Дженифър Донъли
Революция (34)

34.

Ив Бонар ме поглежда така, сякаш току-що съм изсипала кофа с лайна на бюрото му.

— Какво? — казвам аз и побутвам малкото кафяво пликче към него. — Кроасан. За вас. Мислех, че може да сте гладен.

— Имаш ли някаква представа… какво може да направи мазнината на хартията? — пита ме той, а гласът му трепери от гняв. — Махни го оттук. Веднага. И измий ръцете си, преди да се върнеш.

— Няма нищо, пак заповядайте — казвам аз и грабвам пликчето.

Вчера професорът ми бе казал да му се подмажа. Изглежда се справям чудесно. Излизам на двора пред сградата. Там има някакви работници, които се суетят около един хидрант.

— Гладен ли си? — питам един от тях, след което пъхам пликчето в ръцете ми, преди да ми отговори.

Няколко минути по-късно отново съм се наредила на опашката, с грижливо измити ръце и още по-грижливо попълнени формуляри. След около десетина минути чакане идва моят ред. Подавам формулярите на Ив Бонар и той ги преглежда, един по един. Сигурна съм, че отново ще ме изпъди, но не.

— Добре — казва той и ги пъха в пневматичната тръба. — Можеш да попълваш формуляри. Изненадан съм.

Казва ми, че материалите, които искам, ще бъдат донесени след малко, след което започва да цитира списъка с правилата. Дори не го слушам, защото не ми пука. Ще получа нещата, които ми трябват.

Най-накрая свършва и ми подава молив от кутията на бюрото си, както и чифт тънки, бели и памучни ръкавици. Взимам ги и сядам на мястото, запазено за мен на една от масите за четене. Поглеждам към часовника на стената. Девет часа и петдесет и две минути. Не е зле, имайки предвид, че дойдох в девет и половина. Исках да дойда по-рано, но метрото се влачеше, а после ми се наложи да направя непланирано отклоняване от маршрута. Бях заобиколена от шумна тълпа, излизаща от метростанцията, когато телефонът ми иззвъня.

— Твой ред е — каза Върджил.

— Не мога. В центъра на Париж съм, в час пик.

— Какво от това? — рече той и долових остра нотка в гласа му.

— Какво има? — попитах го аз разтревожено, оглеждайки се за по-усамотено място за разговор от булевард „Анри IV“.

— Нищо.

— Хайде стига — казах аз и хлътнах в една странична уличка. — Какво се е случило?

— Тази сутрин някакви идиоти нападнаха таксито ми.

— Да не са откраднали нещо? Огледалата? Или радиото?

— Не, опитаха се да откраднат колата. Докато още бях вътре.

— Господи. Отвлекли са те?

— Почти.

— Върджил, добре ли си?

— Да. Просто съм изтощен.

— Какво се случи?

— Сбихме се. Дойдоха ченгета и…

— Сбили сте се?

— Добре съм. Наистина. Можеш ли просто малко да ми попееш?

— ОК, да. Или… всъщност… не. Не мога. Поне докато не съм сигурна, че си добре.

— Добре съм. Честно. Един от тях замахна към мен, но се наведох. Само ме ожули. Бузата ми е срязана, това е всичко. Пей, Анди. Моля те. Изморен съм. Толкова съм изморен.

Започнах да пея. Седнах на една пейка в парка и му изпях две от песните, които изпълнихме на сцената в кафенето на Реми предишната вечер. След това му изпях няколко парчета от „Замък от хоросан“. Но не подейства. Още не беше заспал. Беше твърде възбуден от адреналина. Долових това в гласа му.

„Имам нужда от приспивна песен“, помислих си аз. Опитах се да си спомня някоя, но единствената, която знаех, бе „Rock-a-bye Baby“ — най-ужасната и страшна приспивна песен на всички времена. Покрай мен мина такси, а отстрани на вратата имаше реклама на евтините полети до Лондон, които предлагаше британската туристическа агенция „Смити Барлоу“. „The Smiths“^[1]. „Заспал“.

„Идеално“, помислих си аз.

Не се справих много добре. Имах нужда от пиано за акомпанимент. И от Морисей. Но нямаше значение. Той имаше нужда от песен. От мен. А аз имах нужда от това да му я изпея.

Върджил изпя последния куплет с мен. Или по-скоро го измънка с мен.

Има друг свят,

има по-добър свят.

Трябва да има,

трябва да има.

След това прошепна:

— Благодаря ти.

И затвори. Аз дълго останах на онази пейка в парка. Със затворени очи, стиснала телефона. Мислейки за онова, което току-що се бе случило. Мислейки за онова, което се бе случило снощи. Искаше ми се да съм с него. Да лежа до него. Да слушам дишането му. Не знам какво е това, ако изобщо е нещо. Но се надявам да е нищо, защото той е твърде готин и твърде красив. Никога преди не съм познавала мъж като него. Толкова истински и толкова изумителен. А аз си тръгвам след няколко дни.

Така че се опитах да го прогоня от мислите си, но си тананиках „Заспал“ през целия път до библиотеката.

Сега се оглеждам за хората-къртици, бутащи своите колички с книги, но те сигурно още са под земята, защото не виждам нито един. Изглежда ще трябва да почакам няколко минути и затова вадя дневника. Взех го тази сутрин, за да имам какво да чета по време на обедната почивка, когато библиотеката е затворена.

Разлиствам го, изпълнена с надежди. Дори повече, отколкото снощи. Надявам се Алекс да е оцеляла. Надявам се Върджил да ми се обади тази вечер. Надявам се толкова много, че чак се стряскам.

5-ти май, 1795 г.

Стражите още не са ме заловили. Още не са ме убили. Раната ми не се е възпалила. Болката отшумява. Може би ще живея достатъчно дълго, за да завърша този разказ.

Преди да ми се наложи да се крия в катакомбите, аз описвах събитията във Версай. Всички преживяхме нападението.

На зазоряване генерал Хош, командващ същата парижка гвардия, чиито войници по-рано бяха поели на поход към двореца, научи за нападението на тълпата и се отзова на помощ на краля. Хош и неговите хора прогониха тълпата от двореца. След това пристигна генерал Лафайет, който помоли краля да излезе на балкона и да се обърне към множеството. Кралят го послуша, обещавайки на хората да отиде в Париж, където можел да бъде сигурен в любовта на своите добри и верни поданици.

Не ви ли казах, че е глупав?

След това Луи-Шарл и неговото семейство бяха изведени от двореца, а аз бях уволнена, прогонена от парижанските гвардейци като нахална муха. Опитах се да последвам Луи-Шарл, но те не ми позволиха.

Озовах се пред покоите на краля, в галерията с огледалата. Там имаше неколцина слуги, бледи и замаяни, които събираха телата на умрелите. Други се лутаха наляво-надясно, прибирайки рокли, обувки, ленени завивки и парфюми в големи сандъци — всичко необходимо за пътуване. Имаше и такива, които просто се шляеха като изгубени.

— Моля ви, мадам, вземете ме със себе си — прошепна кухненска прислужница, хванала ръкава на една придворна дама. — Мога да готвя и да гледам деца. Моля ви, мадам!

Прислужници и камерхери^[2], огняри и лакеи, готвачи, коняри и градинари — всички бяха уволнени. Вече нямаше нужда от тях, защото с Версай беше свършено. Кралят и кралицата вече щяха да живеят в друг дворец — под домашен арест във влажния и порутен Тюйлери.

Отвън тълпата продължаваше да пее, да крещи и да танцува.

— Свобода! — провикна се една жена. — Свобода за всички!

Свобода. Бяха повтаряли тази дума през цялата нощ. Носеха знамена, на които думата бе изписана с големи букви. Това ли беше свободата? Ако беше, аз не исках да имам нищо общо с нея. Сега бях свободна, да. Свободна да закачам глупави кокарди на шапката си. Свободна да пея безумни песни. Свободна да се върна в Париж и да умра от глад.

Един мъж попиваше кръвта от стъпалата на двореца. Други двама помитаха парчетата стъкло. Острите късове издаваха грозен звук, докато мъжете ги изсипваха в една кофа.

Чух мелодията и я познах — това бе звукът на разбитите ми мечти.