Дженифър Донъли
Революция (70)

70.

Но не се оправя.

Когато стигам площадката на долния етаж, аз виждам малко момиченце, което ме гледа от прага. Тя избухва в сълзи.

— Мислех, че си татко ми — казва тя. — Все го чакам, но той така и не идва. Отведоха го. Искам да се върне.

Появява се жена. Тя издърпва детето вътре, оглежда ме от глава до пети и се мръщи. Питам я дали мога да използвам тоалетната. Тя ми казва да използвам тази в двора като всички останали.

Чудя се дали това е някаква студентска квартира с обща тоалетна. И може би всички я наричат „двора“. Може би това е нещо, типично за французите. Но не. Откривам двора и той си е двор — пълен с животни, конюшни и коняри, които ме гледат странно. Откривам тоалетната по миризмата. Тя е просто една дупка в земята зад плевнята. Не искам да имам нищо общо с нея, но нямам избор.

Приключвам с това и се насочвам към улицата. Опитвам се да открия нещо познато, но не мога. Решавам да се насоча на юг към „Рю дьо Риволи“, за да се ориентирам, а след това да се насоча на изток по улица „Фобур Сент Антоан“.

Навсякъде има деца. Точно както снощи. Просят. Плачат. Препускат наляво-надясно като улични котки. Минавам покрай амбулантни търговци, коне, вестникарчета. Една карета ме опръсква, а друга едва не ме прегазва. Спирам пред вратата на една месарница, за да се ориентирам. Голяма грешка.

— Мърдай! — изкрещява някой зад мен и в следващия миг се озовавам по лице на калната улица, а чантата и китарата ми се приземяват до мен.

Мъж се е надвесил над мен и ме гледа. Носи мъртво прасе на рамо. От срязаното му гърло капе кръв.

— Махай се от пътя ми, гъз такъв! — изкрещява той.

Наоколо има хора, но никой не ми помага да се изправя. Неколцина ми се смеят, други клатят глави. Носят дълги рокли, а върху тях престилки. Прокъсани панталони и туники. Груби ленени ризи. Чорапогащи и бричове. Носят кошници. Делви. Хлябове. Лицата им са осеяни с бръчки, пъпки и брадавици. Имат криви зъби. Изгнили зъби. Или никакви зъби. И на ярката утринна светлина, аз виждам, че всичко е истинско. По кожата им няма грим, не носят изкуствени носове, нито белези, залепени с лепило.

Изправям се, покрита с кал, и осъзнавам невъзможното — този изгубен свят, този изгубен Париж, е бил съживен. И в момента се намирам в него.

— Махай се от пътя ми!

Бързо се обръщам. Този път не е месарят, а един каруцар. Събирам нещата си и се дръпвам настрани. Каруцата профучава покрай мен. Високите й стени са направени от дълги железни прътове, завързани с тел. Вътре има хора. Те гледат към мен, но сякаш не ме виждат. Мълчат. Някои плачат. И аз осъзнавам какво е това — колата, с която откарват осъдените до гилотината. Каруца с клетка отгоре. Виждала съм рисунки. До каруцата подтичват дрипави момченца, които се подиграват на затворниците. Малко момиченце се влачи след нея и реве.

— Господи. Защо никой не им помогне? — казвам аз.

Един мъж, минаващ наблизо, се заковава на място.

— Да им помогне? — изръмжава той. — Това са якобинци! Най-накрая ще си получат заслуженото. Защо искаш да им помагаме? Освен ако не си една от тях. — Той ме поглежда изпитателно. — Може би си и трябва да се присъединиш към тях.

Аз отстъпвам назад. Отдалечавам се от каруцата със затворниците. И от всички хора, които ме гледат втренчено. Отначало крача, стискайки китарата в прегръдка, но когато един от тях тръгва към мен, аз побягвам от страх. Минавам по една улица, след това завивам по друга и влизам в една странична уличка. След няколко минути спирам, за да си поема дъх.

Все още чувам викове, но това не са хората, които се бяха втренчили в мен. Това са вестникарчета. Крещят нещо за съдебни процеси и екзекуции. За цената на хляба. За някакъв бунт. И за фойерверки. Крещят за Зеления мъж. Стражите почти го заловили. Ранили го. Сега бил ранена лисица, скрила се в дупката си, но генерал Бонапарт скоро щял да я изкара оттам.

Отново започвам да тичам, далече от техните гласове, сърцето ми е разтуптяно от страх. Сякаш не ставаше въпрос за Алекс, а за мен. Сякаш аз бях тази, която искаха да заловят.