Дженифър Донъли
Революция (68)

68.

Мъжете имат конски опашки. Всичките. Освен това всички до един носят къси панталони и дълги жакети. Жените, които са доста по-малко, изглеждат дрипави и аз започвам да се чудя дали не съм попаднала на поредния среднощен купон. Една от жените се приближава. Тя носи дълга, старомодна рокля, която е мръсна. Самата тя е мръсна. Усмихва ни се. След това бърка под роклята и изважда гърдите си.

— Ей! Прибери ги обратно вътре! — казвам аз. Гърдите обикновено не ме плашат, но споменът за разходката в царството на мъртвите е все още пресен в съзнанието ми.

Амаде просто й махва да се пръждосва, сякаш това му се случва през цялото време. Той крачи доста бързо. Трябва да ускоря крачка, за да не изостана.

Покрай нас минават карети. Изглеждат така, сякаш ги е направила кръстница. Няма бордюр, няма тротоар. А улицата е кална. Как е възможно да е кална? В Париж няма кал, защото в Париж няма пръст. Това е град. Улиците са от асфалт. Ако не бяха, колите щяха да затъват. Но няма и коли. Няма таксита. Няма автобуси. Няма велосипеди. Няма табели и светофари. Има няколко улични лампи, но в тях горят истински пламъци. Сградите изглеждат по-ниски. В небето няма самолети. И въздухът смърди. Смърди почти толкова ужасно, колкото смърдяха катакомбите. На старо сирене, мръсни крака, изгнило зеле и канализация.

Не е купон, защото няма музика. Не е Хелоуин, защото не е октомври. И не е бал с маски, защото няма мъж, облечен като горила. Така че какво, по дяволите, става тук?

— Хайде — казва ми Амаде и ме дърпа за ръката.

— Защо бързаш толкова? — питам го аз.

— Не е хубаво да ни виждат. Не бива да стоим на пътя им.

Едва тогава схващам. Толкова е очевидно, че започвам да се смея на себе си за това, че съм толкова глупава. Попаднала съм на огромна снимачна площадка. Снимат нощна сцена от някакъв голям исторически епос. Всички тези хора са статисти и Амаде знае, че ще ни се развикат, ако прецакаме сцената.

А труповете бяха реквизит. Затова Амаде и приятелите му не се разстроиха, когато ги видяха. А вонята? Най-вероятно създадена специално за актьорите, за да им помага да правят изпълненията си възможно най-реалистични.

Започвам да се оглеждам за огромните прожектори, които осветяват нощните сцени във филмите. Големите, дебели кабели, генераторите и едрите мъжаги, които ги управляват. Оглеждам се за фургоните, в които звездите си почиват между дублите. И масите, отрупани с храна, в случай че някой от екипа огладнее. Както и дребните, вечно ядосани ратаи, чиято работа е да държат немитите тълпи далече от Роб Патинсън. Но не ги виждам. Вместо това навсякъде наоколо са плъзнали кльощави, мръсни дечица.

— Не е ли малко късно за деца актьори? — питам аз Амаде.

Но той не ме чува, тъй като вече пресича улицата. Аз ускорявам крачка, за да го настигна. И изведнъж се озоваваме пред входа на „Кралския дворец“.

— Е, беше ми приятно — казвам му аз.

— Хапни нещо, преди да тръгнеш. Моля те — продължава да ме увещава той.

— Трябва да бързам — отговарям аз.

— Боя се за теб. Ако стражите видят кръвта по лицето ти, ще те попитат какво се е случило. Ще те задържат. Поне влез вътре и измий кръвта.

Може би е прав. Не искам да ме спират полицаи.

— ОК — казвам аз и тръгвам след него.

В двора на двореца е шумно и пълно със статисти, облечени като персонажи от исторически филм. Виждам пияници, контета и комарджии. Насочваме се към кафене „Шартр“, което също е пълно със статисти. Сигурно студиото го е наело вместо столова. Сядаме на една маса, а аз оглеждам актьорите около нас. Всичките имат развалени зъби. Белези. Пъпки. Мазни коси. Мръсни нокти. Всичко изглежда твърде истинско. Със сигурност ще вземат „Оскар“ за грим. Оглеждам се за нещо, което принадлежи в този век — джиесем, кутия цигари, ръчен часовник, химикалка. Не виждам дори кафе машина. Невероятно. Не е останала и следа от двадесет и първия век.

Амаде поръчва храна. Казвам му, че не съм гладна, но той настоява. Келнерът носи вино. Не искам вино. Главата ми все още се върти от виното, което изпих в „Плажа“. Избутвам чашата пред него, но той не я взима. Вместо това вади кърпичка, потапя я в чашата и започва да бърше челото ми.

— Никога ли не си чувал за вода? — питам го аз и примижавам от болка.

Той изсумтява.

— Много добре знаеш, че ако почистиш рана на главата си или на някоя друга част от тялото си с парижка вода, тя ще се възпали до няколко часа.

Мъж се приближава до масата ни. Дрехите му са покрити с петна от храна. Амаде го поздравява топло и го нарича Жил.

— Какво се е случило с теб? — пита ме той.

— Падна — бързо отговаря Амаде.

Казвам здрасти на Жил и започвам сама да почиствам раната си. Кърпичката почервенява от кръв. Явно съм ударила главата си доста силно.

Жил поглежда Амаде и вдига вежди. Амаде свива рамене.

— Твърде много за пиене — оформя с устни той. Мислят си, че не ги виждам.

Двамата провеждат разговор. Не успявам да разбера всичко, което си казват, но чувам думата „процес“ и името Фукие-Тенвил. Знам това име. Той е ръководил Трибунала по време на Революцията. Филмът трябва да е за Френската революция.

Двамата продължават да говорят, но аз се разсейвам и не ги слушам.

Жил казва:

— Отново увеличиха наградата.

— Така ли? — отговаря Амаде. — Кога?

— Този следобед. Всеки мъж, жена и дете в Париж се опитва да залови Зеления мъж. Особено след фойерверките, които пусна снощи. Всички си представят нещата, които могат да си купят с парите. Стражите са много заети тази вечер. Разпитват всеки минувач.

Спирам да попивам кръвта от челото си. Вече ги слушам.

— Раниха го, нали? — казва Амаде. — Застреляха го. Така пишеше в сутрешния вестник.

Жил кимва.

— Обзалагам се, че е пропълзял някъде, за да се скрие и да умре на спокойствие. Стражите ще го открият. По миризмата.

Зеления мъж. Така са наричали Алекс, но Алекс е живяла преди два века. И за нейната глава е била обявена награда. Започвам да треперя. Главата ми отново се върти. Страхът се връща. Тази снимачна площадка е твърде съвършена. Този фалшив свят е твърде убедителен. Нещо не е както трябва.

Амаде забелязва, че треперя и казва на Жул да побърза с храната ни. Може би е прав. Може би имам нужда от храна. Тя пристига след няколко минути.

— Печено пиле — казва той и се хили, а после споменава липсата на гарги в Париж — шега, която не разбирам.

Опитвам пилето. Ужасно е. Твърдо и жилаво. Храната изобщо не ме кара да се чувствам по-добре, а когато Амаде започва да се храни с две ръце, ми става още по-зле.

„Това е“, мисля си аз. „Трябва да се махна оттук“. Решавам да отида в дамската тоалетна, за да измия челото си, след което да се кача на такси. Питам Амаде къде е тоалетната. Казва ми, че трябва да мина през кухнята. Тя също е част от снимачната площадка. От тавана висят неоскубани птици. Четинеста свинска глава ме гледа от една маса. Змиорки се усукват в една кошница. Оглеждам се за врата, на която пише „WC“, но не мога да открия такава.

— Ей там! — сопва ми се някакъв мъж и сочи към една отворена врата. Минавам през нея, но от другата страна няма нищо, освен двама мъже, пикаещи върху купчина боклуци.

Всеки момент ще изпадна в паника. Една мисъл, която се бе пръкнала в главата ми, когато паднах в катакомбите, вече крещи с цяло гърло. Връщам се при Амаде на бегом.

— Виж какво, струва ми се, че изпитвам странична реакция — казвам му. — Едни хапчета, които пия, са смесили лошо с чашата вино, която изпих. Имам нужда от помощ. Трябва да намеря такси. Трябва да се прибера вкъщи.

— Къде живееш? — пита ме той.

Тъкмо се каня да му кажа, когато главата ми отново започва да се върти. Едва запазвам равновесие.

— Ела — казва той и ме подхваща през кръста. — Ще те заведа в моя дом.

Излизаме от двореца, като аз се олюлявам и се подпирам на него. На улицата ни обграждат деца. Толкова са кльощави, облечени целите в дрипи. И сякаш са навсякъде. Едно от тях се навира помежду ни, молейки за храна. Амаде му казва, че няма.

— Сърцето ми се къса — казва той. — Парижките сиропиталища вече са пълни. Тези деца сигурно живеят на улицата. Родителите им са били гилотинирани или пък бащите им са умрели през войните. Дантон и Демулен, и двамата бащи, се опитаха да спрат най-ужасните идеи на Робеспиер. Опитаха се да го умилостивят. Но Робеспиер, Сен Жюст, Кутон^[1] — те нямаха деца, а само идеи. Но идеите са безмилостни. Клетите деца. Най-вероятно ще ги изловят и продават на някоя фабрика или стопанство. Ще работят, докато умрат. Обикновено така става.

— Във филма, нали? — казвам аз, отчаяно искайки той да се съгласи с мен.

Той се мръщи.

— Как е главата ти сега? — пита ме.

— Все още се върти.

Известно време вървим. Районът ми се струва странно познат, но не виждам магазини, в които съм влизала. Няма супермаркети „Карфур“. Няма пекарни „Пол“.

— Стигнахме — казва изведнъж той.

Оглеждам се. Намираме се на улица „дьо Гран Шантие“. Никога не съм я чувала, но така пише на табелата.

— Ти живееш тук? — питам аз.

— Да — отговаря той, зает с това да отвори вратата, без да ме пусне да падна. Най-накрая успява да вкара ключа в ключалката, завърта го и влизаме в двора.

Познавам този квартал, защото майка ми е израснала тук и сме се разхождали по тези улици стотици пъти. Но къщата на Амаде не прилича на никоя сграда, която съм виждала тук. Тя е занемарена и мрачна. Вместо електрическа лампа, над вратата има фенер. Въздухът мирише на коне. Влизаме вътре и се изкачваме до третия етаж. Апартаментът му е голям, студен и мирише. Стените са напукани, а гредите на тавана са обвити в паяжини.

— Моля те, седни. Наистина не изглеждаш добре — казва Амаде.

Води ме до голяма дървена маса, издърпва един стол и запалва свещ. Сядам и затварям очи, опитвайки се отново да спра въртенето.

— Имаш ли кафе? — питам го аз.

Той отговаря, че има и просто трябва да го стопли. Чувам го как шета около мен. Минават няколко минути. Аз се хващам за ръбовете на масата, вдишвам дълбоко и отварям очи.

Пред мен има перо. Чинийка с мастило. Стар вестник, „Нешънъл газет“. Виждам датата — 14-ти праирал III. Опитвам се да я преведа в главата си — мисля, че означава 2-ри юни, 1795 г. Ден след смъртта на Алекс. Шест дни преди смъртта на Луи-Шарл. „Вестникът е реквизит“, казвам си аз.

Амаде оставя димяща чаша кафе на масата пред мен. Благодаря му, отпивам малка глътка и внимателно я връщам на масата. Прилича на антика. Както и самата маса. Върху нея са разстлани неподвързани ноти. Изглеждат написани на ръка. Очите ми проследят нотите. Това е рондо^[2]. Много старо произведение. На първата страница има два инициала — А. М. И изведнъж осъзнавам къде съм го виждала — в една картина. Един портрет, висящ в едно старо имение близо до Булонския лес.

— Ти си Малербю, нали? — питам аз, страхувайки се от отговора.

Тон се усмихва.

— Да. Извинявам се за това, че по-рано не ти казах цялото си име. Имам навика да бъда предпазлив. Човек никога не знае кой слуша. Аз съм Малербю. Амаде Малербю.

— Не — казвам аз с дрезгав глас. — Не, не си. Не може да си Амаде Малербю. Защото той е живял преди двеста години.

Изведнъж политам напред. Амаде изкрещява. Хваща ме, вдига ме на ръце и ме пренася до леглото си.

Какво се случва с мен? Чувствам се слаба и безпомощна. От хапчетата е. Взела съм твърде много. Или може би не е от хапчетата. Може би някой е сложил нещо във виното ми. Амаде развързва ботушите ми. Сваля ги от краката ми. Толкова ме е страх. Ами ако го е направил той?

Чувам часовник, който отбелязва часа. Таванът се върти над мен. Амаде се е навел над леглото. Говори ми нещо, крещи ми нещо, но сякаш е много, много далече. Лицето му се размазва, разтапя, избледнява.

Толкова ме е страх.

— Някой да ми помогне. Моля ви, помогнете ми — прошепвам аз.

Точно преди всичко да потъне в мрак.