Дженифър Донъли
Революция (43)

43.

Телефонът ми започва да вибрира и да пълзи нагоре по бузата ми като някакво ужасно насекомо.

— Да? — казвам прегракнало аз.

— Здрасти, Анди. Аз съм. Готова ли си? Слез долу.

— Върджил? — казвам аз и поглеждам към часовника на нощното шкафче. — Четири и половина сутринта е.

— Да, знам. Трябва да бъдем много тихи. Затваряй телефона и слизай долу.

Преди да имам време да възразя, той затваря. Няколко секунди зяпам тавана, чакайки мозъка ми да заработи на пълни обороти. След това ставам от леглото и навличам дрехите си. Невероятно тиха съм, когато влизам в банята. Не искам да събудя баща си. Мога да си представя разговора.

„Здрасти, татко! Четири и половина? Сериозно? Да не повярва човек. Какво правя? Излизам. С кого? О, не го познаваш. Съвсем скоро се запознахме. Къде отиваме? Добър въпрос! Нямам никаква представа.“

Отварям внимателно вратата на банята, след което минавам на пръсти по коридора и прекосявам дневната. Излизам през вратата, спускам се по стълбите и внимателно се провирам между боклуците, с които е задръстен дворът. Зъзна от студ и е тъмно, така че почти не виждам къде стъпвам. Излизам през входната врата, мислейки, че това е лудост; сигурна, че той си бе тръгнал.

Не си е тръгнал. Тук е. Седи в смачканата си кола. Която кашля и пърди и изглежда дори по-очукана, отколкото последния път, когато я видях. Усмихва се, когато ме вижда и отваря вратата. Усмихвам се в отговор. Пуснал е „Ожени се за мен“ на St. Vincent на iPod-a ми. Обожавам този албум.

— Здрасти — казвам аз.

— Здрасти — отговаря той и ме целува по бузата.

Изчаква ме да закопчая колана си, след което включва на скорост и потегляме, ръмжейки надолу по тихата, пуста улица. Виждам две димящи кафета, сложени в поставките за чаши на таблото.

— Реших, че ще имаш нужда. Заповядай — казва той.

Благодаря му и взимам едното кафе. Черно, без захар — точно както го обичам. Кафето е горещо и силно и ме сгрява.

— Как беше смяната? — питам аз.

Той клати глава.

— Дори не ми се говори за това.

— Толкова добре, а?

Усмихва се.

— Е, ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Разбира се.

— Така ли?

— Отиваме на най-красивото място в Париж — казва той.

— Супер — отговарям аз. — Обожавам това място.

Той се смее и аз решавам да не го питам нищо друго. Решавам просто да се облегна назад, да пия кафето си и да слушам St. Vincent, която ме убеждава, че най-зелените пасбища са тук на земята.

— Как беше твоята нощ? — пита ме той.

— Кратка — отговарям аз.

Пита ме дали съм харесала катакомбите. Казвам му, че не съм очарована от тях. Пита ме защо съм решила да сляза там, така че му разказвам за китарата, за дневника и за Алекс. Започвам да се тревожа, защото думите ми звучат малко налудничаво, но той не ми казва, че съм полудяла. Казва ми, че това звучи страхотно и ми задава много въпроси. Но не споменавам халюцинациите си. Или това, което ги е причинило. Защото искам да си опитам късмета с това момче. Наистина искам.

— Някой път трябва да слезем заедно — казва той. — Ще те заведа в „Плажа“. И в „Бункера“.

— Какви са те?

— „Плажът“ е място, където си организираме купони. „Бункерът“ е комплекс от стаи, които нацистите са използвали по време на Втората световна. Обикновено влизаме през канализацията. Шахтите се отварят трудно, но ако сме двама или трима…

— Канализации и нацисти? Как мога да откажа? — казвам аз. — Ей, ако искаш след това можем да отидем в бунището.

Отново се смее. Аз му пригласям. Обичам да го карам да се смее. Пита ме с какво друго се занимавам и му казвам за дипломната си работа. Заинтригуван е. Знае за Малербю и идеята за музикалното ДНК му харесва. Задава ми десетки въпроси. Предлага ми няколко паралела, за които не се бях сетила, като Филип Глас и Пи Джей Харви. Харесва ми да обсъждам дипломната си работа с някой, който не мисли, че музиката е за идиоти.

Докато говорим, колата напредва на запад и след малко излизаме от единадесетия арондисман. Върджил поема по булевард „Волтер“, прекосява „Площада на републиката“ и продължава нагоре по булевард „Мажента“. След няколко пресечки стигаме разкопан участък и той отново завива, но този път на север. Минаваме по няколко тесни странични улички. Аз се наслаждавам на нощната красота на града — хилядите тъмни прозорци на магазини и ресторанти и празни железни балкони на стари варовикови къщи, където спят мъже и жени, вдовици и бебета, млади момичета и стари мъже, котки и кучета. Продължаваме на север, профучавайки покрай неоновия блясък на секс магазините и публичните домове на площад „Питал“ на път за Монмартр^[1]. Мисля, че знам къде отиваме и нямам търпение да стигнем.

Наблюдавам нощните хора на Париж, които бродят по улиците — проститутка в черен чорапогащник и къса поличка, трепереща на един ъгъл; мъж в костюм, който изглежда сдъвкан и изплют; чистачи и боклукчии; фермери, подреждащи сергиите си за съботните пазари; продавачи на антики, отиващи към битпазарите.

Обичам този град на сенките. Обичам момичето с начервени устни и евтини обувки на токчета. И пияницата, който се връща вкъщи след петъчния запой. Обичам жената на фермера с червените бузи, помъкнала пита кашкавал над главата си. Чувствам нещо, докато ги гледам. Не съм сигурна какво е то. Чувствам нещо, докато седя в колата. В мрака. С Върджил. Отнема ми известно време да позная чувството, защото не съм го изпитвала от много време. Но сега го изпитвам.

Нарича се щастие.