Дженифър Донъли
Революция (31)

31.

Лили си е вкъщи.

Още съм на две пресечки от къщата на Джи, но вече усещам аромата на това, което готви — масло, лук, топъл хляб. Ускорявам крачка и пет минути по-късно вече препускам нагоре по стълбите към таванското помещение.

— Анди? Това ти ли си? — провиква се тя от кухнята, когато отварям вратата. — Толкова се радвам, че си тук! Включи телевизора, ако обичаш. Четвърти канал. Джи ми звънна преди малко. Двамата с Луис ще участват в „Адженда“. Луис е в студиото в Париж, а Джи ще участва по сателита от Брюксел.

— Какво е „Адженда“? — питам аз, след което окачвам якето си на закачалката и оставям чантата си на масата. Татко често участва в предавания по телевизията, но това го чувам за първи път.

— Нещо като „Лари Кинг“ — отговаря тя.

Включвам телевизора. Предаването вече е започнало. Сядам на дивана. Водещият Жан-Пол, битник с черно поло и тъмни очила, говори за тазвечерната програма. Лили бързо се подава от кухнята с две димящи купи супа върху поднос.

— Благодаря ти — казвам й аз, взимайки подноса.

Лучена супа — любимата ми! С пържено кубче хляб под тънко одеялце от сирене. Ухае толкова хубаво. Атакувам кубчето хляб с поглед, вперен в телевизора, чакайки водещият да представи татко и Джи, но първият гост е Карла Бруни, която обсъжда най-новия си албум.

Лили се връща в кухнята за чаша вино. Карла говори и пее, а след това идва време за реклами. Когато се връщаме в студиото, срещу Жан-Пол вече седи баща ми. Лицето на Джи е на големия екран зад тях.

— Искам всички зрители пред екраните и гости в студиото да погледнат това — казва Жан-Пол. Камерата се приближава към черно-бялата снимка, която държи в ръка. — Виждате стъклена урна. Погледне по-внимателно. Виждате ли какво съдържа урната? Това е сърце. Да. Човешко сърце.

Гостите в студиото започват да си шушукат възбудено. Чуват се и няколко възклицания.

— И аз реагирах по този начин — казва Жан-Пол. — Това малко и деликатно сърце символизира една велика мистерия — мистерия, започнала в Париж преди двеста години, в последните дни на Революцията, която може би ще бъде разгадана след няколко дни.

Камерата се връща на Жан-Пол.

— На кого принадлежи това малко сърце? — казва той. — Някои твърдят, че това е сърцето на Луи XVII, изчезналият крал на Франция. Други оспорват това твърдение. Защо сърцето е било извадено от тялото? Как е било запазено непокътнато в продължение на двеста години? За да открие отговорите на тези въпроси, френският кралски тръст е потърсил помощта на прочутия американски генетик д-р Луис Алперс, носител на Нобеловата награда за изследванията си на човешкия геном и изтъкнатия френски историк Жилоум Ленотре, автор на „Свобода“, история на Френската еволюция, възторжено приетата от критиците. Тази вечер имаме честта да приветстваме и двамата в нашето студио.

Аплодисменти. След това Жан-Пол казва:

— Професор Ленотре, нека започнем с вас. Разкажете ни историята на сърцето. Каква е ролята на кралския тръст?

— Тръстът се забърка в тази история през седемдесетте години на двадесети век, когато потомци на Дон Карлос де Бурбон, бивш херцог на Мадрид и далечен родственик на Луи XVI дарили сърцето на тръста — отговаря той. — Те обяснили, че техният праотец придобил сърцето през 1895 г. и бил напълно убеден, че то принадлежало на Луи XVII, несретният син на Луи XVI и Мария-Антоанета.

— Които били арестувани и гилотинирани по време на Революцията — казва Жан-Пол.

— Точно така. След като екзекутирали родителите му, Луи-Шарл останал затворник, а за него отговарял един жесток мъж на име Антоин Симон — обущар и член на една от управляващите клики по онова време.

— Защо са оставили момчето в затвора?

— Може би не трябва да гледаме това, Анди — казва Лили, опитвайки се да заглуши гласа на Джи (което съвсем не е лесно), който отговаря на въпроса на Жан-Пол, описвайки живота на момчето в тъмницата. — Сигурна ли си, че искаш да гледаш?

— Да, искам. Няма нищо, Лили.

Искам да слушам. Искам да знам. За мен сърцето вече не е просто една тъжна снимка. То е истинско. Вече познавам момчето, на когото е принадлежало.

И момичето, което се е грижило за него. Което се е сражавало за него. Което го е защитавало.

— … и е било на практика зазидано живо — казва Джи.

— Господи, колко ужасно — отговаря Жан-Пол.

— Да, наистина.

— И никой не се е опитал да му помогне?

— След известно време тръгнали слухове за начина, по който се отнасяли към момчето, но тези, които се обявявали против това жестоко отношение рискували да загубят живота си.

— Как така?

— Ще ви дам пример — отговаря Джи. — След като през 1794 г. Робеспиер бил свален от власт, изпратили доктор Пиер Жозеф Десолт да прегледа момчето. Той пише, че влязъл в килията и открил… цитирам: „дете, което е полудяло, умиращо, жертва на крайна мизерия и пълно занемаряване; дете, към което са се отнесли възможно най-жестоко.“ Момчето било мръсно, облечено в дрипи и покрито с кървящи язви. Не можело да стои право и едва говорело. Десолт бил добър човек и отношението към Луи-Шарл го разгневило. Той го нарекъл престъпление. Малко след като направил това изявление, той бил поканен на вечеря от управляващата партия. Няколко дни след това умрял. От отравяне.

— Убийците му били ли осъдени? — пита Жан-Пол.

Джи се смее.

— Най-вероятно убийците му били тези, които отговаряли за раздаването на присъдите. Спомнете си, че това е бил един много труден период за Франция. Говорим за смъртта и прераждането на една нация. Държавата била трансформирана от монархия в република, но това станало с цената на една дълга и кървава революция. Много хора все още мразели бившия крал и неговото семейство. Така че не било особено разумно да показваш съчувствие към това дете от кралско потекло.

— Какво се случило с него?

— Умряло, когато било на десет години, а смъртта му била мъчителна. Била извършена аутопсия и един от лекарите, Филип-Жан Пелетан, откраднал сърцето.

— И го отнесъл в „Сен-Дени“. Защото това била традицията… нали? — казва Жан-Пол. — Преди Революцията, сърцата на кралете били балсамирани и съхранявани в базиликата „Сен-Дени“.

— Да, това е вярно — отговаря Джи. — Но базиликата била осквернена по време на Революцията. Повечето крипти били отворени и останките вътре били хвърлени на улицата. Смятаме, че Пелетан искал да задържи сърцето докато се увери, че било безопасно да го отнесе в „Сен-Дени“. Сложил го в един буркан, който напълнил с алкохол, за да го запази.

— Кога го е занесъл в „Сен-Дени“?

— Никога. Сърцето останало при него. С течение на времето алкохолът се изпарил и то изсъхнало. Междувременно Франция отново станала монархия. Пелетан се опитал да даде сърцето на новия крал, но той не го искал. Накрая го взел архиепископът на Париж. През 1830 г. избухнала втора революция и дворецът на архиепископа бил плячкосан. Един от размирниците счупил урната и сърцето било загубено. Няколко дни по-късно синът на Пелетан се върнал в двореца, за да го търси. Открил го, сложил го в нова урна и го поставил под ключ. Години по-късно сърцето било подарено на Дон Карлос де Бурбон. Той го сложил в параклиса на австрийското шато, където сестрата на Луи-Шарл, Мари-Терез, прекарала няколко години от живота си, след като я освободили от затвора. По време на Втората световна война шатото било плячкосано, но семейството на херцога спасило сърцето и, както вече споменах, го върнало във Франция. Поверили го на Дук де Бофремон, който отговарял за кралското крило на „Сен-Дени“. Било поставено в една крипта там, където почива и до днес.

— Изумителна история, професор Ленотре. Но ако знаем всичко това, ако знаем, че сърцето е принадлежало на Луи-Шарл, тогава защо д-р Алперс е тук? Защо тръстът хаби средства и усилия, за да провежда ДНК тестове? — пита Жан-Пол.

— Защо не знаем със сигурност — отговаря татко.

— Но учебниците по история… — започва Жан-Пол.

— Историята е фикция — прекъсва го татко.

— А! Отново започваме — казва Джи.

— Ох! Кажи ми, че няма да започнат да спорят по телевизията — казвам на Лили.

Тя свива рамене.

— Защо не? Спорят навсякъде другаде.

— Какво искате да кажете, професор Ленотре? — пита Жан-Пол.

— Чудех се колко време ще му отнеме — отговаря Джи.

Жан-Пол се усмихва смутено и се обръща към баща ми.

— Д-р Алперс, вие изразявате това становище като човек на науката.

— Съвсем не. Това становище е било изразено за първи път от Робеспиер.

Жан-Пол се опитва да каже нещо, но Джи го прекъсва.

— Хайде стига, Луис, наистина ли вярваш, че историята е фикция?

— Разбира се, че вярвам. Историята е изкуство, което зависи от интерпретации и догадки. Науката разчита единствено на факти — казва татко.

— Да, факти — отговаря разгорещено Джи. — Факти, които ни казват, че сме вериги от химикали. Но казват ли ни кои сме?

— Ако веригите от химикали включват генетичен материал — тогава да, казват ни кои сме — отвръща татко.

— Нарочно се правиш на глупав, Луис. Чудя се дали го правиш заради камерите — казва Джи.

— Глупав? Защо? Защото правя разлика между слуховете и анализа? — отговаря татко, повишавайки глас. — Защото правя разлика между легендите и истината?

— Защото отказваш да признаеш истина, която не си открил на дъното на колба.

— О, стига!

— Професор Ленотре… — опитва да се намеси Жан-Пол, но Джи отново го прекъсва.

— Това сърце, за което говорим — казва Джи и се навежда толкова напред в стола си, че изглежда така, сякаш ще пробие екрана с глава, — нима то е важно, защото е изградено от този или онзи протеин? Не! То е важно заради контекста. То е важно заради легендите, които го обграждат. То е важно, защото знаем, че е било извадено от тялото на беззащитно дете, държано в тъмница от революционерите и лишавано от точно тези неща, които те се опитвали да осигурят на човечеството — а именно свобода, равенство и братство. Момче, чиито невероятни, неизразими страдания би трябвало да накарат всеки политик, стратег, академик, съветник и експерт, който твърди, че идеалистичните цели на Революцията оправдават насилствения начин, по който тя е била постигната, да се засрами. — Джи се обляга назад в стола си, но изведнъж отново се навежда напред и казва: — И всички шибани ДНК тестове на света не могат да изразят това така красноречиво, както направих аз току-що!

Едва не се задявам със супата си. Не мога да повярвам, че Джи изрече псувня в телевизионно предаване, излъчвано на живо.

Татко изсумтява.

— Сега кой играе роля пред камерите? — казва той.

Двамата с Джи продължават да спорят, а Жан-Пол потупва слушалката в ухото си.

— Как е възможно да са приятели? — казвам аз на Лили, клатейки глава. — Не спират да се карат.

— Винаги са били такива. Още от студенти — отговаря тя.

— Предполагам, че противоположностите наистина се привличат.

— Те не са противоположности — казва Лили. — Приличат си като две капки вода — и двамата са амбициозни и темпераментни. Това е причината да са такива добри приятели. — Тя се усмихва, след което добавя: — Както и факта, че никой друг не може да ги търпи.

Камерата отново се премества на Жан-Пол, който продължава да потупва слушалката си с измъчен вид. Съчувствам му. Обзалагам се, че изобщо не е знаел с какво се захваща. След известно време татко и Джи спират, за да си поемат дъх и Жан-Пол за пореден път се опитва да каже нещо.

— Има много… ами… легенди — казва той и преглъща смутено, — свързани с това сърце. В една от тях става дума за подменено дете. След смъртта на Луи-Шарл много хора били убедени, че малкият принц не умрял в Кулата, както обявили властите. Те вярвали, че той бил изведен от затвора и на негово място било сложено тялото на мъртво дете, върху което била извършена аутопсията и което било погребано на мястото на принца. Професор Ленотре, разкажете ни още за тази идея за подменено дете.

— Разбира се. След Революцията, в началото на деветнадесети век, неколцина мъже обявили, че били изчезналият крал на Франция, тъй като били изведени от затвора през 1795 г. Най-убедителният от тях бил мъж на име Карл Вилхелм Нондорф. Неколцина бивши прислужници на кралското семейство повярвали, че той наистина бил Луи-Шарл.

Спирам да ям, изненадана. Нямах представа, че това се бе случило. Няколко секунди изпитвам вълнение и надежда, мислейки, че Луи-Шарл бе успял някак си да избяга от своя затвор. Може би след това бе сменил името си и се бе появил няколко години по-късно, след като опасността от революционерите бе отминала.

— Това означава ли, че този Нондорф е бил изчезналият крал? — пита Жан-Пол.

— Не — отговаря баща ми, стъпвайки надеждите ми. — През деветдесетте години на двадесети век беше извършен ДНК анализ на негов косъм и негова кост, който бе сравнен с ДНК анализ, направен на косата на Мария-Антоанета. Резултатите доказаха, че между него и кралицата не е имало родствена връзка.

— Но наследниците му не приемат тези резултати. Те все още твърдят, че той е бил изчезналият принц — добавя Джи.

— Което е от голямо значение за Франция, нали? — пита Жан-Пол.

— От огромно значение — отговаря Джи. — Ако Нондорф е бил син на Луи XVI, това би променило учебниците по история. Освен това би извело на преден план редица спорни въпроси, свързани с наследството. Всъщност самият президент се интересува от развитието на този случай. Огромното значение и деликатност на тези открития ни накара да се обърнем към д-р Алперс, един американец, и да го помолим да ръководи анализите. Не избрахме френски генетик с надеждата да избегнем обвинения, че преследваме някаква политическа цел. Убедени сме, че методологията на д-р Алперс ще бъде прецизна и доказателствата му — безспорни.

— Д-р Алперс, защо чак сега сърцето се подлага на ДНК анализ? — пита Жан-Пол. — То е било поверено на тръста през седемдесетте, а анализите се правят чак сега.

— Дълги години тръстът не позволяваше от сърцето да се взимат тъканни проби — отговаря татко. — Имаше притеснения относно крехкостта на органа и относно прецизността на резултатите. Разбира се, днес технологията на ДНК анализите е много по-напреднала, отколкото беше през седемдесетте и тръстът е прав да й гласува доверие.

— Още двама генетици ще вземат участие в анализите, нали?

— Да — отговаря татко. — Аз ще проведа тестовете във Франция. Професор Жан-Жак Касиман от Белгия и професор Бернард Бринкман от Германия ще проведат тестове в съответните държави. Надяваме се, че три серии от тестове, проведени в три водещи европейски лаборатории, ще ни помогнат да постигнем напълно безупречни резултати.

— Удивително! — казва Жан-Пол и се обръща към камерата. — Резултатите от ДНК анализите ще бъдат обявени в „Сен-Дени“ през следващите седмици и когато това се случи, камерите на „Адженда“ ще бъдат там. Дали сърцето ще разкрие своите тайни? Наистина ли е принадлежало на Луи-Шарл, младият принц? Такива важни въпроси! Гледайте предаването ни, за да научите отговорите. Благодаря ви, професор Ленотре и д-р Алперс.

Лили изключва телевизора.

— Не знаех, че има толкова съмнения — казвам аз.

— За какво?

— За това чие е било сърцето. Не знаех, че може и да не е принадлежало на Луи-Шарл. Джи звучеше толкова убеден. Трябваше да се досетя. Иначе баща ми нямаше да е тук, нали?

— Не, нямаше да е тук — отговаря Лили и отпива от виното си. — Права си за Джи — той не се съмнява. Убеден е, че сърцето е принадлежало на Луи-Шарл. Обсебен е от него от десетилетия и просто иска това да бъде потвърдено. Аз самата не съм сигурна, че искам да знам отговора. Може би сърцето трябва да запази тайните си. Някои неща са твърде болезнени.

След това тя сменя темата. Пита ме как върви работата върху дипломната ми работа.

— Как е загадъчният господин Малербю?

Усмихвам се кисело.

— Все още загадъчен — казвам аз.

— Не се отказвай от него. И не забравяй да посетиш къщата му. Джи ми каза, че портретът е просто изумителен.

Замислям се за деня, прекаран в архивите и за това как не свърших никаква работа, защото се зачетох в дневника. Почти й казвам за него, но накрая решавам да не го правя. Казах на Виджей, но не искам да казвам на никой друг. Не искам да показвам Алекс на никой друг. Не искам да я споделям. Страхувам се, че ще ми я отнемат. Че ще я заключат в бронирана кутия. И ще ме накарат да нося бели ръкавици, когато я докосвам.

Ще кажа на Лили. И на Джи. Но не сега.

Занасям купите от супата в кухнята и ги измивам. След няколко минути Лили се провиква, че ще слезе долу в студиото си, за да поработи и ми казва да не я чакам. Когато свършвам в кухнята, аз се насочвам към масата в трапезарията. Калъфът на китарата лежи отворен там, където го оставих вчера. Приближавам се да го затворя, но вместо това изваждам китарата. Все още изпитвам тръпка, когато я държа. Прокарвам длан по красивите й извивки, дръпвам струните.

Часовникът на Джи отбелязва часа — осем. Знам, че трябва да запретна ръкави и да се захвана за работа, тъй като трябва да пиша план и увод на дипломна работа. Така че прибирам китарата в калъфа, отварям една от книгите на Джи за Малербю и започвам да чета.

Четири часа по-късно свършвам книгата и я затварям с премрежен поглед. Все пак научих няколко интересни неща, които смятам да включа в увода. Вече съм прочела три от книгите на Джи и ми остават още две, но в момента съм твърде изтощена, за да се впускам в още един дълбокомислен анализ на всеки акорд, куплет и нота, които Малербю някога е използвал. Разтривам очите си и решавам да изпия една чаша вода и да си лягам. Лили вече си е легнала, а утре трябва да ставам рано, за да отида навреме в архивите и да наваксам за днес. Но когато отново отварям очи, аз виждам дневника, който се подава от чантата ми.

Изваждам го и го преобръщам в ръцете си. Чувствам я вътре. Виждам я — слабичко момиче с бричове. Играе своя пърдящ танц на селския площад. Премята се като акробат на поляната пред Версай. Води шумна върволица от смеещи се деца.

Какво се е случило с нея? Какво е станало?

Какво я е превърнало от момиче, въртящо се в кръг на мрамора в двора, мечтаещо за бляскаво бъдеще на сцената, в някой с цена, обявена за главата му; в някой, който пише: „На седемнадесет години съм. И краят ми е близо.“

Наистина ли искам да разбера?

Чувам гласа на Лили в главата си: „… не съм сигурна, че искам да знам отговора… Някои неща са твърде болезнени.“

Тогава чувам гласа на Алекс. По-силен, по-жив.

„Не затваряй тези страници. Продължавай да четеш, умолявам те.“

„Само няколко страници“, казвам си аз. „Две или три, а след това си лягам. Обещавам.“