Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Revolution, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емил Минчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata (2020)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дженифър Донъли
Заглавие: Революция
Преводач: Емил Минчев
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Редактор: Мартина Попова
ISBN: 978-954-2908-85-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321
История
- — Добавяне
2.
— Когато бях малък, вярвах на всичко, което ми кажат — казва Джими Обувките докато двамата гледаме как едно малко момченце минава покрай нас, стиснало плюшен Гринч. — На абсолютно всичко. Вярвах в дядо Коледа. Във Великденския заек. В Торбалан. И в Айзенхауер. — Той отпива от шишето бира, скрито в хартиена торба. — А ти?
— Аз още съм малка, Джими.
Джими е стар италианец. Понякога сяда при мен на крайбрежната улица. Не е съвсем с всичкия си. Мисли, че Ла Гардия все още е кмет и че отборът „Доджърс“ все още играе в Ню Йорк. Носи едни много стари обувки. Те са причина за името му. Обувки за суинг от петдесетте, лъскави и червени.
— Ами Бог? Вярваш ли в Бог? — пита ме.
— В чий?
— Не се прави на умница.
— Твърде късно е за това.
— Ходиш в „Св. Анселм“, нали? Там не те ли учат да вярваш в Бог?
— Това е просто едно име. От светеца няма и следа, просто използват името.
— Направиха това и с Бети Крокър, копелетата. И какво те учат в това училище?
Облягам се на пейката и се замислям.
— Започват с гръцка митология — Зевс, Посейдон, Хадес и така нататък — отвръщам аз. — Още пазя първото нещо, което написах. Беше още в детската градина. Бях на четири. Ставаше дума за Полифем. Той е бил пастир. И циклоп. И канибал. Искал е да изяде Одисей, но той избягал. Извадил окото на Полифем с пръчка.
Джими ме поглежда невярващо.
— Преподавали са ти такива глупости в детската градина? Махай се оттам.
— Заклевам се. След това учихме римска митология. След това старонорвежките митове. Индиански божества. Езически пантеистични традиции. Келтски богове. Будизъм. Юдео-християнска история. И основи на исляма.
— Защо, по дяволите?
— Защото искат да знаеш. За тях е важно да знаеш.
— Да знаеш какво?
— Че е мит.
— Кое е мит?
— Всичко, Джими. Всичко.
Джими притихва, след което казва:
— Значи ако се махнеш от това снобско училище, няма да имаш нищо? Нищо, за което да се хванеш? Нищо, в което да вярваш?
— Е, може би има едно нещо…
— Какво?
— Преобразителната сила на изкуството.
Джими клати глава.
— Това е престъпно. Не бива да правят такива неща с деца. Това си е чисто малтретиране. Искаш ли да ги докладвам?
— Можеш ли?
— Ще се погрижа. Имам приятели в полицията — отвръща той и ми кимва многозначително.
„Да“, мисля си. „Дик Трейси веднага ще се заеме със случая.“
Прибирам китарата. Краката ми са замръзнали. Стояла съм тук няколко часа. Сега е два и половина. Остават тридесет минути до началото на часа. Има само едно нещо, което може да ме накара да отида на училище: Нейтън Голдфарб, директор на департамента по музика на „Св. Анселм“.
— Ей, малката — казва Джими, когато се изправям.
— Какво?
Вади четвърт долар от джоба си.
— Купи си сладолед. Един за теб и един за гаджето.
— Стига, Джими. Не мога да ги взема.
Джими не е много богат. Живее в дом за бедни на улица „Хикс“. Всяка седмица му дават по няколко долара джобни.
— Вземи ги. Искам да го направиш. Още си твърде малка — би трябвало да седиш в някое кино, прегърнала гаджето си, а не да стоиш навън на студа и да си говориш с отрепки като мен.
— Добре. Благодаря ти — казвам аз, опитвайки да се усмихна. Не искам да взимам парите му, но ако не го направя, ще го оскърбя.
Джими ми се усмихва в отговор.
— Накарай го да те целуне. От мен — казва той и вдига пръст. — Но само една. По бузата.
— Ще го накарам — отвръщам аз.
Не искам да му казвам, че съм имала една дузина гаджета. И че целувките по бузата вече не съществуват. Живеем в двадесет и първия век — мляскане уста в уста или нищо.
Протягам ръка да взема монетата. Джими ме поглежда стреснато.
— Какво?
— Ръката ти.
Поглеждам я. Откъснатият нокът все още кърви. Избърсвам го с панталоните си.
— По-добре го промий. Изглежда ужасно — казва той.
— Така е.
— Сигурно те боли, а? Боли ли те?
Кимвам.
— Да, Джими. Постоянно.