Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

9.

По улиците на Бруклин е студено.

Стоя на ъгъла на „Кранбери“ и „Хенри“. Неонов дядо Коледа ме гледа от витрината на „Кимс Дели“. Под дебелото му усмихнато лице проблясват думите: Хо-хо-хо.

Закусвалнята е затворена. „Мабрук“ е затворен. Часовниците на химическото чистене до „Мабрук“ ми показват, че в Лондон е 5:35, а в Прага 6:35.

Трябва да си намеря подслон. Зъзна от студ. Забравих палтото си. Духвам в шепите си. Обвивам ръце около тялото си. За няколко секунди си представям какво би било ако се върна вкъщи, запаля огъня в камината и изпия един горещ шоколад с родителите си. Какво би било, ако можех да обсъдя нещата с тях.

— Хо, хо, хо — казва неоновият дядо Коледа.

Отново поглеждам часовниците. 5:36 в Рейкявик, 8:36 в Риад. Риад… дали неделята е работен ден в Саудитска Арабия? Ако е, значи крал Абдула вече е станал от сън, а Виджей Гупта всеки момент ще му звънне по телефона.

Насочвам се към улица „Хикс“. Номер 32 е малка червеникавокафява къща със статуя на Ганеша в двора. Прозорците са тъмни, с изключение на лампа запалена на втория етаж. Виждам Виджей през този прозорец. На ушите му има слушалки. Вадя монети от джоба си и ги хвърлям към прозореца. Една уцелва стъклото. Виджей се приближава до прозореца и ми махва. След няколко секунди се отваря входната врата. Казва ми, че се е свързал с Кабул, но са го накарали да чака.

В коридора е тъмно, но не светваме лампите. Следвам го нагоре по стълбите до неговата стая. Вътре цари пълна неразбория. Не мога да прекося пода, без да стъпя върху броеве на „Икономист“ и „Нова Република“. На лаптопа му върви новинарска емисия на „Ал Джазира“, на компютъра — ВВС. Никога не съм познавала човек, който да се интересува повече от този ужасен свят.

Строполявам се на леглото му и се завивам с юргана. Той оставя чиния на възглавницата. Самоси. Семейство Гупта притежава десет индийски ресторанта.

— Какво става? — пита ме той и сяда на бюрото си.

— Може ли… — започвам аз, дъвчейки, но той ме спира с пръст.

— Да, госпожо, позвъних в информационната агенция — казва Виджей по телефона. — Те ми дадоха вашия номер. Не, не съм репортер. Опитвам се да получа коментар от президента Карзай относно дипломната ми работа. Ученик съм. Американски ученик. В „Св. Анселм“. Моля?… „Св. Анселм“? В Бруклин? Ало? Ало?

Сваля слушалките си и ругае.

— Уау, Ви. Шокирана съм — казвам аз. — Бях сигурна, че Карзай ще каже на талибаните да мирясат за няколко минути, за да може да говори с теб по телефона. Особено след като каза, че си от „Св. Анселм“. Поглежда ме с укор. Каня се да го попитам дали може да прекарам нощта в стаята му, когато и двамата го чуваме — стъпки, бързи и целенасочени, приближаващи се по коридора. След това чуваме глас:

— Виджей? Виииджей!

— Залягай — казва той. — Идва атомната майка.

Госпожа Гупта е безстрашна. Мога да се сетя за толкова много нелицеприятни неща, които един седемнадесетгодишен младеж може да прави в стаята си след полунощ, но госпожа Гупта дори не чука. Просто отваря вратата и застава на прага с ръце на кръста и блеснали очи — богинята Кали в хавлиена роба.

— Виджей! Чух те да говориш!

— Беше по телефона!

— Чух два гласа! Два! Защо не учиш? Или искаш цял живот да бъркаш къри? Нима си мислиш, че в и Харвард приемат момчета, които си губят времето? Защо си губиш времето по този начин?

— Много благодаря, госпожо Гупта — казвам аз. Първото й име е Рупал. Досега не съм чула някой да го използва.

— А! Ти ли си, Анди? Какво правиш в леглото на сина ми посред нощ?

— Опитвам се да спя.

— А какво е станало с твоето легло? В твоя дом? Как може Виджей да учи по този начин? Как можеш ти да учиш по този начин? Животът не е купони, купони, и пак купони! Трябва да получавате добри оценки. И двамата. Знаете ли какво ви чака ако нямате добри оценки? Не? Тогава ще ви кажа…

Виджей се обляга назад на стола си и надава отчаян стон.

— Цял живот ще печете хляб за хора, които са изкарвали добри оценки и са се реализирали! Ще живеете с още петима като вас в някой мръсен апартамент в „Джаксън Хайтс“, защото няма как да си позволите да живеете в „Бруклин Хайтс“ на минимална работна заплата. Не, не, не! С какво ще се храните? Как ще плащате сметките си? Това да не ви е АТУ — светът от телевизора…

— МТУ светът — вмъква Виджей.

— … където глупави хора с татуировки свирят на китара по цял ден и никой не работи! — продължава госпожа Гупта. След това прави пауза, за да си поеме дъх и пак започва. — Децата в днешно време са много безсърдечни. Само карате родителите си да се тревожат!

След тази тирада, тя поглежда Виджей с поглед, в който сякаш е събрана цялата мъка на света. Все едно синът й е сериен убиец, а не отличник на косъм от това да бъде приет в „Харвард“.

— Върви си вкъщи, Анди — казва ми тя. — Младите дами трябва да си бъдат вкъщи в този късен час. Майка ти ще се притеснява.

След това се обръща към Виджей:

— Опита ли да се свържеш с президент Зардари?

— Връщай се в леглото, мамо! — крещи й той в отговор.

Госпожа Гупта си тръгва. Виджей казва:

— А, да. Зимна ваканция в Мумбай. Просто нямам търпение. Но както и да е. Защо всъщност си в леглото ми в този късен час?

— Защото те желая, скъпа.

И двамата избухваме в смях. Виджей излиза с една отличничка от „Слейтър“, красиво момиче на име Кавита, която иска да стане педиатър. Двамата често бягат в парка „Проспект“. А аз излизам с момчета, които приличат на Джоуи Рамоун. Те също бягат. Предимно от магазини, с охранители по петите.

— Какво се е случило? — пита ме той отново.

— Нищо. Защо мислиш, че нещо се е случило?

— При теб винаги се случва нещо. Отиде ли на купона на Ник?

— Да.

— И?

Намигам му.

— Ще осъмна на първата страница на утрешния „Ню Йорк Поуст“.

— Питам те сериозно, Анди.

Искам да му кажа, че за малко наистина да осъмна на първата страница на „Поуст“. Искам да му кажа, че тази вечер бях наистина близо. На покрива на Ник. Никога не съм била толкова близо. Една крачка. Само една. Искам да му кажа за татко. И за мама. И за Париж. Точно затова дойдох тук. Искам да му кажа, че ме е страх. Но не го правя. Защото на ушите му има слушалки, а навсякъде наоколо са пръснати дебели книги и ситно изписани бележки и аз знам, че тази вечер не бива да го занимавам със себе си. Или когато и да било. Той трябва да е на телефона с улица „Даунинг“, Елисейския дворец, Белия дом. Защото е толкова умен и толкова добър.

Ставам.

— Ще си ходя — казвам аз. — Не е нужно да ме изпращащ.

— Остани. Можеш да спиш тук.

Целувам го по челото, бързо и яростно, защото продължава да се опитва, след като всички останали се отказаха и нямам представа защо.

— Зардари те чака — казвам му. — Пакистан има ядрено оръжие, така че по-добре не го ядосвай.

След това си тръгвам. Запътвам се към вкъщи. Не искам да се прибирам, но ми е студено и съм изморена, а къде другаде бих могла да отида?

Вървя с наведена глава и не го виждам, когато завивам по улицата си. Но когато стигам къщата, няма как да го изпусна. На бордюра на тротоара пише ОМРИ КУРВО. С гигантски букви, изписани със спрей. Знам кой е направил това. Има само един човек в цял Бруклин, който може да сбърка правописа на думата „умри“.

Това е ужасно, но следващото нещо, което виждам, е по-лошо. Много по-лошо. Китарата на Кийт Ричардс. На тротоара. На милион парчета.

Арден ме мрази. Това е ясно. Сигурно и Ник ме мрази. Една бърза целувка му коства безценната китара на дядо му. И когато Арден започне да праща есемеси и съобщения по skype, всички в „Св. Анселм“, които още не ме мразят, ще ме намразят. Всички в Бруклин ще ме намразят. Всички в Ню Йорк. Източното крайбрежие. Северна Америка.

И изведнъж Париж не ми изглежда толкова зле.