Дженифър Донъли
Революция (53)

53.

Закъснявам.

Метрото едва пъпли, заради някаква авария или нещо такова, и ми отнема цяла вечност да се върна в дома на Джи. Наближава шест часа. Сега би трябвало да влизам в таксито, а не да търча нагоре по стълбите към таванското им помещение.

Лили си е вкъщи. Гледа телевизия и едновременно с това говори по телефона — с Джи, струва ми се. Изглежда е станало някакво объркване с полета му. След няколко минути затваря.

— Авиолиниите стачкуват — казва ми тя.

— Какво? Шегуваш ли се?

Не може. Не сега. Не тази вечер.

— На „Орли“ и „Дьо Гол“ цари хаос. Джи трябваше да се върне вкъщи тази вечер, но полетът му беше отменен. Опитва се да се качи на влак, но е трудно. Очевидно тази идея е дошла и на всички останали.

— Кога се е случило това? — питам я аз.

— Обявиха стачката преди около час.

Пускам чантата си на пода.

— Не мога да повярвам — казвам аз, напълно съкрушена.

— Анди? Какво има? О! Напълно забравих, че тази вечер летиш. Обадиха ли ти се от авиолинията?

— Може би. Не знам. Досега бях в метрото.

Влизам в гласовата си поща и намирам съобщение.

— Какво казват? — пита ме Лили, когато затварям.

— Полетът ми е отменен — отговарям й аз.

— Съжалявам, Анди. Знам, че искаше да видиш майка си. — Тя се приближава и ме прегръща. — Поне ще останеш при нас още няколко дни. С Джи много се радваме, че ни гостуваш.

Принуждавам се да се усмихна.

— Благодаря ти, Лили.

Тя ми казва, че отива на вечеря с приятели от колежа и че в кухнята има хляб, шунка и кашкавал.

Благодаря й, взимам чантата си и отивам в стаята си. Оставям я на пода и сядам на леглото. Изобщо не бях очаквала това да се случи, а трябваше да го очаквам. Летищните служители бяха заплашвали да излязат в стачка от няколко дни, но аз не им обърнах внимание. Бях твърде заета с плана на дипломната си работа.

Оглеждам се из стаята, чудейки се какво ще правя през следващите два дни, или три дни, или осем години, докато най-накрая успея да се кача на самолет за Ню Йорк. Изпитвам паника при мисълта, че нямам какво да правя и къде да отида, а освен това трябва да прекарам още време с баща си. Чувствам се ужасно поради това, че утре няма да мога да видя майка си.

Бъркам в чантата си за хапчетата и гълтам две. Те ми помагат да бъда стабилна през целия ден. Може Би малко тъпа и непохватна, но стабилна. Връщам шишенцето „Куелифай“ в чантата и виждам дневника — точно там, където го зарязах снощи. Остават ми още десетина страници. Бях решила да ги прочета, когато се върна от „Клинянкур“. Преди да позвъня за такси, което да ме закара до летището. Посягам към него и осъзнавам, че нямаше да имам време да прочета последните страници. Щях да закъснея за полета си.

— Сега доволна ли си? — казвам аз.

Отварям дневника и в същия момент влиза Лили.

— Аз тръгвам, Анди. Ще се върна след няколко часа — съобщава ми тя и ми казва чао, но вместо да тръгне, стои на прага и ме гледа. — Знаеш ли — казва тя, — има едно заведение на улица „Оберкампф“. На няколко пресечки на запад от спирката на метрото „Менилмонтан“. Едно време с Джи ходехме там. Когато бяхме студенти. Храната е страхотна и всяка неделя има жива музика. Казва се „Реми“. Струва ми се, че ще ти хареса. Ще ти се отрази добре да излезеш малко и да се забавляваш. Да послушаш малко музика. Може би да се запознаеш с хора на твоята възраст. Може би ще ти се наложи да останеш още няколко дни тук. Ние французите обичаме да стачкуваме.

— Казва се „Реми“, така ли? — питам аз, сякаш никога преди не съм чувала това име.

— Да. Помисли си — отвръща тя, целува ме и тръгва. Седя на леглото още около минути, взираща се в нищото, надявайки се, че не е твърде късно. За Алекс. За Луи-Шарл. И за мен.