Дженифър Донъли
Революция (81)

81.

— По-бързо! Това е най-добрият театър в Париж. Искам да съм сигурен, че ще сме на първия ред.

— Амаде, моля те, пусни ме.

— Не! — казва той и продължава да ме влачи след себе си.

— Къде отиваме? — питам нещастно аз.

— Площад „дьо Троне“ — отговаря той и изведнъж се заковава на място. — А! Чуваш ли я? Чуваш ли увертюрата?

Не чувам нищо. Само крясъци. И радостни възгласи.

— Почти стигнахме. Хайде.

Хуквам след него. Нямам избор. Хванал ме е здраво. Продължаваме надолу по улица „Шарлот“. Минаваме покрай Храма. Улиците са пълни с хора. Сякаш е някакъв празник. Смеят се, пеят и се прегръщат.

Амаде ме дърпа през тълпата, покрай вестникарчета, продаващи вестници, и момичета, продаващи пасти. Все по-близо сме до площада, но аз все още нямам представа защо всички тези хора се събират там.

Амаде ме повежда към кафене „Дювал“.

— Познавам собственика. Дава ми да стоя на покрива за един франк — казва той.

Изкачваме три реда стълби. Амаде си проправя път до ръба на покрива, дърпайки ме след себе си. И тогава разбирам защо ме е довел тук. И защо всички тези хора са се събрали тук.

Защото в центъра на площада се извисява гилотината.

— Господи, не! — казвам ужасено аз.

Амаде се усмихва и ме шляпва по гърба.

— Господи, да! — казва той. — Виждала си как работи острието, нали? Кой не е виждал? Но се обзалагам, че никога не си била толкова близо. „Дювал“ предлага най-добрата възможна гледка. Струва си, не мислиш ли?

Точно тогава от тълпата се надига радостен възглас и виждам кола, която навлиза в площада. Напредва бавно, защото хора постоянно застават на пътя й. Карат я да спре, за да замерват затворниците вътре с кал. Хората им крещят, псуват ги, смеят им се. Навсякъде има стражи, но те не се месят.

— Това е Фукие-Тенвил — казва Амаде. — По негови заповеди хиляди са отишли на гилотината. Сега е негов ред. После всичките му лакеи. Те не показваха милост и сега и за тях няма да има милост.

Колата най-накрая достига ешафода. Опитвам да се извърна, но Амаде ме държи и не ми позволява. Карат осъдените да изкачат стъпалата един по един. Замаяни. Отчаяни. Безпомощни и безнадеждни.

— Моля те, Амаде. Не мога да гледам това. Не мога.

— А, но трябва да го гледаш. Трябва да гледаш внимателно, за да знаеш какво да правиш — отговаря той.

— Все пак самата ти скоро ще си на тяхно място.

Отсичат косите на осъдените. Разкъсват ризите им на врата. Завързват ги един по един на една тясна дъска. Спускат дъската. Обездвижват главата. Вдигат острието, а след това го пускат. Главата се търкулва. Кръв се плиска пред машината. Палачът вдига главата от кошницата. От отрязания врат капе кръв. Очите примигват. Устата се криви. След това застива.

Хвърлят тялото в една двуколка и завързват следващия затворник за дъската. И следващия. Жени се тълпят около кошницата и потапят кърпички в кръвта, за да ги продават като сувенири. Мога да помириша кръвта, страха и възбудата на тълпата и започва да ми се гади. Тези, които сега се радват, само преди няколко седмици са плакали. Би трябвало да са научили урока си. Но не са. Опитвам да закрия лицето си с ръце, но Амаде ме принуждава да гледам.

— Ще спреш ли сега? — пита ме той. Гласът му прозвучава рязко като удар с камшик.

Поглеждам го. Вече не е ядосан. Не е жесток. Плаче.

— Ще спреш ли? — повтаря той.

Аз също плача. Облягам главата си на неговата.

— Не, Амаде — прошепвам. — Няма.

Екзекутираха четиринадесет души. Или поне така ми каза той. Аз припаднах след третия.