Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

49.

Почти съм готова. Още малко.

Портретът на Малербю на екрана на лаптопа ми изчезва. Неговото кончерто в ла минор продължава да звучи. На екрана се появява текст:

„… и наследството на Малербю, който е бил

както дете на времето си, така и извън времето,

отеква през вековете, вдъхновявайки Beatles и

Бетховен, The White Stripes и Стравински.“

Текстът изчезва и музиката спира. Запазвам файла и затварям PowerPoint. След това съчинявам имейл до баща ми, прикачвам файла и натискам SEND. Вече му изпратих плана. Сега има всичко. Свърших.

Изключвам лаптопа и отнасям чашата си с кафе в кухнята. Събота вечер, почти единадесет. Нямам представа къде е той. Каза ми, че ще закъснее, но не знаех, че ще закъснее толкова много. Наистина се надявах да прочете плана още тази вечер, за да разбера какво мисли, преди да си легна. Добър е. Знам това. Но все още имам нужда от неговото одобрение, за да се кача на самолета. Решавам да го изчакам да се прибере.

Отивам в стаята си, вадя големия куфар от килера и започвам да прибирам вещите си вътре. Намирам паспорта и билета си и ги оставям на нощното шкафче, за да ми бъдат подръка за утре. След това се просвам на леглото и отварям дневника на Алекс. Бях решила, преди да тръгна да го оставя на масата в трапезарията, заедно с бележка, адресирана до Джи. Но първо искам да го дочета. Остават ми само няколко страници.

 

 

21-ви май, 1795 г.

Тази нощ вали. Не мога да изляза. Дъждът ще съсипе ракетите ми.

Вместо това стоя на масата си с перо и мастило и пиша на светлината на една догаряща свещ. В стаята си в „Кралския дворец“. Не харесвам тази стая. Още има кървави петна по пода от онзи път, когато Орлеан ме преби. Тук е тъмно и студено, но не смея да запаля огън. Рискувам достатъчно с идването си тук.

Властите отнеха двореца от Орлеан преди две години, през деветдесет и трета — същата година, през която го убиха. След това направиха двореца държавна собственост. Плячкосаха всички ценни вещи, без тези, които бяха мои. Не знаеха къде да ги търсят. Няколко от стаите на Орлеан сега се използват за правителствена работа, но по-голяма част от двореца стои празен, а повечето врати са заключени с катинари. Все пак човек все още може да влезе вътре, ако знае как. Има проход между мазето на кафене „Фой“ и кухнята на двореца. Едно време го използваха шпиони. Интриганти. Доносници. Сега го използвам аз, за да вляза в стаята си, а обирджията Беноа ме кара да му плащам за тази привилегия.

Дъждът се усилва още повече докато пиша. Излива се върху покрива като водопад. Иска ми се да се излива върху мен. Да измие всичките ми грехове. Да ме удави. Да отдели плътта от костите ми. И болката от сърцето ми.

Днес подкупих един страж от Храма. Той ми каза, че са извикали лекар, който да прегледа Луи-Шарл, защото момчето вече не можело да стои право. Отказвало да говори и да яде.

Какви са тези, които могат да причинят това на едно дете — тези, които говореха за Свобода, Равенство и Братство? Какъв е този прокажен свят, който би позволил подобно нещо?

Закривам лицето си с ръце, за да приглуша хлиповете. И изведнъж го чувам — звук на стъпки в стаята ми. Вдигам глава. Орлеан. Стои до камината и гали лавицата с пръсти. Палтото му е започнало да се разлага. Кръвта е втвърдила дантелената яка около врата му.

Бърша очите си.

— Мъртвите самотни ли са? — питам го.

— Никак.

— Нима ви липсва Париж? Затова ли сте дошъл?

— Да ми липсва? Станал е толкова досаден, че едва го разпознавам.

— Тогава защо сте тук? Само за да ме тормозите?

— За да те убедя да се махнеш. Разобличили са Фовел. Няма да го арестуват. Още не. Ще го използват, за да те заловят.

— Няма да се махна.

— Няма смисъл. Рискуваш живота си за нищо.

— Рискувам живота си за него. Докато той е жив, значи има надежда. Може да го освободят. Времената се менят. Сърцата на хората се променят.

Смехът на Орлеан звучи като мъртви листа, подети от вятъра.

— Нищо не се променя, освен имената на продажниците, които ръководят парада — казва той. — Кажи ми, врабче, какви са тези страници? Твоето завещание? Признание? Изкупление за многото ти грехове? Защо ги пишеш?

— Това е един опис — казвам му аз. — Една хроника на Революцията.

— За какво?

— За да открия отговор на всичко това. Трябва да е някъде тук. Някъде в тези страници, във всичко това, което се случи. Трябва да има някаква причина. Ще я открия.

— Поредната хроника? Колко досадно — отговаря Орлеан. — Всеки никаквец в Париж в момента пише хроника или дори по-лошо — мемоар. Хората пишат неща като: „Революцията започна, защото кралят изхарчи твърде много пари“. Или: „Революцията започна, когато кралят заключи залата, където съсловията трябваше да проведат срещата си“. Но всички грешат. Знаеш ли защо започна, врабче? Не мога да си представя, че знаеш. Ти не се интересуваш от свобода, равенство или братство. Интересуваш се единствено от слава и богатство и би продала душата си за тях. Би продала? Какво казвам? Продаде!

— Моля ви, сър, оставете ме сама.

Но не ме оставя. Вместо това тръгва из стаята, с ръце, стиснати зад гърба.

— Ако искаш отговор, ще го получиш — казва той. — Ще ти разкажа историята на Революцията, врабче. Слушай внимателно — тя няма нищо общо с краля. Кралете обикновено нямат нищо общо с революциите. Революциите не са в техен интерес. Тя започна с малки неща, случващи се на малки хора. Започна с лошия актьор Коло Дербоа, освиркан на сцената. С шарлатанина Марат, изхвърлен от Академията заради идиотските си теории. С Фабр Д’Еглантин, най-нескопосаният драматург във Франция, четящ лошите си рецензии. Но най-вече започна с Максимилиен Робеспиер. Представи си го на седемнадесет — приет поради нечие милосърдие в лицея „Луи ле Гранд“, опърпан и без майка сред синовете на богаташите. Но тъй като е добър оратор, пълен с идеи, го избират да произнесе училищната реч пред краля и кралицата. През този ден вали дъжд. Той чака отвън, както повеляват законите на етикета. Чака час. Два часа. Четири часа. Най-накрая кралските особи пристигат. Те прикриват прозевките си докато Робеспиер говори и си тръгват в мига, в който свършва. Измръзнал и измокрен, със съсипани обувки, Максимилиен се връща в стаята си и никога не забравя. Нито един от тях не забравя. Те чакат. Не знаят какво. Но знаят, че нещо се задава. Чувстват го всеки път, когато преминаваща карета ги пръска с кал. Всеки път, когато стоят пред кафенета и гледат хората вътре. Всяка нощ, докато спят на тесните си легла, припомняйки си всички пренебрежителни и подигравателни думи, изречени по техен адрес през този ден. Чувстват го и то ги кара да изпитват трепетно очакване.

Обръщам гръб на Орлеан, но това не го кара да замълчи.

— През пролетта на 1789 г. — продължава той, — страната е разорена и навсякъде, на всеки ъгъл, във всеки клуб, кафене и салон, звучат гневни речи, произнасяни от хора с копринени палта и меки ръце — Демулен, Дантон, Робеспиер, Сен Жюст[1], Хебер, Марат. Нито един от тях не е роден в Париж, но всички идват тук. Всеки недоволен французин идва тук, със сърце, пръскащо се от болка и яд и глава, пълна с мисли за слава и отмъщение и обвинява краля за всеки един провал в живота си. Тези мъже са сладкодумни. Те трогват тълпата. През лятото вече има метежи по улиците. Бастилията пада. Продавачките на риба щурмуват Версай. И изведнъж тя се случва — Революцията. Тя ни обещава ново начало, нова красива зора. Златен век на свобода за всички. И ние вярваме в тези обещания с цялото си сърце. За известно време. Преди нещо, наречено гилотина, да се появи на площад „Луи XV“. Преди да се появят колите, извозващи хилядите екзекутирани. Сега живеем в периода след нея. След Революцията. След Правата на човека. След конституцията. След кланетата. След монархията. След тази или онази фракция. След войните. След Червения терор. Сега носим муселин, а не сатен. Затягаме обувките си с черни ленти, вместо със сребърни катарами и не слагаме пудра на косите си. Всички сме равни. Най-смрадливият просяк е равен на краля и всеки нескопосан бояджия се мисли за Микеланджело. Но острието продължава да се издига и спуска. Глави продължават да падат в кошниците. Едно невинно дете продължава да страда, заключено в тъмна и студена килия. Знаеш ли защо, врабче? Не? Ще ти кажа. Защото след всички разбити надежди, ние се събудихме от кошмара и видяхме, че грозните все още не са красиви, а глупавите все още не са станали умни. Че този пее по-добре от онзи. Че наеха него вместо мен. Че нейната крава дава повече мляко от моята. Че те имат по-голяма къща от нашата. Че той се е оженил за момичето, което аз обичах. И нито един декрет, афиш, закон или декларация не може да промени това.

Той скръства ръце пред гърдите си и казва:

— Ето! Това е моята хроника. Как ти се струва?

— Много прилича на вас, сър — изобщо не ми харесва.

— Хайде стига! Къде сбърках, според теб?

Представям си тъмната и студена килия. И умиращото дете, заключено вътре. И изведнъж мъката ме залива. Сякаш съм паднала в дълбок кладенец, а мъката е черната вода, която влиза в устата, очите и ушите ми. Не мога да видя, чуя или вкуся нещо друго, освен отчаяние.

— Кажи ми! — излайва Орлеан. — Къде сбърках?

— В началото — отговарям аз. — Когато говорихте за душата ми.

— Няма грешка. Това е истината.

Вдигам очи, заслепени от сълзи.

— Не е, сър. Да, наистина щях да продам душата си, щях да го направя без колебание, защото тя е малка и няма стойност за мен. Но това, което ми взеха, не беше душата ми. Беше сърцето ми.

 

 

23-ти май, 1795 г.

Заловиха ги във Варен и ги върнаха в Париж.

Направиха твърде много грешки. Но кой би очаквал друго? Кой би очаквал хора, които не можеха сами да се обличат, изведнъж да измислят перфектен план за бягство? Кралицата се изгуби на път за каретата и ги забави. Счупи се едното колело. И един придружител, който трябваше да ги чака, не дойде навреме.

Бяха само на двадесет километра от Монмеди, когато ги заловиха. Как е възможно един прахосан час, няколко километра и едно счупено колело да свалят крал, да дадат началото на война и да променят една страна завинаги?

Един пощенски началник ги видял в Сент-Менеулд и ги познал. Метнал се на коня и хукнал след тях, изпреварил ги при Варен и вдигнал тревога. Извикали войници. Кралят бил задържан. Членове на Събранието поели към Варен и настояли той да се върне в Париж. Армия от шест хиляди души, съставена от войници и граждани, го съпроводила до столицата.

Хиляди души се бяха наредили от двете страни на пътя за Париж, за да видят краля. Аз бях сред тях, надявайки се да зърна Луи-Шарл, но не успях. Мислех, че хората ще псуват и ще обиждат, но когато каретата влезе в града, всички се смълчаха. Настана пълна тишина. Никой не свали шапката си. Никой не се поклони. Преструвките бяха свършили. Хората знаеха, че кралят искаше да изостави тях и тяхната революция и бяха решили и те да го изоставят.

Когато стана ясно, че кралят е избягал, в Париж избухнаха бунтове. Хората замеряха негови статуи с камъни. Трошаха табелите на кръчми и магазини, на които бе изрисувана неговата емблема. Гневът им не отшумя при неговото завръщане в града. Имаше призиви кралят да абдикира. Десетки хиляди се струпаха около Събранието, настоявайки за република. Орлеан ми нареди да отида с тях, така че отидох, с трикольора закачен с карфица за жакета ми.

Но кралят не абдикира. Дантон се разбесня и обвини Събранието, че пренебрегва волята на народа, тъй като не желае да го принуди. След това Дантон изготви петиция за свалянето на краля от трона. Той и последователите му помолиха гражданите да дойдат на подписването в „Шам дьо Map“. Стекоха се хиляди. Отначало тълпата бе миролюбива, но скоро избухнаха боеве. Извикаха стражите да потушат бунта и те стреляха в тълпата, убивайки петдесет души. Имаше арести. Беше обявено военно положение. Забраниха всички вестници. Есента премина в зима. Падна сняг и задухаха ледени ветрове, но дори те не успяха да охладят горещата ярост на Париж.

Кралете на Европа ни обявиха война, уплашени от начина, по който се бяхме отнесли с краля. Прусия, Англия, Австрия и Испания — всички бяха срещу нас.

Радикалите в Събранието ставаха все по-многобройни. Те нападнаха църквата и си присвоиха всичките й богатства. Нападнаха емигрантите. Благородниците, напуснали Франция, бяха обявени за предатели и техните земи и владения бяха конфискувани. Тези, които бяха останали, също бяха заподозрени в антирепубликански симпатии. Хитрият Орлеан преименува „Кралския дворец“ в „Дворец Егалите[2]“. Смени и собственото си име и вече се казваше Филип Егалите. Стана депутат, отказа се от благородническата си титла и изпрати двамата си най-големи сина да воюват с Прусия. Това му спечели малко време.

1791-ва премина в 1792-ра година. Отново дойде пролетта, а с нея и нови размирици. На запад хората се разбунтуваха срещу Революцията. Заплашиха с гражданска война. През юни кралят отказа да подпише заповед за назначаването на служба в Париж на допълнителни двадесет хиляди войници, които да защитават града от чуждестранни завоеватели. Хората започнаха да говорят, че той иска в града да нахлуят чужди армии, защото това би му помогнало да се закрепи на трона. Парижаните още повече побесняха и щурмуваха Тюйлери. Проникнаха в покоите на краля и го заплашиха със саби и пистолети, принуждавайки го да си сложи боне с трикольора. Бяха го обсадили с часове, но кралят показа смелост и не се поддаде на заплахите. В шест часа кметът на Париж най-накрая пристигна и убеди тълпата да се разотиде.

Но преди това да стане, аз имах чувството, че пак преживявам падането на Версай. Бях там, в двореца, отново назначена като слуга на Луи-Шарл. Когато тълпата нахлу вътре, кралицата нареди на стражите си да отведат Луи-Шарл и Мари-Терез в спалнята й и да ги заключат вътре. Каза ми да отида с тях. През целия ден си играх с Луи-Шарл, докато Мари-Терез плетеше. Постарах се да бъда весела и жизнерадостна в присъствието на децата, но всяка секунда очаквах тълпата да разбие вратата и да ни изколи.

През юли пруският херцог на Брънсуик обеща, че при повторно нападение над краля, цял Париж ще си плати скъпо за това. Думите му бяха отпечатани във всеки вестник и се обсъждаха на всеки ъгъл. Всички знаеха, че това не беше празна заплаха, защото армиите му напредваха към Франция. Но дори това не уплаши Париж. На десети август, подкокоросани от горещите слова на Дантон и вбесени от истеричните писания на жълтите вестници, хората отново щурмуваха Тюйлери.

Не се бях върнаха в „Кралския дворец“ през нощта на девети срещу десети. Боях се за Луи-Шарл и помолих да ми позволят да остана с него. През цялата нощ биеха камбани, зовящи всички парижани да се съберат. Чух ги и отново си спомних Версай и как жените бяха щурмували двореца с кръвожадни намерения в сърцата си.

Кралят също ги чу. Той мобилизира собствените си войници и охраната на двореца беше удвоена, но на сутринта кралят осъзна, че нямаше надежда. Целият Париж бе излязъл на шествие против него. Аз бързо облякох Луи-Шарл и му дадох да закусва, след което бяхме изведени от покоите му и от двореца и вкарани в сградата на Събранието.

Кралят бе решил да потърси убежище за себе си и семейството си в Събранието. Депутатите, след кратко колебание, решиха да му го дадат, като го заточиха в Храма — една древна и грозна каменна крепост.

Беше ми наредено да отида с тях, като прислужник на Луи-Шарл. Тази нощ им помогнах да оправят леглата си. Постлах чаршафи на креватите и им сервирах скромна вечеря. След това отново отказах да си тръгна, защото бях чула изстрели от Тюйлери, а дворецът не беше толкова далече от Храма. Спах на пода до леглото на Луи-Шарл. Някой ми предложи нощница, но аз я отказах. Отвърнах, че искам да бъда облечена и готова за действие, ако се наложи, но истината беше, че просто не можех да се съблека тук. Другите слуги или някой страж щеше да види, че не съм момче. Щяха да ме отведат при надзирателя, който щеше да разбере, че съм шпионин и да нареди да ме хвърлят в затвора.

Когато късно вечерта на следващия ден се върнах в „Кралския дворец“, аз бях сигурна, че насилието беше свършило. Бяха изклали стражите на краля. Той самият вече бе напълно безпомощен. Какво повече можеха да му направят? Надявах се да го изпратят в провинцията, да живее в своето имение в Сен-Клу. Там щеше да ловува и да си играе с ключалки и катинари, тъй като обожаваше да прави и двете неща. Кралицата и Мари-Терез щяха да се разхождат из градините. Луи-Шарл щеше да тича на свобода.

Орлеан ме чакаше в двореца. Сграбчи ме в мига, в който влязох в покоите му и ме завлачи към кабинета си.

— Къде, по дяволите, беше? — извика той.

Разказах му какво се бе случило. Той не пожела да седне докато ме слушаше, а вместо това крачеше из стаята.

— Изпитанията свършиха. Сигурна съм — казах аз, когато свърших разказа си. — Нали няма да има повече бунтове?

Може би бях очаквала отговор от него, но във всички случаи не го получих. Вместо това той рече:

— Радвам се, че са ти наредили да ги последваш в Храма. Ще вършиш работата си там и ще я вършиш добре, точно както в Тюйлери. Не давай поводи на надзирателя да се отърве от теб. А на мен не ми давай причина да се съмнявам в теб. Идвай тук, след като свършиш, независимо колко е късно, за да ми докладваш. С кого се среща кралят. На кого пише. Кога спи, яде, сере.

— Но защо? — попитах аз. — Мислех, че всичко е приключило. Мислех, че…

Той рязко се завъртя към мен.

— Мислиш глупости! — извика той. — Да, кралят е свален от трона, но кой ще заеме неговото място? Кой ще управлява? Избухливият Дантон? Коварният Робеспиер? Двамата ще се борят за тази привилегия и който спечели, ще управлява Париж, но не и Франция. В Лион, Нант и цялата област Венде хората все още искат своя крал. Да е свършило? Господи, колко си глупава. Не е свършило. Едва е започнало.

Орлеан бе прав за това, както и за много други неща. След падането на Тюйлери, камбаните не спряха да бият. Пруските войски нахлуха във Франция. Градските порти бяха затворени. На гражданите им бе наредено да стоят по домовете си. Бригади от Сент-Антоан патрулираха улиците и арестуваха всеки, заподозрян в това, че е враг на Революцията. Хиляди бяха хвърлени в затвора. Благородници бяха арестувани, просто защото бяха благородници. Свещеници, защото отказваха да поставят Революцията преди Господ. Заедно с тях към мръсните и пълни с плъхове килии на парижанските затвори поеха стотици фалшификатори, крадци, просяци и проститутки.

В края на август крепостта Валми, последната преграда пред армиите на Брънсуик по пътя им към столицата, бе завладяна. Цивилни доброволци от Париж се въоръжиха и хукнаха към фронта. Хората, които останаха в града, също се въоръжиха кой, с каквото може и зачакаха, полудели от страх и напълно сигурни, че всеки момент прусаците ще нахлуят през портите и ще ги изколят.

И тогава то дойде. Не прусаците. Не англичаните. Не австрийците.

Нещо много по-лошо.

Втори септември, 1792 г.

 

 

25-ти май, 1795 г.

Сякаш някой бе отишъл в парижките гробища, бе слязъл в тунелите на катакомбите и бе продължил още по-надолу, до самите порти на Ада, за да освободи демоните на Луцифер и да ги насъска срещу града.

„Кой направи това?“, чудех се аз, докато крачех из стаята си, пребледняла от ужас. „Кой отвори портите на Ада?“

Всичко започна с един дрезгав шепот. На улицата. В кафенетата. На пазара. Затворниците са замислили въстание — роялистите, свещениците, всички врагове на Революцията. Това твърдяха шепотите. Когато армиите на Брънсуик дойдат тук, враговете на Революцията ще се присъединят към тях и ще избият всички в града. Шепотите ставаха все по-силни и по-силни и накрая се превърнаха в бойни възгласи.

Бях в Храма и сервирах вечерята, когато за първи път чух виковете. Под прозорците на стаята, където кралят и семейството му вечеряха, се бе събрала тълпа. Един страж погледна през прозореца с мазна усмивка, след което каза на кралицата, че трябва да види своята приятелка, принцеса дьо Ламбал. Веднага след това всички видяхме руса глава, забита на кол, която тълпата бе вдишала до прозореца. Кралицата припадна. Аз хукнах да дръпна завесите и видях множеството, събрало се долу, което крещеше и се заливаше от смях. Горещо се надявах, че стените на Храма бяха по-дебели от стените на Тюйлери.

Останаха часове, като пееха своите песни, пиеха, заплашваха краля със смърт, заричаха се, че ще щурмуват Храма и самите те ще го убият. Най-накрая надзирателят излезе при тях, заобиколен от хората си, и ги прогони. Те му казаха, че добрите граждани на Париж трябва да изпразнят затворите от предателите на Революцията и че кралят е най-големият предател от всички. Надзирателят им отвърна, че повечето престъпления на краля още не са били открити и че самите те могат да се озоват в затвора, ако посмеят да ограбят френския народ от справедливото му наказание.

Това ги отрезви. Спряха със заплахите и се разотидоха, а надзирателят се прибра вътре.

— Това не са добрите граждани на Париж — рече той на един от хората си. — Познавам някои от тях, защото повечето са били в затвора.

Той нареди броят на стражите пред портата да бъде удвоен, след което отпрати мен и трима слуги, които работеха в кухните, вкъщи. Аз поех на юг, минавайки по най-тесните улички с надеждата да избегна пазарите и други места, където се събираха тълпи. Но завих по една уличка, на която имаше пивница и не след дълго видях, че пред нея се бе събрала тълпа. Опитах да се върна, преди да ме видят, но беше твърде късно. Една жена ме бе забелязала.

— А, какво красиво момче! — извика тя. — Ела тук, приятелю! Принцесата иска да те целуне!

Бяха свалили главата от кола и я бяха оставили на една маса. Един пиян мъж ощипа безкръвните бузи. Друг целуна белите устни. Трети погали косата. Исках да изпищя. Да закрия очи. Да избягам. Но не посмях. Знаех, че ще хукнат след мен.

— Не си ли актриса? — прошепнах си аз. — Време е за представление.

— Пфу! Не искам да целувам проклет аристократ! — извиках в отговор аз. — Принцесата може да ме целуне точно тук!

Обърнах се и се пляснах по задника. Те завиха от смях. Един ме шляпна по гърба. Друг ми даде да пия. Трети, който нито беше пиян, нито се заливаше от смях, започна да ме разпитва:

— Кой си ти, момче? Къде отиваш?

Казах му, че съм прислужник в Храма, на път за вкъщи. Попита ме дали съм патриот и аз му отвърнах, че съм. Бях закачила трикольора на жакета си, а на копчетата му бе изписано „Живей свободен или умри“. Като видя това, той ме нарече „истински син на Франция“. Каза ми името си — Жан. След това ме помоли да остана. Прекарах повече от час с тях. Пихме, смяхме се, пяхме.

После Жан каза, че е време да се връщат на работа. Той събуди заспалите и им обеща, че след като свършат работата си, ще има още вино. Опитах да си тръгна, но той не ми позволи.

— Трябва да спя — казах му аз.

— Враговете на Революцията никога не спят — отвърна той. — Нейните защитници също не бива да спят.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Обратно в „Ла Форс“.

Той се обърна да говори с друг и аз се зарадвах, защото вече не можех да играя. Беше ме обзел отчаян страх. Знаех какво беше „Ла Форс“ — затвор. Същият затвор, в който бяха държали принцеса дьо Ламбал. Опитах се да изостана, да се изплъзна някак, но тълпата ме бе понесла и нямаше начин. Чух писъците още преди да видя стената на затвора.

— Хайде, момче! — извика Жан и ме издърпа през портата. — Ще полеем дървото на свободата с кръвта на нейните врагове!

В двора имаше мъже. Гореше огромна клада. До нея бяха нахвърляни телата на мъже и жени. Всичките мъртви. Докато стоях там, онемяла от шок, покрай мен изтича жена. Роклята й бе съдрана. Трима мъже я гонеха и се смееха. Тя изпищя, когато един от тях я сграбчи.

— Моля ви! — крещеше тя. — Помогнете ми!

Тежък прът се приземи върху главата й и писъците й секнаха.

Жан пъхна нещо в ръцете ми. Погледнах го. Беше дъга на бъчва, осеяна с пирони.

— На работа, граждани! — извика той.

Хвърлих оръжието на земята. Жан ме грабна за яката.

— Вдигни го!

Отказах и той ме удари с юмрук в лицето. Опитах се да го отблъсна, крещях и ритах, но бях сигурна, че ще бъда следващата на кладата. Изведнъж някой извика:

— Жан! Чакай! Пусни го! Той е от хората на херцога!

Беше Ротонд. Бях го виждала в покоите на Орлеан. Много пъти.

— Защо да го пускам? Не му вярвам — отвърна Жан. — Той не е патриот. Мек е като жена. И като предател.

— Казвам ти, един от хората на Орлеан е. Ако го убиеш, ще отговаряш пред самия него — рече Ротонд.

Жан се изплю.

— Тръгвай, момче — изръмжа той и ме блъсна толкова силно, че паднах на калдъръма. — Връщай се при господаря си. Кажи му, че вършим работата си.

Полудяла от страх и цялата разтреперена, аз се изправих на крака и хукнах. Улиците, по които минавах, бяха тъмни. Такива бяха и къщите по тях. Започнах да чукам на вратите, надявайки се, че някой ще ме приюти, защото не бях сигурна, че краката ми ще издържат прехода до двореца. Никой не ми отвори. Добрите граждани на Париж бяха заключили вратите си и се бяха скрили, както обикновено правеха добрите граждани навсякъде. Ако не бяха добрите граждани, нямаше да има кланета.

Придържах се към сенките, докато тичах, и всеки път, когато чувах стъпки, се мушвах в някоя странична уличка. Най-накрая стигнах двореца, едва успях да изкача стъпалата до стаята си и рухнах на леглото. След около минута влезе Никола, който ме отведе при Орлеан.

— Разкажи ми — каза той, когато влязох в спалнята му.

Направих го. Разказах му всичко, което бях видяла, с безизразен, монотонен глас. Главата на принцесата. Тълпата пред Храма. И „Ла Форс“.

— Имаше толкова много тела — казах аз. — Тела с отсечени ръце и крака. Някои без глави. Мъжки тела. Женски тела. Едното беше на момче. Едва ли е било на повече от дванадесет.

Орлеан се готвеше да излиза — обличаше се пред огледалото. Но не обичайните за него скъпи дрехи, а доста по-семпло облекло. Сложи си сиво палто и обикновена филцова шапка. Така изглеждаше като напълно различен човек. Изглеждаше като мъж, който може да мине по всяка улица в Париж. Мъж, който можеше да остане незабелязан в тълпата. Периферията на шапката му хвърляше сянка над лицето му, но аз все още виждах очите му в огледалото, блещукащи на светлината от свещите, тъмни като нощта.

Изведнъж дъхът ми секна.

Бях виждала този мъж преди. През една друга ужасна нощ — нощта, когато щурмуваха Версай. Спомних си мъжа, който сновеше из тълпата, с шапка, скриваща лицето му, и раздаваше златни монети и шепнеше за бунтове и убийства. Неговите очи също бяха черни като нощта.

Орлеан се обърна към мен.

— А, врабче — рече той. — В какви времена живеем.

Аз кимнах, защото бях загубила дар слово.

— Струва ми се, че Париж е полудял.

— Да — прошепнах аз. — Така е.

Той се приближи и ме изгледа преценяващо.

— Изглеждаш зле — каза той, напълни една чаша с бренди и ми я подаде. — Изпий това. Ще ти се отрази добре.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, краката ми започнаха да треперят. Чашата падна от ръката ми и се разби на мрамора. Защото вече знаех кой беше човекът, насъскал демоните срещу нас.

— Защо? — прошепнах аз в тишината на стаята. — Защо?

Отговориха ми гласове. Гласове в главата ми. Притиснах ушите си с ръце, но не успях да ги заглуша.

Жан убиецът: Връщай се при господаря си. Кажи му, че вършим работата си.

Луи-Шарл: Мама не го харесва. Каза, че се прави на ренегат, но всъщност иска да седне на трона.

Самият Орлеан: Врагът на моя враг ми е приятел.

Беше ме лъгал през цялото време. Не искаше да помогне на краля. Кралят беше негов враг, а революционерите, които бяха врагове на краля, бяха негови приятели. Неговото злато бе купило техните шествия и бунтове. Неговото злато бе купило нещата, които бях видяла тази вечер.

Започнах да налагам главата си с юмруци, опитвайки се да изкарам това знание от мозъка си.

— Защо? — изпищях аз в тишината на стаята. — Защо, проклет да си, защо?

Обзе ме дива ярост. Грабнах един свещник и го хвърлих към стената. Счупих една ваза. Отнесох всички шишета и четки от една масичка.

Изведнъж някой ме хвана през раменете и чух глас, който викаше:

— Спри! Спри!

Беше Никола. Изплъзнах му се и продължих да руша — късах дрехите на Орлеан, чупех вещите му. Накрая старецът ме зашлеви през лицето.

— Какво? Какво се е случило? — попита ме той.

— Бил е той. Бил е Орлеан — отвърнах аз. — Той стои зад кланетата. Той е платил за тях.

— Дръж езика си зад зъбите — скара ми се Никола. — Говориш за неща, които не разбираш.

— Аз му повярвах. Повярвах му, че иска помощта ми, за да може да помогне на краля — казах аз. — Това бяха думите му — че иска да помогне на краля.

Никола се засмя.

— Повярвала си му, дете? Или ти се е искало да му повярваш? Предполагам, че няма значение. И в двата случая ти си тази, която е била изиграна — рече той. — Херцогът иска само едно нещо на този свят — да управлява Франция. Тази вечер помага на революционерите да се отърват от враговете си. Златото му купува услугите на най-големите отрепки в Париж, които вършат грозната работа на Революцията. Революционерите му дължат много и скоро ще му се издължат. Скоро ще го направят свой крал.

— Не ти вярвам. Революционерите искат да се отърват от всички крале. Казвали са това милиони пъти.

— Това, което революционерите искат да направят, и това, което трябва да направят, са две различни неща. Революцията е изправена пред ръба на бездната. Ако прусите не я унищожат, роялистите ще го направят. Трябва ни силна фигура, която да ни управлява. Трябва ни човек, който всички да приемат. Орлеан е този човек. Той е рядък вид — якобински принц на кръвта, както благородник, така и революционер. Той е единственият, който може да обедини разединената Франция.

— Но Франция има крал. Луи все още е крал — отвърнах аз.

— Не за дълго.

— Имаш предвид, че ще го изпратят да живее в провинцията.

— Ще го изпратят, но не в провинцията. Първо ще има процес. За приличие. След това гилотината.

Яростта, която ме бе обзела, изведнъж изстина. Замени я страх.

— Но кралят има син — казах аз и хванах Никола за ръкава.

Той кимна.

— Да, има син. Именно Луи-Шарл ще бъде обявен за крал, но херцогът ще управлява вместо него, в ролята на регент.

— До момента, когато Луи-Шарл стане пълнолетен. Херцогът може да управлява само до мига, в който Луи-Шарл стане крал — отвърнах аз. Гласът ми звучеше като гласа на просяк — отчаян и умоляващ.

— Дофинът е болнаво дете, точно като брат си. Много хора вярват, че няма да доживее до десетата си година, да не говорим за пълнолетие.

— Не — казах аз, клатейки глава. Не исках да слушам повече.

През цялото време Орлеан бе кроил планове срещу краля, опитвайки се да го свали от трона. Всяка грешка на краля му бе помагала. Всеки триумф на революционерите му бе помагал. Лошите реколти му помагаха. Студените зими. Недостигът на хляб. Заплахите от чужбина. Гражданската война. Всичко му помагаше.

Както и аз. Аз също му помагах.

Истината беше като студена кама, забита в сърцето ми. Бях ли му казвала имена, които не трябваше да знае? Колко ли хора бяха убити, защото аз бях казала на Орлеан, че са посетили краля или писали на кралицата? Нима Луи-Шарл и семейството му бяха в затвора заради нещо, което аз бях видяла? Нещо, което аз бях казала? Изстенах като животно и се срутих на пода, обляна в сълзи.

Никола се наведе над мен.

— Твърде късно е за сълзи — рече той. — Ставай. Трябва да разчистиш нещата, които счупи. И не бъди тук, когато херцогът се върне.

Не станах. Дълго лежах на пода, докато свещите догаряха. Лежах, докато първите лъчи на слънцето пронизаха небето. И след това си спомних работата си в Храма и това, че Луи-Шарл щеше да ме чака.

Изправих се на четири крака и тъкмо се канех да се оттласна от пода, когато зърнах отражението си в огледалото на Орлеан. Сякаш непознат човек ме гледаше от гладката повърхност. Непознат, чието лице бе бяло като тебешир. Чиито бузи бяха мокри от сълзи. Чиито очи бяха хлътнали и мъртви.

Пропълзях напред, през счупеното стъкло, раздраните дрехи и разпилените скъпоценности, и докоснах пръстите на непознатия.

— Париж ли е полудял? — попитах го. — Или ти?

 

 

Спирам да чета, ужасена. Алекс е станала свидетел на кланетата. Дори по-лошо — може би е играла роля в тях. Спомням си, че учихме за кланетата по история. Били са ужасни. В края на часа госпожа Хамънд ни каза, че има много пропаганда, свързана с кланетата — както по времето, когато са се случили, така и днес.

— Някои историци наричат кланетата спонтанни изблици на насилие, срамно явление, причинено от страх и истерия. Други смятат, че кланетата са били планирани от управляващите, с цел да прочистят Париж от контрареволюционерите — каза ни тя.

— Е, кое от двете е вярно? — попита Ар ден Тоуд.

— Едното или другото. И двете. Нито едното.

— Много смешно.

— Това, което се опитвам да ви кажа, госпожице Тоуд, е, че отговорът на този въпрос е зависел от това какви са били пристрастията ви. Мария-Антоанета несъмнено е имала по-различно мнение за кланетата от, да кажем, един зидар, чието дете е починало от глад и който е очаквал съвсем скоро да бъде убит от пруски войник. За кралицата кланетата са били нещо долно и варварско. За зидаря може би са били необходимо зло.

— Това ли трябва да напишем на теста?

Госпожа Хамънд въздъхна.

— Историята е като теста на Роршах, скъпи деца — отвърна тя. — Това, което виждате, разкрива както миналото, така и самите вас.

Спомням си думите на госпожа Хамънд и си мисля за Алекс. Била е там. Била е част от всичко това. Била е свидетел на събитията. Дори е участвала в тях. И всичко това я бе накарало да полудее.

 

 

26-ти май, 1795 г.

Тази вечер седя край реката и чакам мрака. Небето е ясно, а до мен е кошницата ми с ракети.

До мен седи мадам дьо Бари, стара куртизанка. Тя стиска ръцете ми в своите. Спомням си смъртта й. Цял Париж я помни. Цял Париж помни писъците й.

— Моля те — опитваше се да ме придума тя, — мисли за кайсиите, за уханието на розите, за острото бодване на шампанското върху езика.

Мъртвите са по-големи крадци, отколкото аз някога съм била. Те ми отнемат най-ценното. Мекотата на коприната. Звукът на дъжда върху паважа. Миризмата на сняг, подета от вятъра. Взимат всички тези неща и ме оставят с вкус на пепел и кал.

— Не мисля за кайсии, а за гилотини и гробове.

Тя се мръщи.

— За тях не ми трябва помощта ти — отвръща тя и изчезва.

Казах на Беноа, че ги виждам.

— Значи си напълно луда — рече той и може би е прав. Но не съм ядосана на мъртъвците за това. Те не са виновни за лудостта ми.

Не са виновни и септемврийските кланета, въпреки че със сигурност не помогнаха.

Не беше и смъртта на краля. Или това, че Орлеан бе един от депутатите, гласували за това той да бъде гилотиниран.

Не бяха и историите от Венде, в които цели градове бяха опожарени, а французи убиваха други французи. Мъже. Жени. Деца. Понякога ги връзваха заедно и ги давеха.

Не беше и Червеният терор на Робеспиер, когато в Париж бяха гилотинирани хиляди. Имаше толкова много кръв по улиците, че хората се подхлъзваха на нея, кучетата я лочеха, а мухите се събираха над нея в огромни черни облаци.

Не беше и това, че Орлеан беше арестуван за държавна измяна и хвърлен в затвора.

Беше денят, в който отведоха Луи-Шарл.

Тъмничарите му обявиха, че са научили за таен план младият принц и майка му да бъдат изведени от Храма и Събранието реши, че те вече не трябва да бъдат заедно, защото би било много по-трудно да ги спасят, ако са разделени. Депутатите казаха, че е време Луи-Шарл да се научи да бъде добър републиканец, да се научи да заобича Революцията.

Кралицата не им се даде лесно. Тя застана между тях и Луи-Шарл, за да го предпази с тялото си. Не им позволи да се доближат до него. Каза им, че първо трябва да убият нея, за да стигнат до сина й. Те й отвърнаха, че ако не се дръпне настрани, ще убият дъщеря й. Накрая кралицата трябваше да се предаде, за да спаси Мари-Терез.

Луи-Шарл пищеше и риташе, но те го отнесоха. Беше само на осем години.

Аз бях в един коридор, когато го изтръгнаха от ръцете на майка му. Близо до стаята, където семейството се хранеше. Тъкмо идвах от кухнята с вечерята им. Стражите ме бутнаха грубо, когато минаха покрай мен. Паднах. Храната се разпиля навсякъде. Чиниите се счупиха. Подносът издрънча върху каменния под.

Но аз бях сляпа за тези неща. Това, което помня, бе лицето на Луи-Шарл. Очите му бяха зачервени от плач. Той погледна през рамо, търсейки майка си, но не я видя. Вместо това видя мен и протегна умолително ръчичка, а аз посегнах към него. За миг ръцете ни се преплетоха. Видях ужаса в очите му. Видях мъка, невинност и нещо друго — нещо, което се моля на Бог, че не бях видяла, защото то ме обрича на вечни мъки.

До ден-днешен това, което видях в очите на Луи-Шарл, не ми дава покой. Измъчва ме. Иска ми се да можех да се върна назад във времето и да го променя. Да променя всичко. От самото начало. Иска ми се семейството ми никога да не бе стъпвало във Версай. Иска ми се каретата на краля никога да не бе спирала на градския площад. Иска ми се никога да не бях чувала смеха на малкото момче.

Вече не се страхувам от побоища и кръв. Не ме е страх от стражи и гилотини.

Има само едно нещо, от което се страхувам сега — от любовта.

Защото я видях и я почувствах в сърцето си и знам, че именно любовта, а не смъртта, ни обрича на вечни мъки.

* * *

Полагам глава на възглавницата си. Страх ме е да чета нататък.

Моля се историята да има щастлив край. Моля се поне едно нещо на този свят да има щастлив край.

Сещам се за телевизионното предаване, в което участваха татко и Джи. Опитвам се да си спомня нещо, което може да ми помогне да разбера какво се е случило нататък. Джи каза, че според някои хора Луи-Шарл е бил изведен от затвора, а в килията му било оставено тялото на мъртво дете, върху което била извършена аутопсията и което било погребано — на мястото на принца. А години след това се появили няколко мъже, които твърдели, че са Луи-Шарл.

Татко каза, че костите на мъжа с най-правдоподобната история, който се казвал Нондорф, не издържали ДНК анализа.

Ами ако грешат? Ако татко и Джи грешат? Ами ако историята на Нондорф не е била най-правдоподобната? Ако този с най-правдоподобната история просто не е искал да я споделя с никого?

Защо би го направил след всички неща, които е преживял? За да го разпитват? За да го хвърлят отново в затвора? Той най-вероятно никога не би разкрил истината — би продължил да живее в малката си къщурка насред нищото и да се надява, че светът, който се бе отнесъл толкова жестоко с него, ще забрави, че някога е съществувал.

— Дано Луи-Шарл е успял да избяга — прошепвам аз. — Дано сърцето не е негово. Дано е било на някое клето дете, което вече е било мъртво, когато са го вкарали в Храма.

Моля те.

Бележки

[1] Луи Антоан дьо Сен Жюст (1767–1794) — френски революционер, близък съратник на Робеспиер, гилотиниран на 29 юли 1794 г. — Б.пр.

[2] Egalité — равенство (фр.). — Б.пр.