Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321


На Дейзи, която разруши стените на сърцето ми.

„На попрището жизнено в средата

намерих се в лес тъмен по зла чест,

че прави й път сбъркал бях в мрачината.

 

Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,

че спомня ли го, цял ме мраз побива:

при грозний страх, с кой пълни ме до днес,

смъртта дори едва е по-горчива…“[1]

Данте, „Божествената комедия“

1.

Тези, които могат, си го могат.

Тези, които не могат, стават диджеи.

Диджеи като Купър ван Еп, който стои в стаята си, заемаща целия пети етаж на сграда от червеникавокафяв камък на улица „Хикс“ и се опитва да напасне ритъма на едно парче на Джон Ли Хукър към някакъв трип-хоп буламач. На оборудване за двадесет хиляди долара, което не знае как да използва.

— Истински блус, човече! — кукурига той. — От Мемфис.

Прави пауза, за да си налее втория скоч за сутринта.

— Като миналото и настоящето на едно място, Бруклин и улица „Бийл“ слети заедно. Сякаш съм на хаус парти с Джон Ли. Пуша „Кент“ и пия бърбън за закуска. Единственото, което липсва, единственото, от което имаме нужда…

— … е глад, болести и пълна липса на финансови възможности — казвам аз.

Купър нахлузва плиткодънната си шапка и се залива от смях. Носи бял потник и стара жилетка. На седемнадесет е, бял като мляко и богат като Крез. Иска да изглежда като блусмен от делтата на Мисисипи. Иска, ама не може. По-скоро прилича на Нортън от сериала „Младоженците“.

— Бедност, Куп — добавям аз. — От това имаш нужда. Оттам идва блусът. Но ще ти е трудно. Все пак баща ти е богът на хедж фондовете.

Идиотската му усмивка изчезва.

— Защо винаги се заяждаш с мен, Анди? Защо винаги си толкова…

Симон Коновас, дъщеря на дипломат, го прекъсва.

— О, не се прави, Купър. Знаеш защо.

— Всички знаем. Ставаш скучен — вмъква Ардън Тоуд, син на филмова звезда.

— А, липсва ти и още едно нещо — казвам аз, без да им обръщам внимание. — Талант. Имаш нужда от талант. Защото Джон Ли Хукър е бил фрашкан с талант. Ти можеш ли да пишеш музика, Куп? Можеш ли да свириш на инструмент? Или просто слепвай чужди композиции и тази каша, която се получава наричаш своя каша?

Очите на Куп проблясват гневно. Устата му се извива надолу.

— Като акумулаторна киселина си, знаеш ли?

— Знам.

Такава съм. Абсолютно. Обичам да унижавам. Купър. Обичам да му причинявам болка. Това е по-вкусно от уискито на баща му и от тревата на майка му. Защото само за няколко секунди някой друг също страда. За няколко секунди не съм само аз.

Взимам китарата си и изпълнявам първите няколко ноти от „Бум Бум“ на Хукър. Не много умело, но свършва работа. Купър изругава и се отдалечава.

Симон ме гледа страшно.

— Това беше брутално, Анди. Куп е нежна душица — казва тя и хуква след него. Арден хуква след нея.

На Симон не й пука за душицата на Купър. Тревожи се, че ще отмени традиционното сутрешно парти в петък. Никога не ходи трезва на училище. Всъщност всички сме така. Имаме нужда от нещо, от някакво силово поле, захранено с алкохол или наркотици, за да се предпазим от непосилно тежката ръка на високите очаквания, която се опитва да ни смачка като кенчета от бира в мига, в който прекрачим прага на проклетото място.

Спирам да свиря „Бум Бум“ и преливам в „Тупело“. Никой не забелязва. Не забелязват родителите на Купър, които са на почивка в Кабо. Не забелязва и прислужницата, която търчи насам-натам и отваря прозорците, за да излезе димът. Не забелязват и съучениците ми, които са твърде заети с това да разменят iPod-ите си, слушайки песен след песен. Разбира се, ние не слушаме песни от „Билборд топ 100“. Това 1 е под нивото ни. Такива песни са само за малки деца, които учат в бедни провинциални училища. Ние посещаваме „Св. Анселм“, най-престижното частно училище в Бруклин. Ние сме специални. Изключителни. Ние сме звезди — всеки един от нас е звезда. Така ни казват в училище и родителите ни плащат тридесет хиляди долара на година, за да ни казват такива неща.

Тази година, последната ни година, сме на вълна блус. Както и Уилям Бъроуз, балкански соул, немски контратенори, японски девически групи и „Ню Уейв“. Тази смесица не е случайна. Всичко е изчислено много внимателно. Всъщност всичко, което — правим, е изчислено много внимателно. Колкото по-странни вкусове имаме, толкова по-гениални изглеждаме.

Докато седя и изнасилвам „Тупело“ на китарата, долавям безразборни късове от разговорите около мен.

— Наистина е така — не можеш да мислиш за „Ято чайки“ без да попаднеш в капана на една метафиктивна парадигма — казва някой.

И:

— Пластмасовият Бертранд може да бъде определен като постироничен, нихилистичен референталист.

Както и:

— Но на мен ми се струва, че течението „Ню Уейв“ извлича смисъл от собственото си безсмислие. Тази тавтология е напълно съзнателна.

А след това:

— „Не бяха ли страхотни времена, не бяха ли страхотни времена…“

Вдигам глава. Момчето, което пее „Тупело“, е един прословут женкар от „Слейтър“, друго училище от „Височините“, който внезапно се е материализирал на другия край на дивана, на който седя аз. Приближава се с мазна усмивка и коленете ни се докосват.

— Добра си — казва той.

— Мерси.

— В група ли свириш?

Продължавам да свиря, без да поглеждам към него, затова той решава да бъде по-смел.

— Какво е това? — пита ме, навежда се към мен и дръпва червената лента, която нося около врата си. За нея е завързан сребърен ключ.

— Ключ към сърцето ти?

Искам да го убия за това, че го докосва. Искам да кажа нещо, което ще го нареже на парчета. Но не мога. Думите засядат в гърлото ми. Не мога да говоря, така че вдигам ръка, тази, покрита с пръстени с формата на черепи, и я свивам в юмрук.

Той пуска ключа.

— Ей, извинявай.

— Не прави това — казвам му аз и го скривам под блузата си. — Никога.

— ОК, ОК. По-спокойно, ненормалница такава — казва той и се отдръпва назад.

Прибирам китарата в калъфа й и се насочвам към вратата. Входната врата. Задната врата. Прозорец. За мен няма значение. Стигам средата на дневната и някой ме стиска за ръката.

— Хайде. Осем и десет е.

Това е Виджей Гупта. Президент на Студентския клуб, на Отбора по дебати, на Шахматния клуб и на Модела на Обединени Нации. Доброволец в кухня за бедни, център по грамотност и АОПНЖ[2]. Носител на стипендията „Дейвидсън“, кандидат за програмата „Учен президент“ и лауреат на наградата за поезия на университета Принстън. Единственото, с което още не е успял да се пребори, е ракът.

Орла МакБрайд успя, включи го в документите си за кандидатстване и я приеха в Харвард от първи тур. Химиотерапията, загубата на коса и изповръщането на части от стомаха винаги взимат първенство пред всички останали извънкласни занимания. Виджей го сложиха в резервния списък и затова все още ходи на училище.

— Няма да ходя — казвам му.

— Защо? — пита ме.

Клатя глава.

— Какво има?

Виджей е най-добрият ми приятел. Всъщност единственият, поне на този етап. Нямам представа защо още не е избягал. Може би за него аз съм като — едно от малтретираните кучета, за които се грижи в приюта.

— Хайде, Анди — увещава ме той. — Трябва да дойдеш. Трябва да предадеш доклада си. Иначе Бийзи ще те скъса. Миналата година скъса двама, последната година е именно за това.

— Знам. Но няма да дойда.

Виджей ме поглежда разтревожено.

— Днес пи ли си лекарствата? — пита ме.

— Да.

Въздъхва.

— До после тогава.

— Да, Ви. До после.

Излизам от имението-замък „Ван Еп“ и се спускам надолу към крайбрежната улица. Вали сняг. Сядам на една пейка и дълго време съзерцавам Манхатън, а после свиря. Часове. Свиря, докато ме заболяват пръстите. Докато откъсвам нокът и капки от кръвта ми се търкулват надолу по струните. Докато ръцете ме заболяват толкова много, че забравям болката в сърцето.

Бележки

[1] Превод от италиански Константин Величков. — Б.пр.

[2] АОПНЖ — Американско Общество за Предотвратяване на насилието срещу животните. — Б.пр.