Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

40.

— Днес се чух с доктор Бекър — казва татко.

Спирам това, което правя (използвам фотошоп, за да сложа обица на носа на Бетховен) и вдигам глава.

— И какво каза?

— Че майка ти е по-добре. Започнала е да усвоява новите лекарства, да се храни и да взима участие в груповата терапия.

— Каза ли дали вече мога да говоря с нея?

— След един-два дни.

— ОК — отвръщам аз благосклонно.

Разбира се. Защо не? Дори ще й дам два — събота и неделя. В понеделник вече ще съм в болницата. И доктор Бекър ще се нуждае от всички охранители на света, за да ме спре да не говоря с нея.

— Как върви дипломната работа, Анди? — пита ме той. — Напредваш ли?

— Да, напредвам. Написах първата чернова. Имам още много работа, но все пак е нещо. И почти съм свършила с увода — казвам аз и се усмихвам.

— Това е страхотно — отговаря той и също се усмихва.

— Да. Как върви анализът? — питам аз.

— Много добре. Надяваме се в понеделник да получим първите резултати.

— Супер — отвръщам аз, усмихвайки се дори по-широко. Направо лицето ме заболява.

— В сряда ще има официална вечеря в Елисейския дворец. Можеш да дойдеш, ако искаш — казва татко.

— Уау. Да. Бих могла, но имам билет за самолета за Ню Йорк, който излита в неделя вечерта. Нали помниш?

— О, вярно. Ще свършиш ли с плана на дипломната работа дотогава?

— Да.

— И ще бъде добър?

— Така ми се струва.

Той кима и отново се обръща към лаптопа. Аз правя същото. Татко се върна рано снощи. Тримата с Лили си поръчахме тайландска храна за вкъщи. След това тя отиде да работи в студиото си, а двамата с татко превзехме масата в трапезарията. Сега той седи в единия край, а аз съм в другия. Работим в мълчание от часове. Не се караме. Което е добре. Трябва да изтърпя само още тази вечер, утре и неделя, без да му се развикам.

Свършвам обицата на носа и решавам да боядисам косата на Лудвиг зелена. Отива му. Ще стане страхотна снимка за увода. Вече извадих тактовете, които ми трябват, от алегретото на седмата му симфония и ги миксирах с откъс от „Paint It Black“ на Rolling Stones като пример за главната теза на дипломната ми работа. По този начин илюстрирам паралелната хармония. Освен това заснех клипче с камерата на телефона си, в което обяснявам как това, че Малербю използва ла минор в някои от най-ранните си произведения, е повлияло на Бетховен, когато той е композирал своето алегрето. Изпращам клипчето на пощата си и го ъплоудвам в PowerPoint. Качеството не е много добро, но татко ще схване за какво става дума. Когато се прибера вкъщи, ще направя нов запис, използвайки видео апаратурата на „Св. Анселм“.

Свършвам с Лудвиг и изключвам лаптопа. Като пребита съм. Работя като луда, откакто убедих Ив Бонар да ме пусне в библиотеката. Всъщност го помолих да ме пусне и се заклех във всичко свято, че ще бъда внимателна и тиха. Цял следобед снимах документите на Малербю, върнах се вкъщи и започнах да пиша плана веднага след като се навечерях. До осем вече бях съчинила първата чернова, след което се заех с увода.

Струва ми се, че ще успея да направя това. Ще съм готова както с плана на дипломната работа, така и с увода до утре вечерта — и ще имам предостатъчно време, за да може татко да го прочете и оцени.

Сега му пожелавам лека нощ, грабвам нещата си и тръгвам към стаята си. Влизам вътре и веднага изсипвам чантата си върху леглото и започвам да ровя за диска на Върджил. Исках да си го пусна от мига, в който той ми го хвърли пред входа на катакомбите. Когато се върнах вкъщи, попитах Лили дали има CD player и тя ми даде един стар дискмен.

Зареждам диска, натискам „play“ и слушам. Първо чувам глас, самотен мъжки глас, който пее нещо с африкански привкус. Гласът постепенно заглъхва и се появяват барабани, а след това чувам много гласове, някъде около сто, които подемат същата африканска песен. Накрая чувам гласа на Върджил, който започва да рапира. Добър е. Много добър. Усещам тръпки, спускащи се надолу по гръбнака ми.

Следващата песен е за Америка — за рапър, който обещава, че ще завладее всички класации. „Загубеняк“ също е там, но звучи различно — много по-шлифована, отколкото когато я изпя миналата нощ. Има песен, наречена „Продавам се“, в която става дума за комерсиализма, а в „Зорница“ описва как гледа изгрева над Париж от един хълм в „Сакре-Кьор“. Разпознавам я. Изпя ми я снощи.

Текстовете са добри, а музиката е още по-добра. В една от тях чувам реге китара. Друга е в стила „фънк“ от седемдесетте, а в трета има госпъл хор. Ситар. Зов на муезин[1]. Френски ученици, които пеят приспивна песен. Китайска цигулка. Песни, в които пее целият свят — точно както ми каза.

Грабвам телефона си в мига, в който дискът свършва. За да му се обадя и да му кажа колко много харесвам песните му.

— Какво! — излайва той.

— Ъъъ… здрасти. Анди се обажда — казвам аз колебливо.

— Здрасти. Изчакай малко.

Чувам звук на скърцащи спирачки, след което Върджил избухва, като казва на някакъв мъж да направи нещо, което не е физически възможно.

— Извинявай — казва той на мен.

— Кофти ден в офиса?

— Ужасен. Този ши… този град е напълно полудял. Какво ще кажеш да ти звънна пак? След около половин час?

— Разбира се. Да.

Затварям и забивам поглед в тавана, чудеща се какво да правя, докато чакам. Гладна съм. Изминаха няколко часа откакто вечеряхме. Мога да отида в кухнята. Да доизям тайландското. И един портокал. С парче кашкавал. Мога да се изкъпя и да се приготвя за лягане. Което е добра идея, тъй като утре е събота, а имам още много работа за вършене. Трябва да посетя къщата на Малербю и да направя няколко снимки. И трябва да напиша втора чернова на плана.

Очите ми се насочват към леглото и към нещата, които изсипах върху него. Дневникът е там, под ключовете ми. „Нямаше да умра тази нощ. Това щеше да бъде проява на милост. Трябваше да се преродя“, бе написала Алекс. Преродена като какво? За да прави какво?

Искам да чета нататък, но в същото време не смея. Любопитна съм, но и уплашена. Искам да разбера какво се е случило с Алекс и Луи-Шарл, но се страхувам, че отново ще полудея. Както стана в катакомбите.

Отдалечавам се от леглото и влизам в банята. „Дневникът не беше нещото, което ме накара да психясам в катакомбите“, казвам си аз, докато мия зъбите си. Защото не може да е това. Дневникът е… ами просто един дневник. Думи върху хартия. Това е всичко. Психясах заради хапчетата „Куелифай“. Трябва да призная пред себе си, че взимам твърде много. Наистина.

Отправям се към спалнята, взимам шишенцето от нощното шкафче и изтърсвам две хапчета в дланта си. Трябва да намаля дозата. Но в същото време ме е страх да го направя. През последните няколко дни бях добре. Поне що се отнася до тъгата. Вярно е, че ми се привиждат и причуват несъществуващи неща, но отдавна не съм се озовавала на ръба на нещо високо. Нито на река Сена, нито на нечий покрив. Не искам мракът да се връща. Но не искам и да виждам шепнещи черепи и старци, които се превръщат в млади мъже пред очите ми.

Стоя до шкафчето и се колебая. Портокал? Малко кашкавал? Легло? Дневникът? Самоубийствени импулси или халюцинации? Две хапчета? Или едно?

Глътвам едно и връщам другото в шишенцето.

Ще почета малко от дневника, благодаря. Без халюцинации, ако обичате.

Бележки

[1] Муезин — мохамедански служител, който призовава за молитва от минарето. — Б.пр.