Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

4.

Винаги минавам по най-дългия път до вкъщи.

От „Пиерпонт“ се насочвам към „Уилоу“. По улиците на стария Бруклин. Или това, което е останало от него. След това завивам надясно по моята улица, „Кранбери“. Но тази вечер съм се свила на студа, с наведена глава, и пръстите ми играят по струните. Заплесвам се и тръгвам по „Хенри“.

Двамата с Нейтън свирихме няколко часа. Преди да започнем, той извади носна кърпичка от джоба си и ми я подаде.

— Какво се случи? — попита ме.

— Паднах.

Изгледа ме над очилата си — това бе неговият поглед тип „серум на истината“.

— Госпожица Бийзмейер спомена Труман. Препоръча ми да преодолея мъката. Оттам нещата тръгнаха на зле — обясних аз.

Нейтън кимна и рече:

— Това „преодоляване на мъката“ — много глупав израз, нали? Бах не е вярвал в такива неща. Хендел не е вярвал. Нито пък Бетовен. Единствено американците вярват в „преодоляването на мъката“, защото те са като малките деца — лесно е да ги измамиш. Бах е вярвал в композирането на музика.

Той се втренчи в мен над очилата си, очаквайки отговор.

— Я — казах аз тихо.

Тогава започнахме да свирим. Нейтън не се смили над мен заради нараняванията ми и всеки път, когато обърквах някоя трела или избързвах с някой куплет, той псуваше като пират. Тръгнах си чак в осем часа.

Зимните улици са студени и тъмни. Около мен проблясват празнични светлини. Зелено и червено за дядо Коледа. Синьо за Юда Макавей[1]. Бяло за Марта Стюарт. Харесва ми допирът на студения въздух до лицето ми. Изтощена съм. Спокойна съм. И не обръщам внимание.

Защото изведнъж точно пред мен изниква „Темпълтън“.

Това е жилищен блок, превърнат в такъв от останките на стария хотел „Св. Чарлс“. Висок е осемдесет етажа, заема две пресечки и хвърля грозната си сянка над всичко, дори през нощта. Магазините на приземния етаж винаги са осветени, дори когато са затворени. Продават шербет от босилек и пастет от дюли и много други неща, които никой не би си купил. Горните етажи са заети от апартаменти. Цените им започват от половин милион долара.

Не съм идвала толкова близо до сградата от две години. Стоя неподвижно и я зяпам, но без да я виждам. Вместо това виждам хотел „Чарлс“. Джими Обувките ми каза, че някога е бил скъп и престижен. През 30-те. Каза ми, че на покрива имало осветен басейн. Бейзболистите от „Ню Йорк Доджърс“ вечеряли там. Гангстери се появявали с млади момичета, обвили тънките си бели ръце около дебелите им вратове. Музиканти свирели суинг до ранните часове на деня.

Преди две години хотелът не изглеждаше нито скъп, нито престижен. Разпадаше се. Част от сградата бе опожарена. Там живееха само скитници и пияници. Отпред се мотаеха продавачи на дрога. По коридорите се шляеха обирджии. Вратите на хотела винаги бяха отворени, като ухилена паст, и всеки път, когато минавах наблизо, усещах зловонния му дъх — смесица от плесен, котешка урина и тъга. Освен това го чувах. Чувах гневна музика, идваща от пращящи тонколони, чувах как госпожа Ортега крещи на децата си, чувах как госпожа Флин слуша мач на янките на древното си радио. Чувах и Макс. Всъщност още го чувам. Влязъл е в главата ми и не мога да го изкарам оттам.

„Максимилиан Р. Питърс! Неподкупен, неизбежен и неунищожим!“, крещеше той. „Време е да започнем революцията, скъпа!“

Спирам на място и зяпвам тротоара. Не искам, но не мога да се спра. Там, точно там, на около метър от мястото, където стоя сега, близо до онази дълга, назъбена цепнатина, Макс излезе на улицата. И дръпна Труман след себе си.

Дъждът изми кръвта отдавна, но аз още я виждам. Как разцъфна под малкото, пречупено телце на брат ми като венчелистчетата на роза. Изведнъж болката, която винаги нося в себе си, навита като пружина, се разраства и се превръща в нещо огромно, което сякаш ще разкъса сърцето и разцепи черепа ми. Ще ме разруши.

— Искам да спре — прошепвам аз и стискам очи.

Когато ги отварям, виждам брат си. Той не е мъртъв. Стои на улицата и ме гледа. Това не може да е истина. Но е. Господи, истина е! Хуквам към него.

— Труман! Съжалявам, Тру! Толкова съжалявам! — хлипам аз и посягам към него.

Искам да ми каже, че е добре, че всичко е било някаква глупава грешка. Искам да ми каже, че е жив и здрав. Но вместо гласа му, аз чувам скърцане на гуми. Обръщам се и виждам кола, която лети към мен.

Всичко в мен крещи да се махна, да побягна, но не мога да помръдна. Защото искам това да се случи. Искам болката да свърши. Колата завива рязко и спира. Въздухът се изпълва с миризмата на изгорена гума. Хора крещят.

Шофьорът тича към мен. Жената плаче и трепери. Грабва ме за якето и ме разтърсва.

— Луда кучка такава! — пищи тя. — Можех да те убия!

— Съжалявам — отвръщам аз.

— Съжаляваш? — вика тя. — Не изглеждаш така, сякаш съжаляваш. Ти…

— Съжалявам, че не успяхте — казвам аз.

Тогава тя ме пуска. Прави крачка назад.

Зад нас има още спрели коли. Някой започва да натиска клаксона. Аз се оглеждам за Труман, но него го няма. Разбира се. Не е бил истински. Сигурно е било от хапчетата. Доктор Бекър ми каза, че ако изпия твърде много ще започнат да ми се привиждат неща.

Тръгвам към тротоара, за да се махна от улицата, но краката ми треперят толкова силно, че не мога да ходя по права линия. На тротоара стои мъж и ме зяпа с отворена уста. Показвам му среден пръст и се насочвам към вкъщи.

Бележки

[1] Юда Макавей — един от великите воини в юдейската история и водач на въстанието срещу Сирийската династия, чиито подвизи евреите отбелязват с празника Ханука. — Б.пр.