Дженифър Донъли
Революция (62)

62.

Чистилище

Там над портите видях хиляда от онези, които небето беше изляло подобно на дъжд в адската бездна.

Те ядно крещяха: „Кой е този безумец? Кой безумец, пощаден от зла участ, смее да пристъпи в царството на обречените?“^[1]

Данте

— Къде е този купон? — пита Жул, докато вървим към метростанцията.

— В „Плажа“ — отговаря Върджил.

Шарон изсумтява. Константин псува.

— Уф. Пак това място — казва Кадиджа. — Мразя го.

Отначало не казвам нищо. Не мога. Просто се влача след тях, напълно изстискана. Но после си спомням това, което Върджил ми бе казал за „Плажа“. Място за купони. В катакомбите.

— Но те затварят в четири следобед. Така пишеше на табелата — казвам аз. Изморено. Глупаво.

— Какво затваря в четири? — пита Върджил.

— Катакомбите. Нали ходих.

— Да, спомням си — казва той. — Това е било официалното работно време. Тази вечер ще влезем от друго място.

— Не искам да слизам в канализацията — казвам аз.

— Защо? Страхуваш се, че ще се заразиш с нещо смъртоносно? — пита той язвително. — Не се тревожи. Няма да минаваме оттам.

Влизаме в метростанцията и се качваме на влака. Слизаме на спирка „Денфер-Рошеро“. Всички прекосяват платформата и се насочват към срещуположния и край. Аз се влача след тях, все още зашеметена, стискаща калъфа с китарата си. Чакаме. Само няколко секунди. Идва още един влак. Понечвам да се кача, но Върджил ме спира. Влакът тръгва.

— Готова ли си? — пита ме той.

— Ами… да, но влакът вече потегли.

В следващия миг той, Тино и всички останали скачат на релсите.

— Хайде — казва ми той и посяга към мен. — Имаме четири минути.

— Преди какво?

— Преди следващият влак да ни размаже.

Подавам му китарата и скачам. Би трябвало да ме е страх. Това е опасно. Ако ми пукаше, щеше да ме е страх.

— Аз ще нося китарите. Стой близо до мен и далече от това — казва той и сочи електрическата релса. Започва да тича, спокойно и с лекота. Носи и двете китари — неговата и моята.

Хуквам след него. Чувам останалите далече пред нас. Чувам как подметките им шляпат по земята между релсите и газят в кални локви.

— Върджил! Ремонтират релсите. Между тях има някакви дъски — вика Жул.

— Продължавайте! — крещи в отговор Върджил.

— Къде отиваме? — провиквам се аз.

— Има един проход. В стената на тунела. Това е входът за катакомбите.

Изведнъж нещо ме блъска в лицето — мека вълна от топъл, застоял въздух.

— Върджил! — крещи Жул.

— Какво?

— Нещо идва.

— Не ставай женчо, Жул.

— Не е… — казва Кадиджа.

Жул я прекъсва.

— Идва влак! Ремонтен влак! Виждам го!

— Млъквай, Жул! — крещи Върджил. — Всички! Млъквайте и тичайте!

Той рязко увеличава скоростта. Всички го правят. Аз бързо изоставам. Върджил ми крещи да побързам. Ускорявам, опитвайки се да ги догоня. И тогава го виждам. Блясъкът. Той става все по-силен и по-силен. Земята се тресе. Въздухът свисти.

И аз съм уплашена.

Върджил е силует на фона на ослепителната светлина. Той става все по-малък и по-малък и изведнъж изчезва. Но после отново се появява. Главата му се подава от стената, където бе изчезнал само преди миг. Крещи ми нещо. Протяга ръце към мен. Вече съм на десетина метра от него. Влакът е на около тридесет. Но е много по-бърз. Вече го виждам. Напълно ясно. Виждам фаровете, както и грозната му метална муцуна.

— Тичай, Анди, тичай! — крещи Върджил. — Не гледай към влака. Гледай към мен! Тичай! Тичай!

Тичам. Така, както никога преди не съм тичала — със стиснати юмруци и мускули, издути почти до пръсване. Около мен се завихрят боклуци от релсите. Върджил крещи. Жул и Шарон крещят. Аз крещя. Светлината става все по-ярка. Сирената на влака ме оглушава. Спирачките му скърцат по релсите.

— Не гледай към влака. Гледай мен! Тичай, проклета да си, тичай! Тичай! — крещи Върджил.

Влакът вече е на няколко метра от мен. Седем. Шест. Пет. Почти съм стигнала дупката в стена. Почти. Но почти не е достатъчно. Няма да успея. Ще умра. Сгазена от влак в метрото.

И изведнъж не искам да умирам.

Успявам да открия още малко сила в краката си и отчаяно се хвърлям напред. Стигам до входа частица от секундата преди влака и Върджил изскача навън, сграбчва ме за якето и ме издърпва вътре. Краката ми се отделят от земята и политам във въздуха, пищейки. Влакът профучава на няколко сантиметра от нас. Изместеният въздух ни блъска в гърба и аз се озовавам на земята, върху Върджил. Той ме е прегърнал и ме стиска. Крещи нещо. На френски, английски и арабски. След това грабва лицето ми с две ръце и ме целува силно по устата.

И единственото, което искам да правя до края на живота си, е да го целувам в отговор, точно тук, на мръсната земя, но не го правя. Защото Кадиджа стои на метър от нас. Жул ме издърпва на крака. Константин ме потупва по гърба. Кадиджа ме прегръща, което е много странно. Все пак гаджето й току-що ме целуна по устата. Всички подскачат, крещят и се смеят.

Освен аз. Твърде замаяна съм, за да подскачам. Но не защото замалко щях да бъда прегазена от метрото. А защото Върджил ме целуна.