Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

15.

Ходя.

Километри. Надолу по улица „Сент Жан“ до улица „Фобур Сент Антоан“. След това на запад до Бастилията. Продължавам да ходя. Прониквам дълбоко в сърцето на Париж. Става четири часа. Стигам улица „Анри IV“. Седмичен ден е, през зимата. Улиците са тихи. Продължавам на юг. Към реката.

Там мога да свиря. Никой няма да ми каже да спра. Никой няма да ми каже, че музиката не е достатъчна, когато тя е единственото нещо, което имам.

Стигам водата, слизам по тясното каменно стълбище и вече съм на кея — широка каменна алея, която прегръща реката. Виждам скамейка наблизо. Оставям раницата и китарата си на нея, след което вадя джиесема си и набирам номера на кабинета на доктор Бекър. Гласова поща. Набирам джиесема на мама. Гласова поща. Сядам и свалям ботушите и чорапите си. Краката ми пулсират от болка. Откривам два лейкопласта и ги залепям на мазолите си, след което отново слагам чорапите си.

Спрях няколко пъти докато вървях по „Сент Антоан“. В магазин за художествени материали, китайска бакалия и бутик за маркови дрехи. Бъркам в раницата си и вадя нещата, които си купих. Оставям ги на пейката. Бои и четки. Кутийка за чай с цветя по нея. Пудриера с инкрустирани бижута, шест стъклени копчета и шише с парфюм. Всички тези неща са за майка ми. Ще й ги изпратя.

Ще съчиня истории за всяко нещо. Както правеше тя навремето. Ще ги запиша на един лист. Ще й кажа, че копчетата са от една от роклите на Едит Пиаф, парфюмът е принадлежал на Джозефин Бейкър[1], а пудриерата е била използвана от член на съпротивата и в нея са пренасяли тайни съобщения.

Иска ми се да можех да видя лицето й, когато отвори кутията. Иска ми се да не бях тук, седнала на пейка в студа. Иска ми се да си бях вкъщи с нея. Тя рисува, а аз свиря на китара. Вечер е и двете сме сами в дневната. В полумрака. Сами с нашата обща, непреодолима болка.

Чувам тих плясък под мен. Изправям се, отивам до ръба на кея и виждам плъх, който плува в реката. Гмурка се, изчезвайки под сивата повърхност на Сена, а аз се замислям колко лесно би било да го последвам. Трябва да направя само една крачка. Една крачка. Водата ще е леденостудена. Ще има кратка борба за живот, а след това нищо.

Телефонът ми звъни. Натискам бутона със зелената слушалка, без да погледна номера.

— Ало? — казвам аз. С цялото си сърце се надявам да е мама, а не доктор Бекър.

— Имаме урок сега, я?

— Нейтън? Нейтън! О, не. Мамка му!

Не мога да повярвам, че забравих. Господи, колко глупаво. В Щатите сега е рано сутринта. Вторник. С Нейтън се разбрахме да ходя на уроци при него всеки вторник и четвъртък сутрин през зимната ваканция.

— Какво се е случило? — пита той. Звучи разтревожен.

— Аз съм в Париж, Нейтън. За три седмици. Не искам да бъда, но баща ми се върна вкъщи и той… отведе мама в болницата. В психиатрията. Каза, че трябвало да го направи за нейно добро, а аз не мога да стоя сама вкъщи и понеже той трябваше да замине за Париж по работа и аз трябвало да дойда с него и ето ме сега. Трябваше да ти се обадя, за да ти кажа. Напълно забравих. Много съжалявам…

Изведнъж дъхът ми секва и започвам да плача. Не мога да се спра. Липсва ми мама. Липсва ми Нейтън. Липсва ми Бруклин. Студено ми е, уплашена съм и ми е писнало — писнало ми е да се оправдавам, писнало ми е да бъда ненормалница и неудачница, писнало ми е мъката да ме преследва във всеки миг от всеки ден, където и да съм.

— Анди? — казва Нейтън, но аз не мога да му отговоря.

„Направи го, неудачнице“, казвам си аз. „Направи го. Да не те е страх? Направи го веднъж завинаги. Хайде. Една крачка и си във водата.“

— Анди, чуй ме. Чуй.

Само една крачка.

— Знаеш ли, че Бах е загубил малката си дъщеричка, а след това трима сина, а накрая и жена си, Мария Барбара? — пита ме Нейтън. — Знаеш ли?

Поемам си дъх, бърз и остър, и отговарям:

— Не.

— След това той и втората му жена, Ана Магдалена, губят още четири дъщери и трима сина. Единадесет негови деца умират. Единадесет, я?

— Какво ми казваш, Нейтън? Че единадесет е повече от едно? Че нямам право?

— Много историци са се питали: Как е възможно Бах да преживее такава мъка? Как е възможно дробовете му да продължат да поемат и изпускат въздух? Как е възможно сърцето му да продължи да бие? И най-вече как е възможно той да продължи да пише музика? Кантатите. Сюитите за виолончело. Месите. Кончертата. Може би най-красивата музика, която светът някога е чувал. Искаш ли да знаеш как е успял? Ще ти кажа.

— Мислех си, че ще го направиш.

— Нота по нота.

— ОК, но Нейтън… има едно нещо, което трябва да знаеш. Аз не съм Бах. Никой не е.

— Нота по нота. Такт по такт. Фраза по фраза. Ще направиш ли това?

Не казвам нищо.

— Ще направиш това.

Този път не ме пита.

— ОК. Да. Ще го направя.

Затварям. Сядам на пейката, прегръщам краката си с ръце и опирам челото си в коленете.

Имам нужда от една нота. Само една.

Вдигам глава. Китарата ми лежи на пейката до мен. Посягам към нея и в същия миг чувам скърцане на спирачки от улицата над мен, а след това пронизителен клаксон. Някакъв мъж крещи — сигурно е излязъл от колата си. А след това чувам приглушена музика, най-вероятно от радиото на колата му — песента „Norwegian Wood“. Красива, сладко-горчива песен. Написана през шестдесетте от Джон Ленън, с малка помощ от Пол Маккартни.

Притискам китарата в себе си, затварям очи и пръстите ми я намират нотата. Тази, от която имал нужда Бах, когато децата му умирали. Тази, от която имал нужда Джон Ленън, когато бил самотен. Тази, от която аз имам нужда сега.

Оплесквам първата фраза. Два пъти. След което я напипвам и отлитам, издърпана в небесата от ироничната, но приказно красива кука на Ленън, запленена от неговите тъжни хармонии. Давя се в музиката.

Изсвирвам цялата песен и когато последните ноти се удължават и започват да избледняват, аз чувам тихо тупване. Отварям очи и виждам лъскаво евро, лежащо в калъфа на китарата. Възрастен мъж с бастун се отдалечава от мен.

Няколко секунди недоумявам, а после ме озарява прозрението — мисли си, че съм бездомна. Нищо чудно — седя на пейка със свалени ботуши и всичките ми вещи, пръснати около мен. Но все пак.

— Ей! — викам аз след нето. — Чакай!

Взимам монетата и хуквам към него по чорапогащник, стиснала китарата в ръка. Казвам му, че е направил грешка. Не съм бездомна, просто приличам на такава. Опитвам се да му върна парите. Той ми казва, че не съм го разбрала правилно. Парите не са милостиня, а заплащане за прекрасната ми музика. Казва ми, че се е насладил на изпълнението ми.

Изглежда тъжен в дебелото си палто, със сивата си коса и брада. В този миг аз го виждам такъв, какъвто е бил, най-вероятно заради допълнителното хапче, което изпих тази сутрин. Виждам го такъв, какъвто е бил, когато е чул песента за първи път. Един красив млад мъж в Париж. Може би е имал приятелка? Сигурна съм в това. Виждам го в неговите стари, тъжни, красиви очи.

Той докосва периферията на шапката си и казва:

— Благодаря ви, госпожице. Сбогом.

И си тръгва.

Гледам след него, а след това зяпвам монетата в шепата си. Прибирам я в джоба си, сядам на пейката и свиря.

Нота по нота.

Бележки

[1] Джозефин Бейкър (1906–1975), известна още като Жозефин Бекер — чернокожа американска актриса, певица и танцьорка, наричана „Бронзовата Венера“ и „Черната перла“. — Б.пр.