Дженифър Донъли
Революция (37)

37.

Катакомбите не са толкова лесни за откриване. Оставам с впечатлението, че са като някаква тайна.

Излязох от метростанция „Денфер-Рошеро“ и вървях десетина минути, преди да открия малък знак, който сочеше пътя. След това трябваше да пресека едно голямо кръстовище и да походя още малко. Заобиколих един малък парк и най-накрая открих входа. Опашката е доста дълга. Не знам защо. Все едно Джим Морисън е погребан тук. Но той е в „Пер Лашез“^[1].

Нареждам се зад едно приказливо американско семейство. Те са петима: мама и татко, две тийнейджърки и момче на единадесет или дванадесет. Чисти и спретнати. Дори маратонките им са като нови. Носят раници, бутилки с минерална вода, карти и шоколадчета „Luna“. Изглеждат подготвени за всичко в своите термични, ветроустойчиви и водоустойчиви якета — господин и госпожа Винаги-готови и тяхната челяд.

Синът чете от гид. Казва на останалите членове на семейството си, че в края на осемнадесети век градските гробища станали пренаселени и разлагащите се тела постепенно се превърнали в сериозен риск за здравето. В гробищата се завъдили различни болести, както и милиони плъхове. Вонята била невероятна. Понякога стените се пукали, разпилявайки трупове по улиците. Оплакванията на гражданите ставали все повече и накрая властите решили да изкопаят всички гробове и да прехвърлят труповете в празните варовикови кариери под Париж.

Телата били натоварвани на каруци и пренасяни през града в малките часове на сутринта. Каруците били покрити с черни савани и придружавани от свещеници, които произнасяли молитви през целия път.

Момчето продължава да говори. Опашката едва пъпли. Вадя дневника на Алекс.

7-ми май, 1795 г.

Почувствах очи върху тялото си.

Но чии? Когато се обърнах, не видях никого.

Наближаваше полунощ. Мъгла се стелеше по плочките на пустия площад в „Кралския дворец“. Рецитирах Волтер на един куц пияница, но той изостави театъра в полза на белетристиката — една слаботелесна проститутка му четеше някаква книга под колонадата.

Часовникът отбеляза часа. Наведох се да взема кепето и монетите в него, когато го видях — едно бляскаво златно луи сред мръсните и безцветни сута. Огледах се. Мъжът, който го бе хвърлил, трябваше да е някъде наблизо — сигурно ме зяпаше и облизваше похотливо устни. Често се случваше да бъркат актрисите с проститутки. Но отново нямаше никой.

Помислих си за всички неща, които можех да купя с тази монета — печена патица, кафе, вълнени чорапи и тридесетина грама карамфили за дъвчене. Мисълта трябваше да ме стопли. Вместо това ме вкочани. Прибрах припечеленото по джобовете си и тръгнах. Напуснах двореца и излязох на улицата.

Продължих надолу по „Сен-Оноре“, след което завих по „Сен-Ан“. Мъглата усукваше бледите си пръсти около уличните лампи, притъпявайки светлината им. Минах покрай клуба на якобинците, затворен за през нощта, след което завих по „Мил“ — тясна уличка, не по-широка от волска кола.

И тогава ги чух. Стъпки. Зад мен в мрака.

Беше той — мъжът, хвърлил луито. Искаше да получи това, за което бе платил. Бях напълно сигурна. Завъртях се, готова да се бия с него.

— Кой е там? Кой си ти? — извиках аз.

Отговор не последва.

„Сигурно е онзи кретен Беноа, кухненският прислужник от «Фой». Опитва се да ми погоди номер“, казвам си аз.

— Бено?

Отново нищо. Само стъпки. Премерени. Внимателни. Уверени в благополучието на лова.

„Ако не тази нощ“, казваха те, „тогава утре. Ако не утре — скоро.“

Още тогава ме наблюдаваше.

Преценяваше ме.

Чакаше.

Още тогава.

Чувствам ръка на рамото си.

— Мамка му! — стряскам се аз и почти изпускам дневника.

Момчето. Винаги-готов младши. Гледа ме така, сякаш никога преди не е чувал псувня.

— Извинявай — казвам аз. — Какво?

— Онзи мъж иска да говори с вас — отговаря момчето и сочи към улицата. — Бибитка и маха.

Поглеждам натам, накъдето ми сочи и виждам очукано синьо „Рено“, спряло на светофара. Мъж се е провесил през прозореца на шофьора и ми маха да се приближа. Това е Върджил.

Върджил със своите топли очи с цвят на кафе, красиво лице и кадифен глас. Жул е с него. Казвам си да се държа естествено, но това е трудно, когато сърцето ти препуска като локомотив.

— Ще ти пазя място — казва момчето. Сигурно е бойскаут или нещо такова.

Насочвам се към улицата, но още съм на няколко метра от реното, когато Върджил казва:

— Дръж!

Бял пластмасов квадрат полита към мен. Гмуркам се напред с протегнати ръце, за да го хвана.

— Какво е това? — питам го.

— Най-добрите парчета, които някога си слушала.

— Твои ли са? — питам аз. Глупачка. Върджил клати глава, а Жул се подсмихва.

— А моят iPod? — казвам аз.

— Оставих го вкъщи. Извинявай. Ще го донеса у вас.

Кълна се. Смяташ да слизаш в катакомбите, а?

— Да.

— Супер — казва Върджил.

Жул започва да издава зловещи звуци. Светва зелено. Колите тръгват напред. Всички, освен тази на Върджил. Чуваме първите клаксони.

— Ще дойдеш ли в кафенето на Реми? — провиква се Жул над данданията.

Клатя глава.

— Полетът ми е в неделя — крещя аз в отговор.

— Отмени го! — вика той.

— Аз… не мога — опитвам се да звуча нормално, но в думите прозвучават отчаяно и когато ги изричам, гледам Върджил, а не Жул.

Бибиткането става още по-пронизително. Мъжът зад Върджил се подава от прозореца и го псува. Върджил му показва среден пръст. Така че мъжът отново псува. Мен. Не искам да стоя на тротоар в центъра на Париж, обсипвана с псувни и оглушавана от клаксони. Искам да съм някъде другаде. Някъде на тихо и топло. С Върджил. Искам да затворя очи и да слушам гласа му. Тих и мек.

Той също ме гледа. И очите му сякаш казват, че той иска същото нещо. Или просто толкова ми се иска да го правят.

— Обади ми се — казва той. — Тази вечер, ОК?

Кимвам. Той свива юмрук и го подава навън. Докосвам го с моя. Жул ми махва и реното отпрашва.

— Мерси — казвам на момчето и се връщам на опашката. Тя изобщо не е помръднала. Пъхам диска в чантата си, опитвам се да забавя ритъма на сърцето си и отново отварям дневника.