Дженифър Донъли
Революция (71)

71.

Мирише ми на кафе, наденица, риба, ягоди и кашкавал. Лук в масло. Бекон. Лимони. Черен пипер. Солени стриди. Спанак. Кайсии. Миризмите се носят от къщи и кафенета. Примамват ме от сергии, дюкяни и кошници на улични търговци.

Вървя към „Кралския дворец“, защото не знам къде другаде да отида. Имам сериозен проблем. Много сериозен. Попаднала съм в осемнадесети век. Студено е. Освен това е влажно и тъмно. Обиколих цял Париж, търсейки някакъв изход от тази ситуация и съм изтощена. Дрехите ми са подгизнали. Треперя. Но мога да мисля единствено за храна. Защото съм по-гладна, отколкото някога съм била през живота си. Не съм яла от двадесет и четири часа. Шепата хапчета „Куелифай“ и двете хапки от мистериозната птица на Амаде не се броят.

По-рано се опитах да си купя един гнусен на вид комат хляб. Дадох на момичето в пекарната две евро. Тя поклати глава и ми ги върна. Помолих я да ги вземе. Тя извика пекаря. Той ме огледа от глава до пети, след което ми каза, че ще срита английския ми задник, ако не се махна от магазина му с английските си пари. Опитах отново на някои от пазарните сергии, покрай които минах — без късмет.

По-рано успях да поспя малко. Свих се на кравай под едно дърво в Булонския лес. Бях решила, че всичко това е халюцинация, предизвикана от огромните количества антидепресанти, които бях изпила напоследък. Надявах се, че когато ефектът от хапчетата премине, аз щях да се опомня в леглото си в къщата на Джи. Това, разбира се, не се случи. След това си казах, че сънувам нещо като хиперреалистичен сън, съшит от подсъзнанието ми от наскорошни преживелици — слизането ми в катакомбите, портретът на Малербю, картини от стария Париж, дневника. Ощипах се. Зашлевих се по лицето. Но нищо не се промени. Все още ми е студено. Все още съм мокра.

И изгубена. И гладна.

Мислех, че онзи път в „Нотр Дам“ бях страшно гладна. Но онова беше нищо сравнено с глада, който изпитвам сега. Убийствен глад. Още няколко дни без храна и нощи на открито и ще съм мъртва. Сълзи се стичат по бузите ми докато ходя. Бих се чувствала неловко, но никой не ми обръща внимание. Сигурно бяха виждали много по-ужасни неща през последните няколко години.

Отивам в „Кралския дворец“ и сядам на една пейка до входа. Някой вече седи там. Старец. Дрехите му са странни. Не изглеждат като скучните и печални дрехи на останалите хора, защото са шарени и мръсни. Изглеждат така, сякаш ги е намерил в кофата за боклук на Луи XIV. Но обувките му са стилни. Направени са от червена кожа.

Казва ми, че името му е Жак Шосу. Аз му казвам своето име. Той ме пита какво не е наред. Аз се смея и го питам откъде иска да започна.

— С най-ужасното нещо — казва той.

— Гладна съм — отговарям аз. — Много гладна.

Той бърка под палтото си и вади коричка хляб.

Прекършва я на две и ми дава едната половина. Коричката е суха и мръсна, но не ми пука. Изяждам я за няколко секунди. Сещам се да му благодаря, едва когато преглъщам последния залък.

Той сочи китарата ми.

— Можеш ли да свириш на това?

Кимам.

— Тогава свири. Добрият музикант никога не остава напълно беден.

— Ъъъ… къде?

Той ме поглежда така, сякаш съм глупава.

— Точно зад теб.

— Дворецът? О, вярно! Имаш предвид да свиря на улицата за пари. Да, мога да направя това. Така е. Мерси, Жак.

Изправям се и грабвам китарата. Ако успея да заработя няколко монети, ще мога да си купя комат хляб. Може би дори малко кашкавал.

— Чакай — спира ме Жак и вади един мръсен парцал от джоба си. — Кървиш. — Той започва да попива кръвта на челото ми. — Грозна рана. Не те ли боли?

— Да. През цялото време — отговарям аз.

Сбогувам се с него и влизам в двореца. Там е дори по-шумно и диво от снощи. Когато влизам в двора, един огнегълтач едва не изгаря косата ми. Виждам жена, ходеща по въже, опънато на десетина метра от земята. Бута двуколка, в която седи малко детенце. Виждам проститутка, седнала в скута на клиента си. Едва ли е на повече от четиринадесет години. Виждам малко сляпо момченце, което проси с протегнати ръчички. Виждам танцуващи плъхове. Кльощава маймунка на каишка. Жонгльори. Мечка с намордник. Комарджии, които хвърлят зарове. Малки момиченца, продаващи лимонада.

Виждам и глава. На една маса. Отначало мисля, че е фалшива, но не е. Около нея жужат мухи. Хора я сочат с пръст и се смеят. Пъхат пури в устата. Дават й да пие вино. Чувам някой да казва, че мъртвият е бил якобинец, един от приближените на Фукие-Тенвил. Същият мъж казва, че скоро и главата на самия Фукие-Тенвил ще се търкулне в кошницата и цял Париж ще се събере, за да види това.

Продължавам навътре. Далече от главата. След това вадя китарата си, слагам отворения калъф на земята пред мен и започвам да свиря. На никой не му пука. Изпълнявам творби на Люли, Рамо^[1] и Бах, но сякаш съм невидима. Хората се подиграват на главата, опитват се да препънат жонгльорите, подритват плъховете. Стомахът ми се присвива болезнено. Започвам да изпитвам паника при мисълта за съвсем реалната възможност да умра от глад. Трябва да изкарам пари. Трябва да ям. Трябва да привлека вниманието им.

Покрай мен минава момиче, което продава шарени бонбони и изведнъж в главата ми се заражда идея. Започвам да свиря акустична версия на „Искам бонбони“. Обзалагам се, че това ще привлече вниманието им. Започвам и да пея. Ако можех щях да направя и челна стойка.

Изведнъж някакъв мъж се приближава, мъртво пиян. Има руса коса и бодлива брада. Около минута той стои и ме гледа, олюлявайки се. След това се люшва рязко напред и ме целува по устата, вкарвайки езика си вътре. Има вкус на развалена риба.

— Остави ме! — изкрещявам аз и се освобождавам от прегръдката му.

Той залита назад, заливайки се от смях, след което ме замеря с шепа монети.

— Винаги съм искал да целуна дивачка! — казва той. — Откъде си? Африка? Америка? Харесват ми плитките ти. Да не си от племето на мохиканите? Никога не съм чувал такава дива музика. Посвири ми още, Покахонтас! Или пък… — добавя той и се накланя към мен — … ако искаш можеш да дойдеш вкъщи с мен. Ще изкараш добри пари. Името ми е Никола. Никола ле Бю. Какво е твоето, красиво малко зверче такова?

Все още се опитвам да изтрия целувката му от устата си, когато малкото сляпо момченце се навежда и започва да събира монетите ми.

— Ей! Тези са мои! — развиквам му се аз.

Детето ми казва да отивам по дяволите и продължава да краде монетите ми. Аз се навеждам, опитвайки се да го спра. Грешен ход. Пияният има приятели. Един от тях ме награбва отзад. Извъртам се и опитвам да го ударя, но той хваща ръката ми, дръпва ме към себе си и ме целува. Другият пуска монета в панталоните ми и се опитва да си я вземе обратно.

Аз замахвам с китарата и уцелвам първия мъж в лицето. Той стиска носа си и изревава от болка, а другият избухва в такъв бурен смях, че ме пуска. Аз вдигам калъфа си, затварям го и хуквам.

Тичам чак до колонадата. Почти успявам да изляза от двореца, като вече виждам високите бели кули на входа и улицата отвъд, когато друг мъж изплува от мрака и ме сграбчва. Опитвам се да изпищя, но той захлупва устата ми с ръка и ме завлича навътре в мрака. Извивам се в ръцете му и ритам, опитвайки се да му избягам.

— Ох! Това заболя! Спри, глупачко! Аз съм, Фовел!

Замръзвам. Знам това име. Фовел е мъжът, от когото Алекс е купувала фойерверките.

— Спри да риташ и ще те пусна — казва той.

Кимвам. Той ме пуска и аз се обръщам. Заставаме лице в лице в сумрака. Гръдният ми кош се издига и спуска. Останала съм без дъх, а гърлото ми е пресъхнало от страх.

— Трябва да побързаме — казва той. — Не бива да ме виждат тук.

Носи торба на рамото си. Отваря я, вади един вързоп, обвит във вестници и ми го подава. Развивам го. Вътре има фойерверки. Хартиени ракети. И дървени подпори за тях.

Вдигам глава, поглеждам го и осъзнавам, че той ме мисли за Алекс.

— Две дузини. Както се договорихме. Следващият път ще искам по-добро заплащане — изсъсква той. — Става все по-трудно. Все по-трудно ми е да намирам черен барут. И селитра. Трябва да плащам на един мъж да я краде от военен склад. — Очите му се насочват към раната на челото ми. — Ранили са те преди няколко дни, нали? Така пишеше във вестника. Внимавай. За мен си много по-ценна жива, отколкото мъртва. Донеси ми още скъпоценности — хубави скъпоценности. И една шепа златни луита. Набелязал съм си една много хубава къща. Принадлежала е на един маркиз.

Чуваме стъпки, които се приближават.

— Твърде много се забавих — казва Фовел. — Трябва да тръгвам.

В същия миг наблизо минава вестникарче. То изкрещява, че Бонапарт е увеличил наградата за Зеления мъж на триста франка, жив или мъртъв.

Фовел присвива очи.

— Една шепа ли казах? Нека да са една торба.

— Кой е Зеления мъж? Кой е Зеления мъж? — крещи вестникарчето. Думите звучат като подигравка. — Кой е Зеления мъж? Кой е Зеления мъж?

Ехото се понася надолу по дългата галерия.

Фовел се хили. Вдига ръка в мрака и сочи.

Мен.