Дженифър Донъли
Революция (20)

20.

22-ри април, 1795 г.

Чист късмет ме доведе при него. Или поне така си мислех преди.

Беше неделя през април. Преди години. Беше 1789 г. Робеспиер забрани неделите. Както и 1789 г. Но аз отчитах дните по стария, а не по новия календар.

Това беше преди. Преди гражданите на Париж да унищожат един затвор, един дворец и един крал.

Всички членове на семейството ми бяха във влажната, противна стая, в която живеехме заедно. Баба ми разбъркваше супата. Каза ни, че е заешко, но никой не й повярва. Бяха изчезнали твърде много котки от квартала.

Аз, баща ми и чичо ми се прибрахме вкъщи без сандъците и кутиите.

— Къде са куклите? — попита майка ми.

— Изнасяхме представление за революцията в Америка — отвърна баща ми. — Бяхме нападнати от стражите. Нарекоха представлението противодържавно. Стъпкаха куклите, прекатуриха театъра и подпалиха всичко.

— Господи, разорени сме! — изплака майка ми. — Как ще храня тези деца? Какво ще правим? Кажете ми!

— Ще направим нови кукли — отвърна чичо ми.

— За да ги стъпчат стражите и тях? — попита майка ми.

— Ще направим кукли, които пърдят — рече чичо ми. — Така ще си върнем парите. — След това се обърна към баща ми. — Париж иска пръдни и фарсове, а не висши идеали, Тео. Трябва да направиш това.

— Трябва да направя това, трябва да направя онова. Аз съм твоя кукла на конци, Рене — оплака се баща ми.

Някога той беше драматург, а ние, останалите, бяхме неговите актьори. Пиесите му бяха тъжни и трагични, като самия него, но театрите отказваха да ги поставят, защото в тях ставаше дума за свобода и за края на кралете. Понеже не можеше да поставя пиесите си в театри, той ги поставяше на улицата. Хората, които упражняваха цензура го арестуваха три пъти. Третият път му забраниха да поставя повече пиеси. Така че той направи кукли и чрез тях изричаше словата, които иначе не можеше.

— Татко ще го направи, нали? — попита мама нашата сестричка Бет. — Толкова съм гладна!

Всичките бяхме гладни и заслабнали, защото реколтата беше лоша, а зимата дълга. Всяка сутрин виждахме трупове на улицата, посинели и вкочанени. Мъже, жени и малки дечица. Умрели от глад и студ. Носеха ги към моргата като дъски.

Само Бет не беше кльощава. Как оставаше закръглена насред епидемията от глад бе мистерия за всички нас. Майка ми подозираше, че има глисти, баба ми — болест на жлъчката.

Чичо ми и баща ми продължиха да спорят за куклите. Майка ми заплака. Петимата ми братя започнаха да й пригласят. Баба ми се разлюти и им се накара.

А аз? Аз реших да си пробвам късмета с рецитал на Шекспир в „Кралския дворец“. Щях да започна с Жулиета, да продължа с Розалинда и Кейт и накрая щях да извадя чифт бричове и да рецитирам Хамлет, Ромео и младия крал Хенри.

Сега дворецът е тъжно място — празните стаи събират прах, а под дърветата спят бездомници. Но някога това е било сърцето на Париж, смайващо красива колонада от магазини, кафенета, ресторанти и бордеи. Място, където човек можел да си купи чаша лимонада или момичето, което я продава. Място, където човек можел да види амазонка, облечена в тигрови кожи, да се размине с херцогиня, повлачила след себе си кожи и слугини и да хвърли едно су пред просяк с разложени рани по краката. Място, където акробатите подскачали и се превъртали във въздуха, татуирани момчета се разхождали голи и шарлатани показвали мъртви бебета чудовища с две глави и четири ръце в стъклени буркани.

Как го обичах.

Херцогът на Орлеан притежаваше двореца. Никога не съм го виждала, защото той живееше на горните етажи, високо над улицата, но хората казваха, че е най-богатият и зъл човек в цяла Франция.

Надявах се, че ще изкарам някоя и друга монета там. Защото нямаше къде другаде. Предишният ден се бях пробвала в театъра „Comédie“ и в операта. Имах прослушвания и в пет булевардни театъра, но не получих нито една роля. Дори роля на прислужница. Тогава можех да играя много повече от една прислужница, въпреки че бях още малка. Можех да играя главни роли. Но съм обикновена на вид, не съм хубава и нищо друго няма значение.

Тъкмо обличах жакета си, когато сестра ми се приближи до сцепеното огледало, за да се огледа. Тя си мислеше, че никой не я гледа, но аз видях как извади нещо от джоба си и го пъхна в устата си.

Беше торта. Дебелата свиня се тъпчеше с торта, докато ние ядяхме котешка супа. Видях я как пъхна още един залък в устата си. Брат ми Емил също видя. Той посегна да си вземе, но тя плясна ръката му. Емил се разпищя и изтерзаната ни майка, понеже не бе видяла какво се случи, отново го зашлеви.

Видях Емил, който плачеше, защото беше вечно гладен. И майка ми, която плачеше, защото нямаше какво да му даде. След това отидох при Бет и разпрах джоба й. Голямо парче маслена торта падна на пода.

— Вижте! Има торта, а не ни дава! — извиках аз.

— Проклета кучка! — изсъска Бет. — Ще съжаляваш за това, че си отвори устата, кълна се!

Чичо ми и баща ми, които още се караха, не ни чуха, но останалите чуха. Баба ми вдигна глава от супата, която бъркаше, а леля ми спря да шие.

Майка ми пребледня. Вдигна тортата от пода.

— Откъде си взела това, момиче? — попита тя.

— От Клод — отвърна Бет и бузите й почервеняха.

Клод бе млад помощник-готвач в една благородническа къща. Непохватен дългуч, на когото Бет бе хвърлила око.

— Пастите на Клод са те направили дебела! — подиграх й се аз.

— Мълчи, глупачке. Не е дебела от пастите — сгълча ме баба ми.

— Ще се ожени за теб! — отсече майка ми. — Дори да трябва да го завлека при свещеника за ухото!

— Не може! — проплака Бет.

— Защо? Друга ли си има? Отговори ми, малка развратница такава!

— Не, мамо! Остава му само още една година от чираклъка. Закле се, че ще се оженим в деня, в който се освободи. Още същия ден!

— Какъв срам, Бет! — отвърна майка ми. — С увиснал корем, но без съпруг. Как ще показваме лицата си на улицата? Как ще храним още една уста?

Бет изтича разплакана при баба ми и скри лицето си в скута й. Тъй като двете с майка ми бяха престанали да крещят, ние чувахме баща ми, който не беше.

— И ако направя тези пърдящи кукли, какво ще правим после, Рене? — викаше той. — Каква полза ще имаме от тях? Никой няма да ни гледа. И дори ако ни гледат, дори да изкарваме по хиляда ливри на ден, пак няма да можем да си купим хляб. Тук в Париж гладуваме, а във Версай ядат пасти!

Бет вдиша глава. Избърса носа в ръкава си.

— Пасти? Във Версай ядат пасти? — каза тя. — Защо не отидем там? Ще имаме предостатъчно за ядене.

* * *

Бет грешеше за Клод. Той така и не се ожени за нея. Грешеше и за Версай. Не ядохме толкова пасти, колкото се бяхме надявали.

Но беше права за мен. Аз много, много съжалявам за това, че отворих устата си.

„Защо е съжалявала?“, чудя се аз. Отново усещам онова мъчително безпокойство, което ме обзе, когато започнах да чета дневника. Чувство на страх. Не искам да знам.

Не искам да знам какво е накарало момичето да съжалява. Или защо смята, че скоро ще умре. Или как китарата се е озовала в катакомбите — огромното, разпиляно гробище под парижките улици. Защото каквито и да са причините, те няма да са приятни и точно в момента се чувствам по-добре от всякога. Не се карам с баща си. Заела съм се сериозно с учението. А хапчетата прогонват мъката. И искам това да продължи.

Стомахът ми отново изръмжава и се свивам болезнено. Осъзнавам, че умирам от глад. Последното нещо, което ядох, бе една палачинка с шунка и сирене на път за вкъщи. Това беше снощи. Затварям дневника и го прибирам в кутията. Този път окончателно. Ще кажа на Джи за него, когато се върне. И за миниатюрата. Нека той се занимава с тях.

Навличам якето си и грабвам раницата. Решавам да хапна нещо навън, след което да се върна и да продължа да чета за Малербю. Имам много работа за вършене до неделя.

Стига с тъжните истории.

Не и днес.

Имам самолет за хващане.