Дженифър Донъли
Революция (41)

41.

12-ти май, 1795 г.

Единствено тези, останали без надежда, обичат Бог.

Някога виждали ли сте красиво момиче, което не си тръгва веднага след края на литургията? Нима един богаташ би коленичил, ако няма кой да го види?

Грозните, дебелите, бедните и зловонните. Прокажените, от които падат късове месо. Тези, чиито дъх мирише на лук. Тези, чиито лица са обезобразени от шарка. Тези, които з-з-заекват. Малоумните и ненормалните. Лунатиците. Скрофулозните^[1]. Никой не ги обича, нито дори майките им, но те ще ви кажат с развълнувани гласове, че Бог ги обича. Защото са отчаяни за любов, каквато и да било любов, дори Неговата.

Ще попитате защо го направих. Ще ме съдите. Но само един светец би направил друго, а аз не съм светица.

Бях изтощена от Неговата безкрайна тишина. Исках шум. Исках ураган от аплодисменти. Подсвиркване, крясъци и викове „Браво!“. Исках рози, хвърлени на сцената.

Не исках Неговата студена, оскъдна любов. Исках човешка любов — притискаща, себична и гореща. Исках да помириша зловонната пот на мъжете на площада и сладникавия парфюм на скъпите проститутки. Исках да видя продавачки на риба, които разголват гърдите си и търговци, които изхвърлят кесиите си. Исках любов — смърдяща, пияна, гладна любов.

Коя актриса някога е искала нещо друго?

Така стояха нещата за мен преди. Преди дяволът да ме открие. Орлеан ме превърна в своя…

Стоях сама на сцената на занемарения театър „Божоле“, с наведена глава. Чоплех един мазол на дланта си. Бях избягала от чичо си и от неговите проклети кукли, за да дойда тук. Току-що бях изрецитирала реплика на Жулиета пред собственика на театъра Одино. Прослушването ми мина добре. Толкова добре, че суфльорът спря да яде. Работниците спряха да чукат. А момчето, което отговаряше за лампите, заплака. Но това нямаше значение. Никога нямаше значение.

— Не е красива — каза Одино. — И няма гърди.

Дори не се опита да говори тихо. Намразих го за това.

— Рецитира добре и изражението й е много чувствено — каза лакея до лакътя му.

— Хората не плащат да гледат чувствени момичета. Само красиви момичета — отвърна Одино. Усмихна ми се, мазен като скумрия. — Благодаря ви, госпожице. Следващата!

Така ще бъде след това. След година, може би две. Когато Революцията свърши, когато лудостта отмине, а кралят се върне във Версай. Това ми обеща Орлеан, ако правех това, което ми каже…

Щяха да ме повикат на прослушване от Националния театър, като писмото щеше да бъде адресирано до Александър Паради, защото Александрин вече бе мъртва. Никой не я оплакваше, най-малкото аз, защото Александър бе много по-красив като момче, отколкото Александрин бе като момиче. Отначало щях да получавам само малки роли — прислужници и войници, глупаци и гробокопачи. След това Керубини от „Сватбата на Фигаро“, като това изпълнение щеше да получи добри отзиви. Самият Орлеан щеше да ми ги осигури. След това щях да изиграя Тибалт от „Ромео и Жулиета“. Клавдий и Фердинанд. После Дамис от „Тартюф“ и Родриго от „Сид“^[2]. И най-накрая щях да застана под светлините на рампата, а аплодисментите за моя Ромео щяха да ме заливат като вълни. Щеше да има тропане с крака, пляскане, викове — и те нямаше да бъдат купени.

Мъж е смачкан в задната част на партера.

Жена припада на един от балконите. На следващия ден един критик пише, че моята естественост може да съперничи на самия Талма^[3]. Друг заявява, че изпълнението ми няма аналог в историята на театъра.

Трети ме сравнява с млад бог.

Въпреки че е декември, в гримьорната ми има цветя. Както и сладкиши, и вино. Мъже и жени идват, за да ме гледат как измивам грима си. Пъхат монети в ръката ми и ме целуват. Имам предложения за брак. И за други неща, но плащам на киселия Беноа да ме пази. Той седи на един стол с крак, провесен от подпората за ръката. Преструваме се на приятели гуляйджии и плащаме на разпоредителите да разпространяват истории за нашите нощни авантюри. И аз, която съм била гладна и премръзнала, ям угоени петли и спя под пухени завивки.

Опитах се да бъда добра. Опитах се да бъда набожна. Но ми втръсна да ме пренебрегват.

Оплачете се на Бог. Вдигнете олелия до небесата. Разкъсайте ризата си. Косата си. Плътта си. Извадете очите си. Изтръгнете сърцето си. И какво ще получите от Него? Единствено мълчание. Безразличие.

Но ако четете театралните афиши и въздишате тъжно, защото името ви не е изписано на тях, самият дявол се появява до лакътя ви, пълен със съчувствие и предложения.

И затова го направих. Затова започнах да му служа. Затова останах.

Защото Бог ни обича, но дяволът се интересува от нас.

 

 

13-ти май, 1795 г.

Кралицата не ме позна. Аз също едва я познах. Беше изминала само една година от последния път, когато я видях, но тя бе остаряла с двадесет. Русата й коса бе побеляла. Лицето й бе изтъняло, а около очите й се бяха появили дълбоки бръчки.

Комендантът на Тюйлери ме заведе в покоите й. Той я информира, че са назначили нов паж за дофина. Кралицата изгледа мъжа с презрение и го попита за семейството ми. Той я информира, че съм от добър републикански род, почитам Правата на човека и изпълнявам съвестно задълженията си, след което се завъртя на пети и излезе.

— Ваше Величество, това съм аз, Алекс — прошепнах аз, след като той затръшна вратата след себе си.

Тя отново ме погледна. Очите й се разшириха. Усмихна се. Казах й, че много пъти се бях опитвала да видя Луи-Шарл, но стражите винаги ме бяха отпращали. Казах й, че не се бях отказала и въпреки че ми бе отнело много време, най-накрая бях открила начин. Казах й всички тези неща, точно както ме бяха инструктирали.

Тя извика Луи-Шарл. Той веднага ме позна. Хукна към мен, целуна ме и увисна на врата ми. Аз го прегърнах силно, вдигнах го от земята и го завъртях. Кралицата се засмя. Неговото щастие беше и нейно. От този момент станахме неразделни. Аз изпълнявах задълженията си на паж — помагах на Луи-Шарл да става сутрин и да се облича, прислужвах му докато се хранеше, чистех покоите му. Но през повечето време го развличах така, както бях правила във Версай — пеех му песни, разказвах му истории и си играех с него. Той беше самотен и се наслаждаваше на компанията ми.

— Обичам те, Алекс — каза ми той веднъж, докато си играехме с оловните му войничета. — Никога повече не ме изоставяй.

— И аз те обичам, Луи-Шарл — отвърнах аз. — Никога повече няма да те изоставя. Обещавам.

Спазих това обещание. Защото наистина го обичах. През следващите две години прекарахме заедно почти всеки час, през който бяхме будни. Докато не ми го отнеха. Но аз никога не го изоставих. И никога няма да го изоставя.

Орлеан ми осигури тази длъжност. Подкупи коменданта на Тюйлери. Каза му, че съм негов незаконен син и иска да ми помогне да се издигна в живота. Увери го, че съм добър републиканец и якобинец. Като самия него.

Той искаше от мен да бъда неговите очи и уши в двореца. Искаше да ходя там, където той, в новата си роля на революционер, не можеше да ходи и да му казвам всичко, което открия. Какво е правил кралят днес? С кого е разговарял? На кого е писала кралицата? Кой е преподавал на дофина? Някой изпращал ли му е подаръци? Из Париж бродеха всякакви слухове — слухове за контрареволюция, за чуждестранни интриги и тайни планове за освобождаването на краля.

Аз трябваше да бъда шпионинът на Орлеан в двореца.

— Защо аз? — бях го попитала в нощта, когато ме прие в покоите си. — Защо не наемете момче, което да свърши тази работа?

— Вече опитах — отвърна той. — Три пъти. Първото момче работеше в конюшните, но една прислужница забременя от него. Второто беше лакей, но реши да се запише в армията, защото униформата му харесвала повече. Третото беше готвач, но бе убито в една кръчмарска свада. Имам нужда от момче, което мисли с голямата, а не с малката си глава. И тъй като такова момче не съществува, аз реших да го създам.

Беше ме наблюдавал през цялото време. Във Версай, докато забавлявах Луи-Шарл, обута в своите бричове. В „Кралския дворец“, рецитирайки Хамлет и Ромео. Аз, самата аз, му бях дала тази идея.

— Направи това за мен — рече той. — Направи го, и когато вече не се нуждая от теб, ще те кача на сцената. В Националния театър. В Операта.

Но не бях такава глупачка, за каквато ме смяташе.

— Никога няма да се кача на сцена в Париж — отвърнах аз, — и ти много добре го знаеш. Твърде обикновена съм, за да играя Жулиета или Ифигения^[4]. И твърде добра, за да играя камериерки.

— Тогава играй Ромео. Бенедик^[5]. Филинт^[6]. Това можеш. Не си ли го правила вече стотици пъти? Всяка вечер в „Кралския дворец“?

Това бе интересна идея. Замислих се, след което отвърнах:

— А ако не направя това нещо?

— Тогава ще отидеш в затвора. Четирима стражи видяха, че открадна кесията ми. Забрави ли обещанието ми за „Сент-Пелажи“?

— Значи е обещание, така ли? — казах аз и изсумтях. — На мен ми звучи като заплаха.

Орлеан се усмихна.

— Не ми се налага да отправям заплахи — рече той.

Тогава нещо в мен кипна — някакъв черен, първичен страх. Не исках да ставам шпионин и доносник. Опасявах се, че докладите ми могат по някакъв начин да навредят на Луи-Шарл и на неговото семейство. Но имаше и нещо друго в мен — нещо не толкова благородно. И, ах, как само го разпали той с думите си!

Орлеан прочете това в очите ми — трябва да го е направил. Трябва да е доловил слабия блясък на съвестта ми, сражаваща се с вечно пламтящата ми амбиция. И побърза да излее вода отгоре.

— Чуй ме, врабче — рече той. — Нямам нищо против краля. Той е мой братовчед, мой кръвен роднина. Просто искам да му помогна. Твоите доклади ще ми помогнат да му помогна. Ако ми кажеш, че испанският посланик е изпратил гоблен на кралицата или играчки на дофина, тогава ще знам, че има надежда за помощ от Испания за краля. Не виждаш ли какво се случва около теб? Дори ти не можеш да бъдеш толкова сляпа. Благородниците бяха свалени. Както и духовниците. Но революционалистите няма да спрат дотук. Сега идва ред на краля. Да, на краля.

Толкова ми се искаше да му повярвам. Да повярвам, че нямаше да навреди на краля. Че аз нямаше да му навредя.

— Но хората отново обичат краля — отвърнах аз, опитвайки се да го изпитам. — Миналата зима той посети Събранието. Положи клетва да защитава свободата. Обеща да подкрепи конституцията. През юли беше на Празника на единството и се закле да спазва декретите на Събранието. Цял Париж беше там и видя всичко.

— Но не чу нищо — отвърна Орлеан. — Аз чух. Чух как думите засядат в гърлото му. Тези клетви и обещания не са достатъчни. За Ролан може би са. Както и за Демулен и Дантон. Но не за Робеспиер. Той е най-опасният човек във Франция — човек, който не би спрял пред нищо, за да прави добро. Кралят и семейството му са в голяма опасност. Затова трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш да му помогна. Да помогна на всички тях. Може би все още има време да предотвратим катастрофата.

Все още бях изпълнена с подозрения.

— Не те е грижа за съдбата на краля — казах аз. — Просто искаш да се възползваш от любовта ми към Луи-Шарл. Да използваш тази любов за свои цели. Каквито и да са те.

Той избухна в смях.

— Ах, врабче, ако искаш да вярваш в това — вярвай — каза той. — Щом ти е по-лесно да вярваш в това, отколкото в истината.

— И каква е тя, сър? — попитах аз.

— Истината е, че се възползвам от едно-единствено нещо — от любовта, която изпитваш към самата себе си.

 

 

14-ти май, 1795 г.

Върнах се вкъщи, за да съобщя на роднините си, че ги напускам, защото съм си намерила работа при Херцога на Орлеан. Казах им, че става дума за театрална работа. Не беше пълна лъжа.

Баба ми се обяви против. Тя знаеше що за човек беше Орлеан.

— Ще я обезчести — рече тя. — Може би вече го е направил.

— Обезчести? — изсумтя чичо ми. — За какво? Да се ожени за нея? Кой мъж би се оженил за нея? Не е красавица и няма пари. За нея ще е по-добре да живее с него, както и за нас.

Погледнах ги. Кльощавите ми братчета. Разтревожената ми майка. Обичах ги, по свой собствен начин. Наистина. Но бях гладна. И те също бяха гладни.

Орлеан ми бе дал стая над неговите покои. Беше ми дал джобни пари. Изсипах по-голяма част от тях в скута на майка ми, целунах я за сбогом и напуснах. Няколко месеца по-късно чух, че баба ми е умряла. Чух, че баща ми поставил пиеса, която се подигравала с новия тиранин Робеспиер. Била издадена заповед за неговия арест и всички избягали в Лондон.

Това чух. Не знам със сигурност. Не видях нито един от тях отново.