Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

Епилог

Зима, една година по-късно

В болнична стая съм. Седя на болнично легло. Свиря.

В ъгъла има момиче. Тя седи на пода, с гръб към мен, и се люлее напред-назад.

Свиря от почти два часа, но тя не реагира. Продължава да се люлее.

Забрадката й се измества малко и аз виждам белезите на врата й. Те продължават надолу по целия й гръб. Социалният работник, който се занимава с нейния случай, ми каза това.

Тя е мюсюлманка. На тринадесет години. Била нападната в парка до блока си. Била пребита и изнасилена. Това се случило преди два месеца. Оттогава отказва да говори. И почти не яде. Само се люлее.

Идвам всеки четвъртък вечер, защото социалният работник ми каза, че тя обича музиката.

— Свири й нежни песни — посъветва ме той.

Почти е време да си тръгвам, а не съм постигнала никакъв напредък. Спирам да свиря. Но тя не спира да се люлее.

Изведнъж ми идва идея. Стига с тези нежни мелодии. Ще опитам нещо различно. „Продължавай да блестиш като луд диамант“. Започвам да свиря и веднага чувам тъгата, изразена в тези четири ноти. Тя също я чува, защото спира да се люлее. Обръща глава, а после и цялото си тяло. И аз виждам огромните й, тъжни, уплашени очи.

Продължавам да свиря. Изпълнявам цялата песен. Иска ми се да имах електрическа китара. И Дейвид Гилмор. Но нямам. Така че правя това, което мога.

Свършвам песента. Последните няколко ноти се издигат и заглъхват. Няколко минути седим и мълчим, след което я питам дали иска да дойда следващата седмица. Тя кимва. Едва се сдържам да не започна да подскачам от радост на леглото.

Казвам й чао, обличам се и се насочвам към изхода на болницата, чувствайки се като кралица. Навън е тъмно. И студено. Закъснявам. Останах по-дълго, отколкото трябваше. Нямам време да се върна вкъщи и да се изкъпя. И съм гладна. Всъщност умирам от глад. Надявам се, че тази вечер Реми ни е сготвил яхния.

Премятам калъфа на китарата си през рамо, скачам на мотопеда и включвам двигателя. Излизам от паркинга и се включвам в реката от коли, запътили се към центъра на Париж. Намирам се в „Дом на инвалидите“, а трябва да стигна чак до улица „Оберкампф“.

Влачим се. Засича ме камион, а след това една лимузина едва не ме премазва. Мотопедът бе подарък за завършването от родителите ми.

Баща ми все още живее в Кеймбридж. Има нов син — Лирой. Прекарва много време с бебето. Повече, отколкото прекарваше с мен и Труман. Предполагам, че това би трябвало да ме тормози, но не е така.

За мен той е като последните няколко ноти от песен — бавно, но сигурно заглъхва. Тъжно е, но просто така стоят нещата. Трудно ни е да бъдем заедно. Винаги е било така.

Напоследък той е много зает, защото се опитва да направи детайлна карта на генома на бебето. Може би това ще му помогне да го разбере по-добре. Мен така и не ме разбра.

— ДНК-то разкрива всички тайни на живота — казваше той.

С изключение на една — как да го живееш.

Завивам по „Понт Ньоф“ и едно такси ми бибитка. Прекосявам реката. Тази вечер Сена е красива. Уличните лампи се отразяват в тъмните й води.

Майка ми се премести в Париж. След като миналия януари я изписаха от болницата, тя продаде къщата в Бруклин и почти цялата ни покъщнина. Беше изрисувала стените на болничната си стая до последния квадратен сантиметър. Един ден получих обаждане. Беше тя.

— Можеш ли да дойдеш и да ме вземеш, Анди? Ако не напусна това място сега, никога няма да го направя.

Изхвърли хапчетата си през прозореца на колата на път за вкъщи. Аз бях изхвърлила моите. Преди няколко седмици. След това ме попита дали може да послушаме музика. Пуснах й единственото нещо, което имах в колата — нов диск на „Замък от хоросан“. Същите песни, но без толкова много ефекти. Вече не беше шумен миш-маш.

Когато влязохме вкъщи, тя ме прегърна, разплака се и каза, че съжалява за това, че е била толкова луда. Каза ми, че през цялото време аз съм била нейният железен обръч — не съм ли осъзнавала това?

Сега живеем в един апартамент с две спални в Белвил. Тя е по-добре. Има и лоши дни, но железният обръч издържа. Отново рисува — само натюрморти, никакви портрети. Понякога в новите й картини има намеци за Труман, като някое негово джобно ножче или перо, което е намерил на някоя разходка. Или неговият ключ — този, който носех около врата си. Вече не го нося. Държа го в една кутия на полицата над камината. Понякога го вадя, за да го погледам. Труман вече е част от картината, а не цялата картина. В живота на майка ми има място за други неща. За мен. Което е добре. Защото сега имам нужда от нея. Много съм заета.

Завърших „Св. Анселм“ — за изненада на всички. Заради дипломната си работа. Заради темата й — това преплитане между музика и ДНК. И най-вече заради заключението, в което изложих теорията си, че композиторът Амаде Малербю всъщност е бил Шарл-Антоан, граф на д’Оверн и революционното използване на минорни акорди и дисонанс в творбите му е било резултат от тъгата му заради смъртта на родителите му, граф и графиня д’Оверн, екзекутирани от революционерите.

Освен това изказах предположението, че кончертото в ла минор, кончертото „Фойерверки“, е било вдъхновено от саможертвата на една млада жена на име Александрин Паради, която изстрелвала фойерверки над Париж през последните дни на Революцията и описала тези събития в дневника си.

Едва ли можех да напиша, че истинската причина бе това, че му бях дала да слуша Zeppelin на iPod-a ми.

Както дипломната ми работа, така и дневникът на Алекс предизвикаха невиждан фурор. Още преди да я предам, бях интервюирана от „Ле Монд“, „Ди Цайт“, „Гардиън“ и още много други международни вестници. В „Ню Йорк Таймс“ се появи статия със заглавие: „Детектив-тийнейджър разгадава музикални мистерия“. Статията беше о’кей, но заглавието беше ужасно. Виджей все още ме нарича Нанси Пфу.

Така се случи всичко. Когато Върджил ме закара вкъщи в малките часове на сутринта (след като бяхме посетили спешното отделение на една парижка болница), аз обясних на Джи, Лили и баща ми, които изглеждаха посърнали от притеснение, че се бях спънала и паднала до Айфеловата кула. На следващия ден, след като се наспах и възстанових силите си, аз дадох дневника на Джи. Показах му тайното отделени е в калъфа на китарата и миниатюрата на Луи-Шарл. Разказах му за розите в портрета на Амаде Малербю и за тяхната прилика с розите от семейния герб на рода Оверн. Казах му, че според мен Амаде Малербю е бил Шарл-Антоан д’Оверн.

Джи, разбира се, беше като гръмнат. Веднага изчете дневника. Посети старата къща на Амаде, за да разгледа по-внимателно портрета. Направи снимки и ги сравни със семейния герб. Няколко дни по-късно двамата с него вече бяхме на път за старото шато в Оверн. Почукахме на вратата, представихме се на възрастната жена, която отвори и Джи й обясни, че се опитваме да открием връзка между последния граф д’Оверн и композитора Амаде Малербю и попита дали в шатото са останали някакви вещи на гилотинираните граф и графиня.

Жената ни помоли да я наричаме мадам Жискар и ни покани вътре. Обясни ни, че нейни предци купили шатото през 1814 г. от якобинския чиновник, който го придобил по време на Революцията. Каза ни, че в края на деветнадесети век инсталирали парно и водопроводна система, но нищо друго не било променяно. След това ни въведе в голямата зала и ни показа няколко портрета, които висели там откакто се помнела. Джи веднага разпозна някои от хората, изобразени на картините, като например Луи XIV и Наполеон Бонапарт.

Докато Джи разглеждаше картините от едната страна на стената, аз погледнах от другата. Видях много лица и места, които ми бяха непознати, но после видях едно познато — това на Амаде. Картината висеше до огромната камина и на нея той бе седнал на един стол и свиреше на китара. До него беше същата жена, която бях видяла на миниатюрите — седеше на една маса и пишеше. Майка му. Зад тях, застанал до един отворен прозорец с изглед към красиви поля и хълмове, беше баща му, граф д’Оверн. Той държеше червена роза.

Беше ми приятно отново да видя Амаде.

С разрешение на мадам Жискар, Джи извика един свой приятел, който беше експерт по история на изкуството и работеше в Лувъра. Мъжът разгледа и двата портрета — този в шатото и този в къщата на Амаде до Булонския лес. По негово мнение на тях бяха изобразени същите трима души.

Освен това мадам Жискар позволи на Джи да се качи в таванското помещение. Там той откри книжа, принадлежали на граф д’Оверн, включително счетоводни книги, описващи плащания, направени на най-различни учители по музика, разписка за портрета в шатото и ранни композиции, написани от младия Шарл-Антоан — някои от които поразително много приличаха на ранни творби на Амаде Малербю.

Професори по музика от „Йейл“, „Оксфорд“ и „Бон“ дойдоха да се съвещават с Джи, да разгледат дневника и да проучат находките от Оверн. Джи ще включи дневника на Алекс в изложбата, посветена на Луи-Шарл в музея. Радвам се. Тя искаше светът да научи какво се бе случило. И сега той ще научи.

Не получих предложение за филмов договор като Бендер, но ми писаха шестица. Самата Бийзи прочете дипломната ми работа. Тя каза, че съм се справила отлично и ме похвали за начина, по който анализирам влиянието на Малербю върху редица съвременни музиканти. Освен това каза, че особено много й харесал примерът, с който доказвам тезата си — хармоничните паралели между кончертото в ла минор на Малербю и „Стълба към рая“. Според нея Амаде Малербю бил описан толкова добре в дипломната ми работа, сякаш съм го познавала.

Да, познавах го.

Пропуснах дипломирането и почти съжалявам за това. Чух, че било много забавно. Ник бил толкова пиян, че едва не паднал от сцената. Което шокирало президента на САЩ, който присъствал, тъй като бил на светско събитие в Бруклин и искал да се запознае с Виджей. Госпожа Гупта му изпратила копие на дипломната работа на сина й и президентът я харесал. Поканил Ви да дойде на стаж в Белия дом през лятната си ваканция от „Харвард“.

Получих дипломата си от Нейтън. Той дойде у нас, за да ми я връчи. Няколко часа свирихме Бах. Той ми подари своята „Хаузър“. Аз му казах, че не заслужавам такава китара. Той отвърна:

— Не, още не я заслужаваш, но някой ден и това ще стане.

Кандидатствах в Парижката консерватория и ме приеха. Обучават ме невероятни учители. Искам да завърша специалност „Класическа и съвременна музика“. Когато не ходя на лекции, аз работя безвъзмездно за една група от музикални терапевти — хора, които помагат на травмирани деца да изразят чрез музика това, което не могат да изразят с думи.

Сега завивам по улица „Оберкампф“ и най-накрая паркирам до тротоара пред „Реми“. Спирам двигателя, свалям каската и влизам вътре. Стаята е топла, задимена и пълна с хора. Повечето са дошли заради нас. Всяка сряда и неделя. Провирам се през тълпата, оглеждайки лицата на всички мъже. Търся едно специално лице.

И тогава го виждам. Висок, слаб мъж. Потупва плешивата глава на Реми и се хили. Върджил. Сърцето ми прави салто, когато го виждам. Може да звучи сладникаво, но е истина. Неразделни сме откакто се преместих да живея в Париж.

Излязохме на среща още на следващия ден — в деня, след като излязохме от катакомбите. Показах му дневника на Алекс и той го изчете. Разбра връзката, която чувствах с нея, връзката, която все още чувствам, но не ми повярва за това, че се бях върнала в осемнадесети век. Не вярва, че съм се върнала назад във времето. Не мога да кажа, че го обвинявам. Защото вече и аз не съм съвсем сигурна.

— Но имах чувството, че е истина — казах му аз. Бяхме в колата му, в задръстване близо до един „Карфур“, на път за едно кафене, където едни наши приятели щяха да свирят. Имах десет шева на челото си и още няколко в долната част на гръдния си кош. — Париж през осемнадесети век, катакомбите, Амаде — всичко беше толкова истинско. Дори да е било само в главата ми. Но е пълна лудост, нали? Да си мисля, че наистина съм се върнала в периода на Революцията? Нещо, което е свършило преди повече от два века?

Той не ми отговори веднага. Гледаше покрай мен, към нещо, което виждаше през моя прозорец. Проследих погледа му и видях какво — огромен паметник на Дантон.

— Не знам, Анди — каза той накрая. — Струва ми се, че този период никога не е свършвал. По някакъв начин все още сме в него. А над раменете ни надничат неспокойни призраци. Те са искали най-добрите неща — свобода, равенство и братство за всички. Една хубава мечта. Жалко, че не са успели да я постигнат. Жалко, че и ние още не сме я постигнали.

Тогава чухме хор от клаксони. Колите пред нас бяха потеглили. Върджил превключи на първа скорост.

— Животът е една революция, нали така? — рече той. — Революция отвътре.

Сега го гледам, докато се закача с Реми. Обичам да правя това — да го гледам преди той да ме види. Носи обичайната си униформа — джинси и суичър с качулка. Ръкавите са издърпани нагоре. Под един от тях се подава превръзка.

Преди седмица имаше неприятности в квартала. Прибирал се вкъщи след една от смените си. Опитал се да разтърве двама, които се биели пред блока му. Един от тях го намушкал с нож. Целил се в сърцето му, но Върджил блокирал удара с ръка. В последния момент. Но последният момент понякога е достатъчен.

Изведнъж той се обръща, вижда ме и цялото му лице се разчупва в усмивка. За мен. И сърцето ми така се изпълва с любов, че ме заболява. То е пълно с любов към този мъж, когото открих. И за брат ми, когото загубих. За майка ми, която се върна. И за баща ми, който не посмя. Сърцето ми е пълно с любов за едно момиче, което никога не съм срещала, но което никога няма да забравя. Момиче, което ми даде ключа.

Този глупав и жесток свят продължава да се върти.

Но аз не съм такава.

Аз не съм.