Дженифър Донъли
Революция (54)

54.

Бързам надолу по улица „Оберкампф“. Минава осем. Закъснявам. Сигурно вече са започнали.

Развълнувана съм. Не би трябвало, но съм. Нямам търпение да го зърна. Може би не бях съсипала всичко. Може би след това ще седнем да хапнем по паница от яхнията на Реми и ще си поговорим. Или няма да говорим. Както направихме на „Сакре-Кьор“. Ще бъде страхотно да не си говорим.

Отварям вратата и се блъскам в някой. Мястото се пръска по шевовете. Изглежда в неделя тук се изсипва половин Париж. Изправям се на пръсти, опитвайки се да видя сцената. Върджил е там. Пее и крачи наляво-надясно, с микрофон в ръка. Тълпата го обожава. Хората куфеят на десет различни езика. Преполовил е „Продавам се“. Разпознавам песента от диска, който ми даде.

… не съм човек,

ако не нося LV

или голямо лъскаво G.

Наречете ме продажник,

купи си този чай, пий от този чайник.

Ще станеш като мен

и ще бъдеш Супермен.

Продавам обувки, продавам кафе —

парите са сладки като парфе,

продавам бижута, продавам коли —

да, ние сме звезди.

Тя беше на върха!

Хит след хит, след хит —

питайте Брад Пит,

но после й писна и спря

и сега продава минерална вода.

И ми казва, че трябва

и аз да си купя.

Той имаше талант, имаше и стил,

беше готин и мил,

но се продаде, унизи

и сега е фрашкан с пари.

И ми казва: „Направи

тази сделка ти,

лицето си да видиш

на кутия от МакДоналдс.

Да паднеш на колене пред клоуна

за пари, за коли, за нова сауна.

Сега нося коприна с цвят на пламък

и живея в замък,

пуша пури, играя покер,

защото станах брокер.

Продай музиката си, продай изкуството,

продай душата си, укрепи статуквото.

Но не забравяй, че боли,

когато нямаш нищо друго, освен пари.“

Той се покланя дълбоко и публиката полудява.

Жул стои зад него, широко усмихнат. На сцената има и още няколко момчета. Тази вечер имат апаратура — усилватели, микрофони, китари, барабани. Не ме виждат. Аз съм най-отзад и нямам представа как ще успея да си проправя път през тълпата.

Поглеждам наляво и надясно, опитвайки се да открия пролука в масата от хора. Отново поглеждам към сцената и виждам някой, който не бях видяла преди — високо, красиво момиче с черна коса и светлокафява кожа. Тя се приближава до Върджил и му подава хавлия и чаша с вода. Обръща се да си ходи, но той се пресяга, хваща я за ръката и я притегля към себе си. Прошепва нещо в ухото й, след което я целува по бузата. Тя се смее. Прегръща го. Слиза с подскок от сцената.

Уау. Не му бе отнело много време. Явно е бил съкрушен от това, че нещата с мен не бяха потръгнали.

Излизам. Бързо. Преди някой да види каква глупачка съм.