Дженифър Донъли
Революция (51)

51.

Неделя сутрин е и кафето е навсякъде. На плота. На пода.

На краката ми.

Замаяна съм. Снощи взех четири хапчета. След последния разговор с баща ми. Никога не съм взимала толкова много наведнъж. Не усещам болката. Не усещам почти нищо. Чувствам се като кукла, която може да мърда ръцете си напред-назад и да ходи, но нищо повече. Успях да се изтъркалям от леглото, да навлека дрехите си и да се насоча към кухнята за чаша кафе. Но не успях да уцеля чашата.

Изчиствам петната и отивам в трапезарията, където баща ми седи на един стол и чете работата ми. Сядам срещу него и го гледам. Изглежда погълнат. Това е добре. След няколко минути вдига глава и ме поглежда. Сякаш едва сега осъзнава, че съм тук.

— Е? — казвам аз.

— Това е прекрасно, Анди. Много добра работа. Трябва да призная, че бях скептично настроен относно темата…

— Сериозно? Нямах представа.

— … но си се справила страхотно. Както с плана, така и с увода. Те са изчерпателни и съдържателни. Кой би повярвал, че в музиката има толкова много математика?

— Музикантите?

— Сега трябва просто да я завършиш. Което няма да е проблем за теб. Имаш много време до май.

— Да я завърша, за да мога да се дипломирам.

— Да, разбира се.

— А тогава какво? Станфорд? Не искам да ходя в Станфорд.

Той се поколебава, след което казва:

— По-нататък ще говорим за това.

Което означава, че той ще говори — ще ми каже защо според него музикалното училище е лоша идея. А аз ще го слушам. Около десет секунди. След което ще избухна. И той ще избухне. И ще настане Армагедон. Както винаги става при нас. И винаги ще става. Но не казвам това. Не казвам нищо. Защото той току-що ми позволи да летя за вкъщи тази вечер и не смятам да правя каквото и да било, което може да го накара да промени мнението си.

— И така — казва той, нарушавайки тишината. — Имаш ли билет? Паспортът ти в теб ли е?

— Всичко съм приготвила, татко. Готова съм.

— Аз няма да съм тук, когато тръгваш. Цял ден ще съм в лабораторията. Да не забравиш да позвъниш на авиолинията, преди да тръгнеш. В случай че обявят стачка. Не искам да прекараш нощта на „Орли“.

— Няма.

— И ми се обади, когато влезеш вкъщи. И да не забравиш да се обадиш на госпожа Гупта. Аз също ще й се обадя. И Анди…

Телефонът ми започва да звъни. Ура! Спасение!

— Извинявай, татко — казвам аз и се насочвам към кухнята, за да говоря на спокойствие.

— Здрасти — казва някой от другата страна на линията. Виджей.

— О, здрасти — отговарям аз. Мислех си… всъщност отчаяно се надявах да е Върджил.

— Уау. И аз се радвам да чуя гласа ти.

— Извинявай, Ви. Днес не съм много в час. Чаках някой друг да ми се обади.

— Хм. Припомни ми отново защо съм ти приятел?

— Мисля… мисля… съжалявам. Нищо не мога да измисля.

— Ха.

— Защо си станал толкова рано? Тук е около обяд, значи в Бруклин е шест часа сутринта.

— Трябваше да говоря със секретарката на крал Абдула. За десети път. Най-накрая ми каза, че мога да изпратя дипломната си работа и обеща да се опита да го накара да я прочете.

— Това е страхотно.

— Да, така е. Много се радвам. Сега ще опитам Таджикистан. Как върви плана?

Казвам му за работата, която свърших и че татко ми разреши да летя. Казвам му, че утре ще съм си вкъщи. Изненадан е. И щастлив. И веднага ме съветва да завърша дипломната си работа, без да се помайвам.

— Трогната съм от доверието ти в мен — казвам аз.

— Слушай, обаждам се, за да ти кажа, че изпълних мисията си — отговаря той. — Вчера следобед успях да вкарам всичко, което ме помоли, в стаята на майка ти. Накарах Кавита да ми помогне. Тя носеше курта^[1] и торбести панталони, така че залепихме тубичките с боя и четките за краката й. Сложих нещата от битака в една раница, която залепихме за корема й. Престори се на бременна. Охранителят не я претърси.

Не знам какво съм направила, за да заслужа приятел като Виджей. Но каквото и да е това нещо, сигурно го бях направила в предишен живот, а не в този.

— Уау, Ви, благодаря ти — казвам аз. — Много ти благодаря. Тя зарадва ли се?

— Отначало бе малко замаяна. Като степфордска съпруга^[2]. Но когато й показахме какво й носим и й казахме, че ти го изпращаш, тя се съвзе. Веднага започна да рисува. На стената на стаята си.

— Страхотно. Докторът й беше ли там? Идиот с бяла престилка? Опита ли се да я спре?

— Имаше много идиоти с бели престилки. Все пак е болница. Но никой не влезе в стаята й, докато ние бяхме там. Отидохме в края на часовете за посещение. И то в събота. Сигурно си е бил вкъщи.

— Супер. Задължена съм ти, Виджей.

— За нищо. О, и благодаря за куклите с подскачащи глави. Яки са. Медведев и Талибани са много трудни за откриване.

Смея се. Само Виджей Гупта може да смята, че политическите кукли с подскачащи глави могат да бъдат яки. Открих няколко в деня, когато пазарувах неща за майка ми и ги сложих в кутията на „Федекс“ като подарък за него.

— А, и още нещо… Имаш много поздрави от Ник. Отново са го арестували.

— За какво?

— Заради това, че намушкал огромния надуваем Роналд МакДоналд на улица „Корт“.

— Шегуваш се.

— Не. Нещото беше гигантско, сигурно имаше три метра. Едно малко момиченце плачеше и не искаше да минава близо до него. Бавачката й я дърпаше за ръката и й обещаваше „Щастливо меню“, но момиченцето отвърна, че не иска да бъде щастливо. Ник се смили над нея, извади едно швейцарско ножче и намушка Роналд. Видях го с очите си.

Виджей се смее, но аз мълча. Сигурна съм, че Ник отново е бил пиян. Или друсан. И аз знам защо е бил в това състояние, защо постоянно г в това състояние.

— Няма да повярваш колко много хора започнаха да му ръкопляскат. Прибраха го, но после го пуснаха под гаранция. Ще пледира невменяемост. Казва, че страда от фобия от клоуни.

Ник наистина страда, но това няма нищо общо с клоуни.

— Кажи му здрасти от мен. Кажи му, че ще му звънна веднага след като се прибера.

— Арден скъса с него — казва Виджей. — Сега излиза с Мики Рурк. Двамата заминаха за Бали за остатъка от ваканцията.

— Това не е ли незаконно?

— Технически погледнато не. Тя стана на осемнадесет преди две седмици. Бендер подписа договор за филмовите права на мемоара си. И Симон бе приета в „Браун“.

— Ами Виджей Гупта? — казвам аз. — Харвард събуди ли се вече?

— Още не.

— Ще се събудят, Ви. Знам това. И когато го направят, ти трябва да им откажеш. Кой има нужда от бръшляни-лиги? Гняв срещу машината, братко. Гняв срещу машината. Влез в „Бард“.

— Уау. Да. Това ще ги научи.

— Виджей! Виджей Гупта! — чувам аз. — Това не ми звучи като съдържателен разговор! Имам чувството, че говориш с един от глупавите си приятели!

— Трябва да бягам. Майка-зомби на хоризонта. До скоро, Анди.

— Ще се видим скоро.

Усмихвам се, когато затварям, доволна, че планът е проработил. Доволна, че майка ми отново рисува — дори и да е на стената. Дали мога да й купя още няколко интересни неща от Франция? Защо не? Имам няколко часа за губене, преди да стане време да тръгвам за летището, а „Клинянкур“, огромният парижки битпазар, е отворен днес. Решавам да отида.

Взимам чантата и якето си и казвам на татко, че излизам. Пита ме дали имам достатъчно евро за таксито до летището и достатъчно долари за таксито от „ДжейЕфКей“ до Бруклин. Но преди да му отговоря, телефонът му започва да звъни.

— Здравей, Мат — казва той и поглежда часовника си. — Не е ли много рано при теб? Нещо случило ли се е?

Мат. Това е собственото име на доктор Бекър. Чудя и се дали не е влизал при мама. Може би е видял стената й. Чудя се дали не е успял да отгатне кой е изпратил четките и боите. Време е да тръгвам.

— Анди, чакай малко — казва татко.

— Не се тревожи, татко! — викам аз от коридора. — Имам пари! Ще се оправя! Ще ти се обадя от Бруклин! Чао!

Тряскам вратата и хуквам.