Дженифър Донъли
Революция (79)

79.

Иска ми се телефонът ми да работеше. Точно сега. Нямаше да се обадя в полицията, за да дойдат и да ме спасят от XVIII век. Колкото и да ми се искаше. Щях да се обадя на Нейтън.

„Нейтън, няма да повярваш“, щях да му кажа аз. „Намирам се в осемнадесети век. Слушам Хендел, изпълняван с инструменти от осемнадесети век, от музиканти от осемнадесети век, в стаи от осемнадесети век. И е невероятно, Нейтън. Просто невероятно. Музиката влиза вътре в теб, точно както каза Алекс, и променя ритъма на сърцето ти.“

След това ще вдигна телефона над главата си, за да чуе. Този звук. Тази музика. И той ще заплаче. Знам това. Защото аз плача.

Амаде ме доведе тук. Намираме се в къща на улица „Сен-Жермен“. Бал на жертвите. Входът се плаща. Амаде ще свири и ме доведе, за да заменя друг китарист, който е болен. Облякох си един стар негов костюм и завързах косата си на конска опашка. Той напудри лицето и косата ми и каза на останалите, че съм стар негов приятел от провинцията.

— Домакинът Ле Бон харесва Люли и Бах, а ти ги изпълняваш добре — рече той.

В момента седя неподвижно, с китара в скута, докато другите музиканти изпълняват втората сюита от „Музика на водата“ на Хендел. Струнните инструменти създават стена от звук. Духовите сякаш ще отнесат покрива. Барабанът е твърде шумен, а клавесинистът направо полудява. Невероятно е.

Последните ноти се издигат и заглъхват и това ги прави още по-красиви, защото знам, че никога повече няма да ги чуя. Няма начин да бъдат уловени или задържани. Нищо не може да ги върне обратно.

Музикантите свършват. Публиката аплодира. Някой се провиква за менует и малкият оркестър, съставен от около двадесет души, се подчинява. Този път и аз имам роля. Мъже и жени застават един срещу друг в залата. Покланят се и правят реверанси. Строгите републикански ограничения по отношение на облеклото не важат тук. Жените носят яркоцветни копринени рокли, а мъжете шарени бродирани жакети.

— Тук могат да носят всички дрехи, които трябваше да крият на тавана, докато Робеспиер беше на власт — каза ми Амаде, когато пристигнахме.

Гледката е сюрреалистична. Всички носят червени ленти, завързани около вратовете. Танцът започва и те се приближават един към друг и си кимват по един странен, отсечен начин, който би трябвало да наподобява отсечена глава, падаща от врата. Танцът продължава около десет минути. Когато свършва, ние си взимаме почивка. Свирим от повече от два часа и имаме нужда да хапнем и да се поразтъпчем.

Аз взимам една пилешка кълка от дългата маса, покрита с храна, след което отивам в един ъгъл и започвам да я гриза. Навсякъде, където погледна, виждам гърди, изскочили от деколтета. Миниатюрни портрети на гилотинирани близки и любими са закачени за дрехи, завързани за налудничаво високи перуки или подпрени на маси. Жена до мен захапва една ягода. Сокът се стича по брадичката й. Мъж го облизва. Миризлив териер клюма на един стол от сатен. Усмихнати момичета се крият зад красиви ветрила. Мъж се изпикава в ъгъла. Папагал литва през стаята и се изсира върху нечие рамо. Домакинът хуква след него, размахвайки бастуна си и крещейки:

— Малволио! Мерзавец такъв!

От мястото, където бях седнала, заедно с другите музиканти в далечния край на тази огромна бална зала, целият този цирк ми бе изглеждал пищен и декадентски, но сега, когато хората минават покрай мен, аз виждам белезите от шарка под грима, въшките, пълзящи в перуките им и мъката в блесналите им, изцъклени очи.

— Красиво е, нали? — казва замечтано един мъж, седнал до мен.

Но не е. С напредването на нощта хората започват да ми приличат на танцуващи кукли на конци. Изгубени във времето.

Балът свършва малко след един часа. Музиката спира. Гостите свалят лентите си. Има въздишки, целувки и обещания за нови срещи съвсем скоро. Всички си тръгват тихо и бързо се разотиват, когато излизат на улицата.

— Да отидем във „Фой“ — казва Амаде, обръщайки се към мен и към неколцината музиканти, които вървят с нас.

Аз изоставам. По-рано се срещнах с Фовел, дадох му кутийката за енфие, един пръстен и шест златни монети и сега под леглото на Амаде има нов вързоп. Смятам да се върна в апартамента му и да го взема, а след това да се кача на някой покрив близо до затвора.

— Идваш ли? — пита ме той.

— Не, ти отивай. Ще се видим на ранчото.

— Моля?

— Ще се видим по-късно.

Той се мръщи.

— Къде отиваш?

— Имам среща.

— С кого?

Тъкмо се каня да го излъжа безсрамно, когато Стефан, един от музикантите, ме изпреварва.

— Мислиш ли, че и тази нощ ще има фойерверки, Део? — пита той.

Някаква жена се е хванала за ръката му. Той я представя като мадмоазел д’Арден.

— Фойерверките са красиви, нали? — казва тя и се кикоти.

— Има слух, че са предназначени за младия принц — отговаря Стефан.

— Посвещение за малкия пленник. Колко трагично. Колко красиво — казва жената. Тя е пияна и глупава.

— Не, не е красиво — гневя се аз. — Ужасно е. Той умира. В агония.

— Глупости! Чух, че се отнасят много добре с момчето и скоро ще го освободят — казва мадмоазел д’Арден.

— Така ли? Откъде сте чули това? — питам аз.

Тя махва с ръка.

— Не си спомням. Вестниците. Съседите. Някъде.

— Приятели, приятели! — прекъсва ни Стефан. — Важното е, че нещата се оправиха. Терорът свърши. Край. Повече няма да се страхуваме.

— Но ще се страхувате — казвам аз. — Отново и отново.

— Това е вярно, разбира се — обажда се някой друг. — Нима си представяте, че просто защото един ненормалник си е отишъл, след него няма да дойдат други? Да, Робеспиер е мъртъв. Както и Марат, Сен Жюст и Хебер. Но винаги има други, които само чакат своя шанс. Историята винаги намира жадни за власт чудовища. Заради хора като тях това малко момче страда.

Сещам се за Макс. И за едно друго малко момче. Спомням си бъдещето. „Максимилиан Р. Питърс! Неподкупен, неизбежен и неунищожим! Време е да започнем революцията, скъпа!“, крещеше той. Спомням си другите хора, които живееха с него в хотел „Чарлс“. Бедни хора, нещастни хора. Мисля си за това как всеки ден минавах покрай тях, без да ги виждам, без да ми пука за тях. Докато не стана твърде късно.

След това си мисля за тези хора, приятелите на Амаде, които цяла нощ се забавляваха със своите префърцунени танци и духовити разговори, изграждайки преграда между себе си и света, докато едно безпомощно дете бавно умираше.

И казвам:

— Не, не е заради Робеспиер и Марат. Или заради хора като тях. Заради хора като нас е.

Никой не казва нищо.

— До скоро, Део — казвам аз и се отдалечавам.

Потъвам в мрака.