Дженифър Донъли
Революция (12)

12.

Не съм го чула правилно. Не може да съм го чула правилно.

Сърцето на крал? Кралете имат големи сърца. Могъщи сърца. Как иначе могат да воюват и да поемат на кръстоносни походи? Но това сърце не изглежда голямо. Изглежда малко и тъжно.

— Не сме сигурни, че е сърцето на крал, Джи — казва татко. — Ако бяхме, аз нямаше да съм тук. Физическите му характеристики ни подсказват, че е човешко, а малкият му размер — че най-вероятно е принадлежало на дете. Това са единствените неща, в които сме сигурни.

— Не просто на дете — казва Джи. — Това е сърцето на Луи-Шарл, син на Луи XVI и Мария-Антоанета. Изчезналият крал на Франция.

— Смяташ ти — добавя татко.

— Сигурен съм в кокалите си — отговаря Джи.

— Твоите кокали не са важни. Но тези на майката могат да се окажат безценни, стига да успеем да ги намерим — казва татко.

— Можете ли? — питам аз.

Джи клати глава.

— Не. След екзекуцията, останките на Мария-Антоанета били хвърлени в общ гроб. По-късно една нейна прислужница изровила костите на краката на кралицата, или поне така твърдяла. Те се намират в един ковчег в базиликата „Сен-Дени“, но… — Джи свива рамене. — Кой знае?

— Тогава какво ще използвате? — питам аз.

— Преди няколко години направиха анализ на кичур от косата на Мария-Антоанета, отрязан преди смъртта й и съхраняван като помен. Резултатите бяха безупречни, така че ще използваме тях.

— Жилоум, чашата на Луис е празна. Налей му още вино — казва Лили и слага кошница с хляб на масата.

Джи налива на себе си и на баща ми. Предлага ми чаша, но аз клатя глава.

— Къде намерихте това сърце? — питам аз и отново поглеждам снимката. — Имам предвид… как се е озовало в този буркан?

Джи поглежда баща ми.

— Защо не си й казал?

— Казах й. Току-що. Казах й основните неща. Това, което знаем със сигурност, че е вярно.

— Което е? Че това в буркана е сърце?

— Да.

— Луис, Луис, Луис — въздъхва Джи. — Ела, Анди. Седни — казва ми той и издърпва стола до себе си. — Това е една невероятна история. Ще ти я разкажа.

— Джи, не мисля, че Анди иска да знае… — започва баща ми.

— Да, искам — прекъсвам го аз, раздразнена от това, че говори вместо мен.

Поглежда ме засегнато, след което кимва.

— Добре — казва той. — Но без художествени измислици, Джи. Изложи й само фактите. Теориите и предположенията са маловажни.

Джи се обляга назад в стола.

— Значи моите проучвания и работата на Олард Лефевре, Шама, Карлайл и безброй други историци… всичко това са просто художествени измислици? — пита той разпалено. — Разказите и описанията на съвременниците? Писмата и показанията, личните дневници? Всичко това са художествени измислици?

Татко взима снимките от ръцете ми. Премества ги в далечния край на масата.

— Човешкото сърце не е изградено от измислици — казва той.

— Всяко сърце е изградено от измислици — отговаря Джи.

— Сърцето е изградено от протеини, които на свой ред са изградени от аминокиселини, стимулирани от електрически импулси.

Джи изсумтява.

— Твоята красива млада приятелка, Мина — обичаш я с цялото си сърце, или с твоите произволни комбинации от аминокиселини?

Татко се изчервява. Защото неговата красива и бременна нова приятелка е на двадесет и пет години.

— Няма нищо произволно при аминокиселините — казва той намусено, — и любовта, както всички емоции, колкото и да я ценим и възхваляваме, не е нищо повече от поредица от химични реакции.

Джи се смее. Сръгва ме с лакът.

— Точно затова се обърнах към него! — казва той. — Защото няма и капчица въображение. Той е прецизен и безстрастен и всички знаят това.

— Що за глупости, Жилоум — намесва се Лили, слагайки глинен касерол на масата. — Обърна се към него, защото е световноизвестен нобелов лауреат и всички вестници ще публикуват снимката му, а няма нещо/ което ти да обичаш повече от рекламата.

— Аз се нуждая от реклама, скъпа. Има разлика.

— А аз се нуждая от това да сложа вечерята на масата. Може би ще ми помогнеш? — отвръща Лили с остър тон.

— Аз ще ти помогна — казва татко и я последва в кухнята.

— Вярно ли е, Джи? Поканил си татко заради рекламата? — питам аз.

Това не звучи като баща ми. Вярно е, че е известен, но не му пука за това. Единственото, което има значение за него, което някога е имало значение за него, е работата.

— Да, вярно е — признава Джи. — Но рекламата е за мен, не за него. В музея ще има постоянна изложба, свързана с историята около сърцето и неговия анализ. Баща ти знае колко много означава този музей за мен. Затова се съгласи да включи името си в проекта. Надявам се, че неговото участие ще възбуди интереса на широката публика. Както и на вестниците, електронните медии и интернет. А интересът означава пари.

— Тогава каква е историята? Още не си ми казал.

— Не, не съм — отговаря Джи. — Трябва да разбереш нещо за френската революция, Анди, и то е следното: въпреки че успяла да унищожи многовековната френска монархия, революцията е била изключително крехка и нестабилна. Постоянно под атака. А тези, които повели въстанието и които пламенно вярвали, че човешките същества заслужават нещо повече от тиранията на кралете, се опитали да я защитят. В повечето случаи доста безскрупулно.

— Ъъъ… Джи? — прекъсвам го аз. — Имах предвид историята на сърцето. Другото за Революцията го знам.

Веждите му подскачат.

— Така ли?

— Да. Учихме Френската революция в училище. Както и американската, руската, китайската и кубинската революция. Революциите са доста популярни в „Св. Анселм“. Дори децата в предучилищна възраст носят шапки с Че Гевара.

Джи се смее.

— Добре тогава — казва той. — Какво знаеш за Френската революция?

— Ами… ъъъ… Франция била пред банкрут, работниците умирали от глад, аристократите били ядосани и бла-бла-бла. Така че трите съсловия — простолюдието, духовенството и аристокрацията се съюзили и се провъзгласили за Национално събрание и свалили краля от трона. Австрия, Англия и Испания не харесали това и нападнали Франция. Доста французи също не били съгласни и избухнала гражданска война. Максимилиен Робеспиер се възползвал от хаоса, за да укрепи позициите си и да вземе властта. Така започнал Терорът. Робеспиер гилотинирал враговете си, които били почти всички, включително неколцина умерени революционери, които се опитали да го спрат — като Жорж Дантон и Камий Демулен. Когато останалите депутати от Събранието най-накрая осъзнали, че Робеспиер бил психопат, те наредили да го гилотинират. Било съставено ново правителство, Доректорията, но то също се разпаднало. Наполеон Бонапарт посегнал към властта и се провъзгласил за император. Което върнало Франция на мястото, откъдето всичко започнало. Така че да, това е историята на Френската революция. Накратко.

— Накратко? — възкликва Джи и клати глава. — Накратко? Това е Френската революция!

Джи мрази краткостта. Ненавижда резюметата, обобщенията и късата памет и за всичко това обвинява Америка. Книгата му за революцията е дълга хиляда и сто страници.

— Хайде, Джи, разкажи ми историята на сърцето — казвам аз.

Изглежда толкова нередно, това малко сърчице, затворено в стъклен буркан. Искам да знам как се е озовало там.

— Добре тогава — въздъхва той. — Нашата история започва през 1793 г. Монархията е свалена. Бушува гражданска война. Франция се е обявила за република, а кралското семейство е хвърлено в тъмницата на една древна каменна крепост, наречена Храма. Кралят е осъден за престъпления срещу републиката и гилотиниран. Скоро след това екзекутират и кралицата. След смъртта им техният син Луи-Шарл продължава да бъде държан в тъмницата на Храма. Той е само на осем години, но е наследник на трона и представлява огромна заплаха за Революцията. Все още има много французи, които искат да го освободят и да го качат на трона. За да предотврати бягството му, Робеспиер нарежда да се държат с него така, сякаш е зазидан жив — живее сам в една студена, тъмна кула, без почти никакъв човешки контакт. Няма с какво да си запали огън, за да се стопли, а дрехите му са дрипи и парцали. Той е самотен и изплашен до смърт. Отслабва и се разболява. След известно време губи разсъдъка си.

— Това е ужасно! Как е възможно да допуснат това да се случи? — питам го аз. — Бил е само едно дете. Защо никой не е протестирал? Защо никой не се е опитал да лобира за затварянето на тъмницата? Като Гитмо^[1].

— Да протестира? Да лобира? — отговаря Джи и се смее. — По време на режима на Робеспиер? А, моя млада американко, не бива да забравяш, че по онова време Франция е наричала себе си република, но всъщност е била диктатура, а диктаторите не обичат да ги критикуват. А Робеспиер е бил достатъчно проницателен, за да направи така, че възможно най-малко хора да знаят за Луи-Шарл. Но през 1795 г… чакай малко, имам негова снимка някъде тук. Снимка на негов портрет, разбира се. Къде, по дяволите, съм я забутал?

Той посяга към една купчина черно-бели фотографии и започва да ги преглежда.

— Докъде бях стигнал? — пита ме.

— Каза, че много малко хора знаели какво се случва с Луи-Шарл — напомням му аз.

— Да. Така че студът и липсата на храна накрая взели своя дан. През юни 1795 г. Луи-Шарл починал, когато бил само на десет години. Робеспиер искал точно това. Не можел да заповяда детето да бъде убито, защото това щяло да изглежда твърде жестоко — дори за него. Но също така не можел да позволи детето да оцелее. Официалната причина за смъртта била туберкулоза на костите. Била извършена аутопсия и докато тялото стояло отворено, един от докторите, Пелетан, откраднал сърцето на момчето. Завил го в една кърпа и успял да излезе с него от затвора и… а! Ето!

Джи вади една снимка от купчината и ми я подава.

— Това е той — Луи-Шарл. Портретът бил нарисуван докато той и семейството му били затворници в Храма. Това се вижда съвсем ясно, нали? Несигурността и тревогата, изписана на лицето му, е повече от очевидна.

Не му отговарям. Не казвам нищо. Не мога. Защото момчето на снимката изглежда точно като Труман. Той имаше същото изражение на лицето си онзи ден. Последният път, когато се сбогувах с него.

— Хайде, Тру — казах аз. — Тръгвай. Ще се справиш. Избутвам снимката настрани, но е твърде късно. Болката ме връхлита, люта и зла. Чувствам се така, сякаш съм паднала в дълбока яма, пълна със счупени стъкла.

— Докъде бях стигнал? А, да. Доктор Пелетан взел сърцето и…

— Мили Боже, още ли говорите за сърцето? — пита Лили и слага блюдо с пиле на масата.

— … успял да излезе с него от Храма.

— Жилоум, сервирай пилето, ако обичаш — сопва му се тя.

— Смята се, че е искал да…

— Жилоум! — изкрещява Лили. След това продължава да го хока. Не успявам да си преведа всяка дума, която си разменят, защото съм твърде съсредоточена върху това да не избухна в сълзи, но все пак долавям, че Жилоум не е трябвало да ми показва снимките. Точно на мен. Не е ли могъл да изчака? Мъртво момче! И то на същата възраст като Труман. Може ли да е толкова глупав? Не може ли поне веднъж да говори за нещо друго, освен за мъртви хора? Горкото момиче се е наситило на ужаси и смърт! Не я ли вижда как е пребледняла? Самата тя прилича на труп! Жилоум не вижда ли това?

Татко ме поглежда докато Лили гълчи Джи. В очите му няма гняв, нито разочарование, както обикновено, когато гледа към мен. Само тъга.

— Съжалявам — казва той тихо. — Не исках да ти казвам за анализа. Не исках да виждаш снимките. Не исках да те разстройвам.

— Тогава защо ме накара да дойда тук? — питам го аз.

Чувствам ръка върху своята. Това е Джи.

— Извинявай, Анди. Дори не се замислих. Не трябваше да ти разказвам тази история. Толкова лесно се отнасям, когато говоря за такива неща — казва той.

— Няма нищо, Джи — отвръщам аз, защото какво друго мога да кажа? Но има нещо. Отново поглеждам снимката, бързо, преди Лили да я грабне от масата. Единственото нещо, за което мога да мисля, е малкото момче, родено преди повече от двеста години, самотно, гладно, премръзнало и ужасено. Заради ненормалник на име Робеспиер. Това ме кара да мисля за едно друго малко момче, взряно в сивото зимно небе докато кръвта му изтича на една улицата в Бруклин. Заради друг ненормалник.

Джи продължава да говори.

— Преследвам историята толкова упорито, просто защото искам да науча отговорите — казва той. — Искам да открия причините. Искам да разбера най-важният урок, на който ни учи историята.

— Че светът е скапан? — казвам аз горчиво.

Татко почти се задавя с виното си.

— Господи, Анди! — казва той. — Веднага се извини. Ти си гост в този дом и не можеш да говориш…

— Не, Луис — прекъсва го Джи. — Не трябва да се извинява. Права е. През 1789 г., когато Революцията избухнала, хората били изпълнени с надежда и с вяра в това, което ще донесе бъдещето. Но когато тя свършила, след бунтовете, екзекуциите, кланетата и войните, хората били изпълнени единствено с мъка и страх. Бедните агонизирали, точно както преди. Богатите също страдали — много от тях срещнали своя край под острието на гилотината. Но никой не страдал повече от това невинно дете.

Известно време Джи се взира в чашата си, след което продължава:

— Прекарах последните тридесет години от живота си, опитвайки се да разбера това. Да проумея как идеализмът, свалил монархията и родил фразата „Свобода, равенство, братство“, може да извърши нещо толкова жестоко. Тридесет години проучвания и писане, а още нямам обяснение.

— Това е. Край. Повече няма да говорим по тази тема — обявява Лили. — Искаш обяснение, така ли, Жилоум? Имам обяснение за теб: по-голяма част от бъркотията, която наричаме история, се случва, защото кралете и президентите не могат да се заситят с едно вкусно пиле и един комат пресен хляб. Колко по-добре щеше да е за всички нас, ако можеха.

Джи налива още вино. Храним се. Лили ни е сготвила печено пиле, хрупкава, маслена картофена пита, моркови с магданоз и ароматен хляб. Всичко е много вкусно, но аз се боря с всяка хапка. Просто искам да се махна оттук и да си легна сама с мъката, която ме разкъсва отвътре.

По време на вечерята, Джи, татко и Лили обсъждат разписания. Джи казва, че ще отсъства през следващите няколко дни. Утре лети за Белгия, после за Германия (стига авиолиниите да не обявят стачка), за да се срещне с другите двама генетици, участващи в анализа. Казва на татко, че ще има срещи с членове на тръста и пресконференции, на които той задължително трябва да присъства.

В допълнение към ДНК анализа, който ще извършва, докато е в Париж татко ще се прави на гений суперзвезда — ще изнася лекции в Сорбоната, ще бъде на вечеря с президента и ще се среща с богати инвеститори, заинтригувани от следващия му проект.

— А ти какво ще правиш? — пита ме Джи.

Татко отговаря вместо мен:

— Анди ще работи върху план на дипломната си работа — казва той.

— Каква е темата? — пита Джи.

— Амаде Малербю — казвам му аз, побутвайки парче пиле в чинията си.

— Малербю! Защо не ми каза? — възкликва Джи и скача на крака. Отива до един рафт с книги и започва да чете заглавията им. — Имам няколко книги за него. Разбира се, точно сега не мога да ги намеря. А! Ето една. Освен това трябва да посетиш къщата му близо до „Боа дьо Болон“. Консерваторията я притежава. В нея изнасят концерти. Нали знаеш, камерна музика. Там има един страхотен негов портрет. Освен това ми се струва, че в библиотека „Абелард“ ще можеш да намериш личните му книжа, включително оригинални партитури.

Подава ми една книга и отново сяда. Благодаря му, след което продължавам да не ям храната си. Лили ни казва, че преподава почти всеки ден. Утре има урок в Училището по изящни изкуства в Бурж, а след това в парижкия филиал на училището в края на седмицата. Бурж е доста далече от дома им, така че Лили прекарва нощта в една приятелка докато преподава там.

— Говорейки за гостни — казва тя. — Сигурна съм, че си готова за своята, Анди.

Най-накрая. Опитвам да помогна с разчистването на масата, но тя не ми позволява.

— Остави ги. Джи ще ми помогне. Това ще бъде първото полезно нещо, което е направил цял ден — казва Лили. — Ела да ти покажа къде ще спиш.

Взимам раницата и китарата и тръгвам след нея към далечния край на таванското помещение. Там има две стаи и баня, отделени от стена, която е била зидана и шпаклована, но не и боядисана. В моята стая има огромен прозорец, матрак на пода и щайга от плодове вместо нощно шкафче.

— Не е голям лукс, за съжаление. Имаме още много работа по къщата — казва Лили. — Но леглото е удобно.

— Страхотно е, Лили. Наистина. Благодаря ти — казвам аз. Толкова съм уморена, че мога да спя на пода.

Казва ми, че ще остави два комплекта ключове на масата, един за мен и един за татко, така че да можем да влизаме и излизаме, когато си пожелаем. Благодаря й и тя махва с ръка. Но преди да тръгне, Лили взима ръцете ми в своите.

— Ти си един призрак, Анди — казва ми. — Почти те няма.

Поглеждам я. Искам да кажа нещо, но думите отказват да излязат от гърлото ми.

Лили стиска ръцете ми.

— Върни се при нас — казва ми.

След което си тръгва.

Затварям вратата, изгасям лампата и лягам на леглото. Поглеждам през прозореца към нощното небе, търсейки звезди. Но няма. Само няколко снежинки, понесени от вятъра. Трябва да стана. Да измия зъбите си. Да се изпикая. Да изпия хапчетата си. Но не го правя. Изтощена съм. Затварям очи с надеждата да заспя бързо, но снимките веднага изплуват на повърхността на ума ми — снимките на онова малко, тъжно сърце. На онова малко, тъжно лице.

Париж. Каква страхотна идея. „Да се разсееш малко“, каза татко.

Избухвам в смях, а след това плача. Плача докато сънят ме отнася.