Дженифър Донъли
Революция (17)

17.

„… така че виждаме как 1795 г. е била повратна за Малербю — годината, в която той се противопоставя на установените вкусове и практики в музиката от осемнадесети век и изгражда свой уникален хармоничен стил. Как? Защо 1795 г.? Досега никой не е успял да отговори на тези въпроси. Не знаем абсолютно нищо за детството на Малербю, за родителите му, за родния му град, за музикалното му образование. Единственото, което знаем, е, че през есента на 1794 г. той пристигнал в Париж и започнал да изкарва прехраната си, композирайки за театъра.

В следващата глава ще анализираме едно негово ранно произведение — кончертото в ла минор, известно също така под името «Фойерверки». Защо Малербю е наричал кончертото така, както и много други неща, свързани с този композитор, си остава загадка и до днес. За разлика от например «Музика за кралските фойерверки» на Хендел, творба, поръчана от английския крал Джордж II по случай края на войната за австрийското наследство, кончертото в ла минор на Малербю не е било композирано по поръчка и нямаме сведения да е било изпълнявано по време на официално събитие. Въпреки че тази творба не е толкова сложна и елегантна колкото по-късните произведения на Малербю, нейното значение е огромно. Кончертото е създадено през лятото на 1795 г., като Малербю работи по него в апартамента си в Маре. Това е началото на неговата внезапна и удивителна хармонична реориентация.“

Облягам се назад на стола и се протягам. Стомахът ми къркори. Поглеждам часовника си. Наближава три, а не съм яла нищо цял ден. Бях твърде заета с четене, опитвайки се да проуча произхода на Амаде Малербю.

Той е енигма. В книгите пише много за музиката му, но почти нищо за самия човек. Появил се в Париж, когато бил на деветнадесет и няколко месеца. Изкарвал прехраната си пишейки асансьорна музика, а след това напуснал и започнал да композира музиката, която го направила известен. Никога не се оженил, нямал деца. Направил достатъчно пари, за да си купи луксозна къща в „Боа дьо Болон“, когато станал на четиридесет. Починал на петдесет и осем години и завещал къщата на парижката Консерватория.

Това е едно добро начало, но ще имам нужда от много повече информация, ако искам да летя за Щатите в неделя. А вече резервирах билета си. Не успях да си намеря нормален полет до Ню Йорк в такъв кратък срок — като например нещо, което излита сутринта и се приземява в града през същия ден. Единственото, до което успях да се докопам, бе билет за полет, който излита от „Орли“ в девет часа вечерта, със седемчасов престой в Дъблин. Ще бъде истински кошмар, но по-добре това, отколкото да чакам до двадесет и трети.

Сега… къде мога да открия още информация за Малербю?

Кутията на старинната китара лежи на масата срещу мен. Придърпвам я, за да почовъркам ключалката, докато мисля. Джи каза, че в библиотека „Абелард“ имат колекция от партитури на Малербю. Тя е в центъра. Мога да отида там и да разгледам колекцията. Това би било едновременно исторически източник и снимков материал. Мога да посетя къщата и на Малербю и да разгледам вещите му. Както и портретите му. А после какво? Това е трудно. Хората като и Виджей с цитати от държавни глави в дипломните си работи повишават стандарта за всички ни.

Зъбецът е все така заклещен. Не иска да помръдне, независимо от това колко силно го ръчкам. Започва да ме ядосва. Отивам в кухнята и започвам да търся.

След пет минути се връщам в дневната с пирони, отвертка, кука за плетене и шише зехтин.

Вадя китарата от кутията и я премествам по средата на масата, точно под полилея, за да виждам какво правя. Накланям кутията на една страна, капвам малко зехтин и се захващам за работа.

Половин час по-късно още не съм постигнала нищо. Пироните са твърде дебели. Отвертката още повече, а куката за плетене се огъва. Вече съм бясна. Налазвам по масата и накланям кутията така, че светлината от полилея да освети дупката на ключалката.

Точно в този миг чувам тупване.

Поглеждам надолу. Ключът на Труман. Излязъл е от пазвата ми и се е ударил отстрани на кутията. „Каква е вероятността?“, чудя се аз. Свалям ключа и го пробвам. Влиза в ключалката, но не се завърта, когато опитвам. Натискам малко по-силно. Съвсем малко. Не искам да го счупя. Все така нищо. Опитвам се да издърпам ключа, но той се е заклещил вътре.

Започвам да се паникьосвам. Не трябваше да го свалям. Никога не го свалям. Отново се опитвам да го завъртя — твърде силно. Ръката ми се плъзва и порязвам кокалчето си на ръба на кутията. Облизвам раната и пробвам пак. Искам си го обратно.

Дърпам, бутам и извивам ключа с всички сили. Пръстите ме болят, кокалчето ми кърви. Псувам. Тъкмо се каня да се предам, когато чувам стържене и ключът се завърта. Зъбецът се вдига и отново потъва, но ключът продължава да се върти. Би трябвало да спре, но не спира. Изведнъж чувам прещракване и отстрани на кутията се появява тънка цепнатина.

Счупих го. О, Господи, не. Поглеждам по-отблизо, чудейки се как ще обясня това на Джи, когато виждам, че цепнатината е абсолютно права и ръбовете й не са назъбени, което е странно. Мушвам пръстите си вътре и я разширявам, като в същия миг ме лъхва странна, дъхава миризма. Натискам. Отначало кутията не поддава, но изведнъж чувам тих, нежен звук, почти като въздишка. Капакът бавно се отваря и когато това става, аз ахвам.

Защото под него е лицето на Труман. Гледа към мен.