Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

25.

Татко не се е върнал. Което е странно.

Сядам на масата, затварям очи и се чудя защо всяко нещо, което докосна, се срутва. Току-що провалих нещата с едно наистина готино момче — всъщност най-готиното, което съм срещала. И успях да го направя само за няколко минути. Представете си какво съм успяла да проваля през последните няколко години.

Иска ми се да можех да спра да провалям нещата. Кое е това нещо, което ще ме вкара в правия път? Иисус? Шоколада? Нови обувки? Иска ми се някой да ми отговори на този въпрос. Веднъж го зададох на Нейтън. Реших, че ще знае отговора заради нещата, които е преживял, но той ми каза, че трябва да го намеря сама. Че всеки трябва да го открие сам.

Бъркам в раницата си и вадя шишенцето „Куелифай“. Глътвам три. Това е моят отговор. Да изпия достатъчно хапчета и да забравя гнева и мъката. Да забравя дори въпроса.

Китарата на Джи лежи на масата точно там, където я оставих. Докосвам кутията, след което вадя китарата и започвам да свиря. Зле. Дори ужасно. Не мога да се съсредоточа. Не мисля за музиката, а за другото нещо в кутията — за дневника. Не искам да мисля за него, но кой ме пита?

Мисля за онова момиче. Александрин. За изрезката от вестника. За Луи-Шарл. Имам чувството, че страниците ме зоват. Неприятен, зловещ звук. Като стъпки зад теб в мрака или врата, която бавно се отваря в къща, в която мислиш, че си сам. Не трябва да го вадя от тайното отделение на кутията. Знам това. Но често правя това, което не трябва.

Свалям ключа на Труман, отключвам фалшивото дъно и взимам дневника.

 

 

23 април, 1795 г.

Уцелихме най-неподходящия момент. Пристигнахме в град Версай по средата на май 1789 г. и го заварихме изпълнен с мрачни и сериозни мъже.

— Кои са те?! Ти да не си зелка? — изквича кръчмарят Левеск. — Това са представителите на трите съсловия. Тук са, защото Франция е пред фалит! Това, което не бе погълнато от войните, го открадна тази кучка кралицата!

Чичо ми го бе попитал кои са тези големци и дали можем да си наемем евтина стая.

— Сега нямаме пари — каза той. — Но съвсем скоро ще имаме. Притежаваме най-прекрасните кукли на конци в цяла Франция и те ще ни изкарат цяло състояние.

Левеск се засмя.

— В момента на никой не му е до куклен театър — рече той. — Всички жадуват за едно-единствено нещо — пресни новини от двореца. Ще се застъпи ли духовенството за обикновените люде? Какво е казал Мирабо[1] по въпроса? Ще се вразуми ли кралят?

— Моля ви, ще ни дадете ли стая? — попита пак чичо.

Бяхме дошли пеш чак от Париж, а кльощавото ни магаре Бернар бе дърпало всичките ни вещи, натрупани в дървена каруца. Бяхме изтощени и гладни. Винаги гладни. Братята ми плачеха. Майка ми се опитваше да не плаче.

Левеск ни огледа. Облиза дебелите си устни.

— Ако всяка вечер пеете за гостите ми, можете да спите в конюшнята — каза той. — Тъжни песни. Хората пият повече, когато са тъжни.

Конюшните не бяха толкова зле. Поне вътре беше сухо, имаше чиста слама, където да спим, а бълхите не бяха по-големи от тези, които имахме в Париж. Левеск се сприятели с чичо ми. Всяка вечер те седяха заедно в плевника, пиеха и си говориха. Аз ги слушах от сеновала.

— Съсловията отново са се препирали до късна доба — каза Левеск веднъж. — Кралят им наредил да работят заедно, за да разрешат финансовите проблеми на Франция, но те отказвали. Духовенството и аристокрацията не плащат данъци, а представителите на обикновените хора, които плащат, отказват да участват в преговорите.

— Франция ще бъде разорена. Кралят ще отиде на лов и ние ще трябва да плащаме за всичко. Ти и аз — отговори чичо ми, както винаги.

Левеск проговори пак. Гласът му беше напрегнат, но тих, сякаш за да е сигурен, че никой друг, освен чичо ми не го чува.

— Не и този път, приятелю. Хората искат да ограничат властта на краля. Хората се готвят за бунт.

 

 

Всяка сутрин ходехме с каруцата до градския площад и изнасяхме представления с куклите. Чичо ми набързо бе скалъпил нов театър от кухненската маса, преди да напуснем Париж. В свободното ни време четирите с майка ми, леля ми и сестра ми трябваше да работим като перачки, за да свързваме някак двата края. А после стана още по-лошо.

В началото на юни първородният син на краля, дофин Луи-Жозеф, умря от туберкулоза. Той беше само на седем години и смъртта му дълбоко натъжи кралското семейство. Дворът скърбеше заедно с тях. Както и градът. Всички магазини и кафенета бяха затворени. А за нас, с нашите пърдящи кукли и неприлични фарсове, просто нямаше място.

Целият юни мина така. Ядяхме корав хляб, мухлясал кашкавал и ягоди, които крадяхме от полето. Братята ми станаха кафяви от слънцето. Сестра ми дебелееше. А майка ми, копнееща за кафе и да се окъпе без конярите да надничат, стана раздразнителна.

Една вечер Левеск се появи в хамбара, размахвайки плакат. Каза ни, че хората се вдигнали на бунт. Духовниците и аристократите най-накрая се съгласили да застанат на страната на обикновените люде и вече не наричали себе си трите съсловия, а Национално събрание и настоявали да бъде написана конституция на Франция. Херцогът на Орлеан, братовчед на краля, бил сред тях.

Кралят, бесен на ренегатите, заповядал мястото на срещите им да бъде заключено, но въпреки това Националното събрание било свикано и се провело на един тенис корт. Всички присъстващи се заклели, че няма да се разделят преди Франция да има конституция. Кралят изпратил войниците си да ги разгонят, но те не се подчинили. Граф Мирабо се изправил на един стол и извикал:

— Кажете на господаря си, че сме тук по волята на народа и няма да отстъпим, освен пред силата на байонетите!

Левеск каза, че Мирабо постъпил смело, но и много глупаво, защото войниците можели да го разстрелят на място. Но това не станало и за изненада на всички отстъпил не Мирабо, а кралят.

 

 

Лятото продължаваше. Температурите и гневът се покачваха постоянно. Трупа парижански актьори отседнаха в странноприемницата на Левеск. Носеха червени, бели и сини кокарди[2], закачени на дрехите.

— Това са цветовете на революцията — каза един от тях. — Всички ги носят.

Донесоха ни и други новини. Цената на хляба растяла главоломно. Изгладнели хора започнали да атакуват митниците, за да се докопат до зърното вътре. На улицата се говорело, че кралят похарчил шестотин хиляди ливри за погребението на сина си, когато хиляди френски деца умирали всеки ден от глад. Казаха ни, че актьорът Талма, един дързък и безочлив мъж, започнал да играе ролята на цареубиеца Брут в римско облекло, с голи крака и ръце. Никой преди него не бе правил това. Всички актьори излизаха на сцената облечени в съвременни дрехи. Критиците го похвалиха за това, че е започнал театрална революция. А в театъра нямаше свободно място.

— Това е невероятно — каза баща ми. — Връщам се в Париж, за да го видя.

Майка ми го умоляваше да остане. Да изнесе още едно представление. Само едно.

— Ще дойдат да те гледат, Тео — рече му тя и даде на най-малкото ми братче да суче от гърдата й. — Как няма да дойдат? Никой не прави по-красиви кукли от теб.

Като чу това, баща ми се усмихна. Майка ми го обичаше. Той също я обичаше — до полуда. Нямам представа защо. Майка ми не беше някоя червенобуза девойка. Беше стара — на тридесет и шест години. И освен това не беше красавица. Кестенявата й коса беше прошарена. Зъбите й тракаха. Винаги миришеше на вкиснато мляко и пикня.

Той се наведе към нея и мислейки, че никой не го гледа, погали гърдата й с ръка. Целуна бебето по главицата и майка ми по устата. Наистина я обичаше до полуда. Аз им обърнах гръб. Не можех да понасям такива сцени. Бях се заклела, че никога няма да обикна друг човек толкова сляпо. И винаги ще преследвам едно-единствено нещо — моята амбиция.

На следващия ден майка ми беше усмихната. Баща ми също. На следващия ден посетихме града за последен път.

 

 

Била е бедна. И е била актриса. Била е обикновено на вид момиче и е имала семейство. И заедно с тях отишла във Версай. Където живели кралят и кралицата. Точно преди революцията. Което е удивително. Там ли се е запознала с Луи-Шарл? Сигурно. Искам да науча още. За Версай и за това, което е видяла там. И за самата нея.

Поглеждам часовника на рафта с книги. Един часа след полунощ. Уморена съм. Трябва да си лягам. Искам утре да стана рано и да посетя библиотеката. Трябва да сложа лаптопа и тетрадката си в раницата. Да измия зъбите си. Да заредя джиесема. Да се наспя.

Обръщам на следващата страница.

Бележки

[1] Оноре Габриел Рикети, граф дьо Мирабо — френски революционер, който настоява за ограничена конституционна монархия. — Б.пр.

[2] Кокарда — малка значка, която се слага отпред на униформена шапка. — Б.пр.