Дженифър Донъли
Революция (64)

64.

Всички вадят инструментите си, така че аз изваждам китарата от калъфа. Тук съм, така че защо да не посвиря? Ако не друго, поне ще спра да мисля за това, което почти направих тази вечер. Някой изключва iPod-а. Свирим кавъри на Beatles. Stones. Неща, които всички знаят. Кадиджа пее и е много добра. Изпълняваме „Алисън“, „Алилуя“ и „По-добре от“. От време на време ми се налага да пропусна някой риф, който не знам.

Хората се кефят. Танцуват и пеят, надават радостни възгласи и ръкопляскат. Метълите изпълняват нещо, което прилича на менует^[1] — кланят се, докосват ръцете си и се въртят. Един от тях, шокиращо готин тип, стои встрани от останалите и само слуша. На лицето му е изписано най-странното изражение на света — сякаш никога преди не е слушал музика. Има нещо много познато в него, но не мога да си представя, че съм го срещала и после съм го забравила. Не и с това лице. И тези дрехи.

Свирим почти час, след което си взимаме почивка. Някой ми подава хартиена чаша, пълна с вино. Опитвам се да намеря вода, но не успявам и оставям чашата на земята. Не е добра идея да смесвам алкохол с дори едно хапче „Куелифай“, да не говорим за твърде много хапчета „Куелифай“. Върджил и Константин седят до мен. Константин пита какво има отвъд „Плажа“. Върджил ни показва на карта, която е направил на катакомбите. Тя е невероятно подробна и на нея са отбелязани всички входове, задънени улици, стаи и опасни места.

— Защо ти харесва да идваш тук? — питам го аз.

— Тихо е. Няма туристи. И това е единственият начин някой като мен да си вземе стая в центъра — отговаря той и се усмихва.

Рядко ме поглежда в очите. Дори, когато ми говори. Сигурно е загазил с Кадиджа заради мен. Какъв женкар. Още не мога да повярвам, че ме заведе на „Сакре-Кьор“. И всички неща, които ми наговори. И направи. Не знам кой е по-големият идиот — той, заради глупостите, които ми наговори, или аз, заради това, че му повярвах.

Пристига нова компания младежи и всички настояват за още музика. Оглеждаме се за останалите от групата. Константин е изчезнал. Шарон също го няма. Кадиджа се приближава, налива си вино от бутилката до Върджил и пак се отдалечава.

— Къде отиваш? — спира я Върджил.

Тя се обръща и му намига.

— Мама знае ли, че още излизаш с Жул? — пита я той.

— Мама знае ли, че още идваш тук? — отвръща му тя. След което изчезва.

— Мама? — казвам аз объркано. Какво?

— Да — отговаря Върджил.

— Чакай малко… Кадиджа е твоя?

Той кима.

— Но аз си мислех…

— Какво?

— Че сте… че тя е…

— Помислила си, че ми е гадже?

— Да.

— Затова ли си тръгна онази вечер? От „Реми“?

— Ти си ме видял?

— Да, видях те. Влезе и веднага след това излезе. Нямах представа защо. Позвъних ти, но ти не вдигна.

Няколко секунди той мълчи.

— Анди, за какъв човек ме мислиш?

Никога не съм си представяла, че може да има обяснение. Просто бях помислила най-лошото. Защото винаги правя така. За всичко и за всеки. През повечето време съм права, но не и този път. Този път сгреших. Този път сгреших сериозно.

— Не става въпрос за това какъв човек си ти, Върджил. Става въпрос за това какъв човек съм аз — отговарям аз.

Някой ни подвиква да свирим. Започват да му пригласят и други. Скоро се включва цялата тълпа. Изражението на Върджил ми подсказва, че би предпочел да не свири точно сега, но както самият той каза по-рано, това е ангажимент, за който се плаща.

— Готова ли си да посвирим? — пита ме той и се оглежда. — Само двамата сме. Всички останали се чупиха.

Кимвам и започваме. Малко Nirvana. Песен на John Butler. „Безстрашен“ на Floyd. „Красива“ на G. Love. Върджил пее, аз от време на време му пригласям. Не съм толкова добра, колкото е Кадиджа, защото гласът ми е твърде груб, но при тези песни се получава. Изпълняваме доста импровизирани версии на „Счупено момиче“ и „Сняг“, след което аз му казвам, че имам нужда от нова почивка, защото гласът ми пресилва, но Върджил ми отговаря, че иска преди това да изпълним още една песен на Chili Peppers. Той ще пее, а аз само трябва да свиря.

Върджил започва. Знам тази песен. Много добре. И не искам да я свиря. Така че спирам. Но Върджил не спира да пее. За първи път откакто ме целуна, той ме поглежда право в очите. И продължава да ме гледа, докато пее текста:

Приятелката ми е толкова унила,

толкова нещастна, толкова сама.

Сподели с мен, защото ще бъда,

ще бъда на твоя страна.

Знаеш, че е така. Знаеш, че е така.

Не издържам и поглеждам встрани. Защото го е грижа, дори сега, дори след като го отблъснах и реших, че е женкар. Не заслужавам това и не искам да види, че очите ми се пълнят със сълзи, докато той пее:

Представи си мен, научен да тъгува.

Ще бъдеш свободна и ще намериш мир…

Пее прекрасно и когато свършва, тълпата полудява. Върджил кимва и оставя китарата си на земята. Хората утихват, а той отново ме гледа.

— Не каза „благодаря ти“ — казва той.

— Извинявай. Беше страхотно.

— Знаеш за какво говоря. Когато спасих живота ти, ти каза „два пъти“, а не „благодаря ти“.

Мълча.

— Какво правеше на кулата?

Искам да го излъжа. Но когато ме гледа в очите… просто не мога.

— Знаех си — казва той тихо. — Проклета да си. Проклета да си! Защо?

— Не искам да говоря за това — отговарям гневно аз. Но не съм разгневена. Уплашена съм. Ужасена съм.

— Жалко за теб. Казах ти, че си ми задължена и не се шегувах. Дължиш ми обяснение.

Не съм докоснала виното, което някой ми подаде. Сега грабвам чашата и я пресушавам на екс.

— Трябва да говориш за това. Имаш нужда да си поговориш с някого. Не знам какво е това нещо, но то те убива. Наистина.

— Говорила съм. С полицията. С родителите си. Не смятам да говоря с никой друг.

— Не си говорила с мен.

— Кой си ти, по дяволите?

Той клати глава и извръща поглед. Сега ще си тръгне. Разбира се, че ще го направи. Това ли искам? Но не си тръгва. Вместо това взима ръката ми в своята и я стиска. Не казва нищо. Просто седим там. Заедно. Чувствам се глупаво и странно и не знам защо го прави, но изведнъж разбирам. Ще ме чака да му кажа и няма да ме пусне, докато не го направя.

Отново се чудя как мога да му кажа. Не мога. Просто не мога.

Той не помръдва. Не говори. Ръката му е силна и топла. Усещам я като последен шанс. Последна възможност.

— Брат ми умря — казвам изведнъж аз. — Беше убит. Преди две години. Аз бях виновна.