо имаше отходен канал. Забеляза няколко празни бутилки от водка върху земята, едва ли бяха оставени от работниците; дали в тунелите не живееха бездомници? Това би означавало, че наистина има изход.

Вървеше от половин час. Пулсиращата болка в рамото забавяше хода му. От загубата на кръв силите му отслабваха. Нуждаеше се от медицинска помощ, но къде? Да отиде в съветска болница беше немислимо — щяха да задават въпроси и да уведомят властите. Роджър беше обучен за спешна медицинска помощ, но той беше мъртъв, спомни си с тъга Меткалф. Оставаше Лана. Ако успееше да се добере до нея, да й занесе документите, тя вероятно щеше да е в състояние да доведе лекар.

Колкото по-навътре влизаше, толкова по-завършен ставаше тунелът. Очевидно го строяха отвън към вътрешността. Стените в този участък бяха иззидани изцяло, релсите — положени. Методът на работа го озадачи, както повечето неща в Съветския съюз.

Тунелът свършваше с висока и тежка метална врата. Повърхността й беше равна и гладка, никакви топки или дръжки. Нямаше начин вратата да се отвори. Явно беше мярка за сигурност. Близо две минути оглежда вратата, но беше безнадеждно. Нямаше изход от тук.

Отчаян и уморен, пронизвай от болка, той се обърна и се насочи по обратния път. Сега беше заклещен повече и от преди. Единственият изход беше през главния тунел, което означаваше да отиде до някоя от спирките, където със сигурност го очакваха. Ако не беше ранен, можеше да ги изчака, криейки се из чупките на тунела в продължение на часове или дори дни. Но той продължаваше да губи кръв и едва ли щеше да издържи на студа тук дълго време.

Трябваше да измисли нещо, но какво?

За миг му се стори, че дочу гласове. Спря и се заослушва. Да, имаше гласове. Но къде?

Намираше се на неколкостотин метра от главния тунел. Значеше ли това, че го издирват и че е притиснат в този сляп участък, без да мърда.

Не! Гласовете не идваха отпред, а откъм дясната му страна. Но как бе възможно? Вдясно от него имаше само тухлена стена и…

И още една двойна метална врата, отвор за достъп, който преди това не беше забелязал, тъй като беше ниско до земята и замаскиран с тъмна боя, която се сливаше с цвета на стените. Меткалф спря пред металния капак, клекна и допря ухото си до него.

Определено се чуваха гласове.

Не викове, не насечени заповеди, не характерната за издирващ екип размяна на реплики. Беше монотонно мърморене от разговор. Какво ли имаше от другата страна на отвора? Вероятно това беше изход, помисли си Меткалф, единственият му шанс да се измъкне оттук.

Забеляза, че капакът не беше боядисан, а покрит с ръжда. Беше от желязо и имаше дръжка и резе в единия край. Явно беше стар, по-стар от тухлените стени. Внимателно завъртя дръжката и бавно го отвори. Капакът изскърца и той спря. После отново го побутна, още по-бавно, този път тихо, докато отворът стана достатъчно широк, за да се промъкне през него. Усети топъл въздух.

Онова, което видя, го порази.

На мъждукащата светлина от запален огън забеляза огромна зала със стени и под от зелен мрамор. Отворът, през който погледна, се намираше на пет-шест метра над пода.

Желязна стълба водеше чак до долу. Помещението имаше площ от неколкостотин квадратни метра, таванът му беше висок най-малко осем метра. В далечния край имаше подиум, а в дъното му се виждаше пиедестал с мраморен бюст на Сталин. Малък огън гореше в средата на помещението. Край него бяха насядали трима опърпани мъже в дрипи. На пода до тях бяха постлани одеяла.

Дали бяха скитници? Какво правеха тук? И още по-важно: за какво служеше това импозантно помещение?

Единият от мъжете погледна нагоре, посочи към него и викна:

— Серьожа!

Изведнъж Меткалф усети удар по врата изотзад. Той се обърна и видя нападателя, брадат мъж с дивашки поглед, който размахваше лост. Хвърли се върху него с цялата си тежест, притисна го към земята, измъкна лоста от ръцете на брадатия и удари главата му в пода. Нападателят издаде сърцераздирателен вик. Меткалф заби коляното си в корема на мъжа и му изкара въздуха.

— Кой си ти? — попита Меткалф. — Със сигурност не си от проклетото НКВД.

Брадатият изстена.

— НКВД ли? Да не съм гаден чекист като теб. А ти да не си проклето ченге?

Дочу трополене на стъпки върху металните стъпала на стълбата. Извърна глава и видя един от дрипавите скитници от мраморната зала с насочен малък старовремски револвер „Галан“ от деветнайсети век.

— Махни се от него, чекист, или ще те гръмна в главата! — изръмжа скитникът.

Меткалф извади своя „Смит и Уесън“ и го насочи, без да продума и без да пуска брадатия.

— Свали тая стара бракма — каза Меткалф — или оставаш без очи.

Скитникът върху металната стълба продължаваше да държи оръжието, но то трепереше в ръцете му.

— Пусни Серьожа — викна той.

— Ще пусна Серьожа, но ти пусни проклетата играчка. После ще поговорим. Нужна ми е вашата помощ. Не съм чекист. Иначе щях да имам „Токарев“, не „Смит и Уесън“. Не виждаш ли кръвта на рамото ми?

Меткалф забеляза, че скитникът се разколеба и продължи да говори.

— Опитвам се да се скрия от гадните милиционери и доколкото виждам, при вас има място за още един човек.

— Но кой си ти?

Няколко минути по-късно Меткалф се разположи край огъня при четиримата руснаци. Мъжът на име Серьожа имаше грозна рана на челото.

Меткалф бе свалил ватенката си и притискаше раната от куршума с мръсен парцал от чаршаф, който му даде човекът със стария револвер и който изглеждаше старшият на групата. Меткалф им каза, че идва от Украйна, че е участвал в провален обир и че сега се укрива от милицията в Москва в тунелите на метрото.

— Ами вие? — попита той. — Откога живеете тук? И какво е всъщност това място?

— Бомбоубежище — отговори единият от мъжете, който се представи с името Аркадий.

Меткалф го изгледа невярващо.

— С тоя мрамор?

— Защо лидерите да страдат? — каза Аркадий и запали цигара. Предложи една на Меткалф, но той отказа. — То е част от комплекса Метро-2. Спецтунелът.

— Специалният влак за спешни нужди, предназначен за партийния елит — каза Меткалф, кимайки.

Беше чувал слухове и беше чел разузнавателни доклади от Москва, че се строи тайна система под земята, по която лидерите да бъдат отвеждани в подземен град.

— В безкласовото общество някои са по-равни от другите — измърмори Аркадий с ледена усмивка.

— Има ли още бомбоубежища?

Аркадий и останалите се засмяха.

— Цяло чудо е, че горе сградите не са се срутили от дълбаенето под земята — каза мъж със сива брада и излъчване на професор, облечен в дрипаво черно палто. — На дванайсет нива под тунелите на метрото, на дълбочина стотици метри има огромна мрежа от бункери и тайни тунели за Сталин и неговата банда. И всичко е построено с робски труд.

— Аз пък си мислех, че всичко се строи от комсомолци доброволци — обади се друг с дрезгав глас.

Останалите прихнаха да се смеят.

— Комсомолците доброволци бяха само за снимките във вестника — каза професорът. — Тунелите бяха изкопани в замръзналата земя от затворници само с кирки и лопати.

— Е, още от царско време се копае под града — намеси се Аркадий. — Иван Грозни е имал камера за мъчения дълбоко под основите на Кремъл, а работниците са били избити, за да се опази в тайна. Неговият дядо дори е заровил безценната си библиотека, колекция от средновековни еврейски и византийски ръкописи някъде тук, долу, в саркофази като египетските, за да я запази. Досега никой не я е открил.

— Прочутата изгубена библиотека на Иван Грозни й викат — обясни професорът. — Защото Иван Грозни я намерил, но после отново я скрил. А нашият Иван Грозни — Сталин, е наредил под Москва да бъдат изкопани масови гробове. Милионите руснаци, които изтребва, трябва да бъдат заровени някъде, нали така?

— А бомбоубежищата на Сталин кога са построени? — попита Меткалф.

— Започнати са през 1929 година — отвърна Аркадий. — Още ги строят.

— Сталин очаква Москва да бъде нападната.

— Естествено.

— Но този пакт с нацистка Германия…?

— Сталин винаги очаква война! Той непрекъснато си мисли, че ще го нападнат. Говори за капиталистическа блокада, за врагове, които искат да задушат детето на болшевизма в люлката му.

— Значи, ако германците атакуват…

— Той ще е подготвен — каза Аркадий. — Запомни това от мен. Сталин винаги е готов за война. Той не вярва на съюзници. Вярва само на себе си. Но защо задаваш такива въпроси? Какъв крадец си ти, че се интересуваш толкова живо от войни и нападения?

Меткалф избягна отговора на въпроса с друг въпрос.

— Ами вие кои сте? Извинете ме, но вие не сте… говорите твърде образовано, за да сте…

— Безделници и скитници? — довърши въпроса му Аркадий. — Но ние сме безделници, както виждаш. В това общество за нас няма работа. Не можем да живеем в квартири. Ние сме бегълци.

— От кого бягате?

— От НКВД. И четиримата, а сигурно има още десетки като нас, които се крият в такива подземни убежища от преследвачите си. Тайната полиция.

— Успели сте да им избягате?

— Измъкнахме се, преди да ни заловят. Имахме призовки за „Лубянка“, други бяха предупредени, че идват да ги арестуват.

— За какво?

— За какво! — изсумтя Серьожа, мъжът с раната.

Той проговори за първи път, след като се спречкаха с Меткалф.

— Арестуват хората ей така, напосоки. Без причина. Или за дреболии. Казваш, че си от Украйна. Да не искаш да кажеш, че там е по-различно?

— Не, не — отговори Меткалф бързо. — Същото е. Но аз се нуждая от помощта ви. Трябва да се измъкна от тук, без да ме хванат. Все има някакъв начин. Аз също бягам от НКВД.

— Ти също си политически затворник, така ли? — попита професорът. — Беглец?

— Донякъде — отвърна Меткалф неопределено. После млъкна, помисли малко и каза: — Да. Аз всъщност съм беглец.